За страданието...

„И който не вземе кръста си и не върви след мен, не е достоен за мен“

Библия, Матея, гл.10, 38 стх.

Всички хора на земята носим кръста си по някакъв начин.

На едни той е по-лек, на други – по-тежък. Но на всички ни страданието, в известен период от живота, е съпътствало ежедневието ни и е предизвиквало обезверяване и известно отчаяние.

Страданието присъства в живота ни с едничката цел, да ни доближи до Бога. То е важен метод чрез който ние еволюираме и вървим напред и нагоре в човешкото си развитие. Не случайно е казано в Писанието:

„Призовете Ме в деня на вашите изпитания и Аз ще ви помогна. И ще Ме прославите.“

Духовният учител на българите, Петър Дънов ясно и недвусмислено е казал в беседите си, че раждайки се на Земята, няма начин да избегнем страданията. От всичките планети и небесни тела в Галактиката, Земята изпълнява функцията на каторга за душите. Тя е място на активни страдания, каквито не съществуват никъде по вселената. На Земята се изпращат да се прераждат всички непокорни и непослушни души, и чрез изпитанията и страданията, които им се дават, те постепенно се осъзнават и вървят бавно по спиралата на своята еволюция.

„Съвременните хора искат да бъдат щастливи, а при това отричат Бога. Те трябва да знаят, че вън от Бога никакво щастие не съществува. Щом се отдели от Първата причина, човек се излага на страдания и нещастия...Връщането на човека към Първата Причина се придружава с радост.“ П.Дънов, Лъчи на живота-съборно слово, стр.251

Колкото е по-високо развито съзнанието на даден човек, толкова по-малко страданията ще огорчават живота му. Не че ще спрат да го съпътстват по пътя му на човек, но осъзнавайки ги, той няма да изпада под тяхна власт и да приема в себе си отрицателните им влияния.

И още, колкото е по-голямо егото в човека, колкото повече егоизмът заслепява погледа му, толкова повече ще страда; колкото повече мисли единствено и само за себе си и собственото си благополучие, толкова повече нещастията ще го следват по петите.

Защото се знае, че страданията са в пряка зависимост от желанията на човека. Повече и по-неразумни желания, искания, амбиции, претенции – повече и по-тежки страдания му се изпращат, докато се осъзнае какво и защо се случва.

Е, в крайна сметка, всичко е за добро, като не може по-лесния начин, ще става по трудния, важното е само едно - човек да разширява съзнанието си и колкото по-високо е осъзнаването, толкова повече той се доближава до Божестения си първообраз.

Защото целта и смисъла на живота на хората не е да „си събираме съкровища на земята, дето молец и ръжда ги изяждат и дето крадци подкопават и крадат“. Защото е казано в Библията, че „дето е съкровището ти – там е и сърцето ти.“

И още: „...каква полза за човека ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“- Матея, гл.16, 26стх.

Именно затова хората сме съпроводени от коректива на страданията и изпитанията, защото сме все още твърде несъвършени в разбиранията и постъпките си и твърде далеч от истинското лице, дадено ни от Бога. Защото знайно е, че сме сътворени по Негов образ и подобие. Но има много да работим все още върху себе си, за да се очистим от полепналата кал по нас, докато открием истинския си , Божествен облик.

Защото как ще можеш да усетиш ближния си, как ще съчувстваш и помогнеш на болния, на бедния, на страдащия до теб, ако ти самият не си изпитал на гърба си тежеста на болката, на бедността, на страданието?

Как ще подкрепиш изпадналия в нужда, ако сърцето ти не е отворено за другите и любовта не го затопля?

Защото е казано: „Никой няма любов по-голяма от тая, щото да положи душата си за приятелите си!“ - Йоана, гл.15, 13стх.

Хората се раждаме, живеем, радваме си и страдаме на тази земя с единствената цел да усилим Любовта в сърцата си, да усилим Мъдростта в умовете си, да се отворим за мъките на ближните си, доброволно, по собствен, свободен избор и с много обич.

Това е и заветът на Христос към човечеството: „Това ви заповядвам: да любите един другиго.“

А нали всички се определяме като християни...

Ходим в църквите, кръстиме се, палим свещи, сключваме църковни бракове...

Тази принадлежност към християнството обаче трябва да се осъществи в нас на дело и да се проникнем от идеята в дълбочина, да затупти Христовото учение в сърцата ни. Празните думи и фалшивата, външна показност не вършат работа.

И когато Бог иска да ни изпита доколко вървим в този път, ни праща изпитания и трудности в живота, под формата на различни страдания. И само от нас зависи, от нивото на съзнание, до което сме достигнали, как ще се справим с тези трудности.

„Скръбта и радостта са две състояния в човешкия живот, които постоянно се сменят. В скръбта човек се учи да събира, а в радостта – да дава. Човек не може да дава, докато не е събрал. Ако нищо не е събрал, какво ще дава? Първо човек трябва да събира, а после – да дава. Като не разбират този закон, хората искат да се радват, т.е. искат радостта да предшества скръбта. Когато е допуснал страданията и скърбите в живота, Бог е имал нещо в предвид.“

и още:

„ Радостта и скръбта са два пътя, чрез които Любовта се проявява. Докато не разбере смисъла на радостта и страданието, човек не може да разбере живота. Щом не може да разбере радостта и скръбта, човек неизбежно се натъква на доброто и злото, които му създават ред противоречия. В края на краищата човек трябва да примири противоречията в живота си.“

П.Дънов, Лъчи на живота – съборно слово, 250стр.

Много важно е нашето отношение към страданията и изпитанията, които ни се изпращат. Ако роптаем срещу тях, недоволстваме и не ги приемаме, като гледаме да ги избегнем по всякакъв начин, дори като натоварим с тях близките си, то неразбирането ни е тотално и съответно ни се изпращат още и още трудности.

Ако проявим разбиране, осъзнаем защо ни се праща това или онова изпитание, и приемем и се смирим пред Божията воля, като пред нещо, много по-висше от нас, което е създало и управлява живота, то и бремето на страданията ще е по-леко и по-бързо ще ни отмине.

Но ако държим на всяка цена да стане нашето, да наложим волята си, независимо на каква цена – то и ударите върху ни са гарантирани.

Егоизмът и самолюбието не са добрия съветник на щастието.

Никой не може да избяга от страданието. Навлизайки в живота ни, то ни изправя пред отчаяние, разочарование, страх. Но дори и в такива трудни моменти човек , ако иска, може да се издигне над нещастието, болката, смъртта и да намери своя вътрешен мир, като загърби себе си, личното си благополучие и даде път на състраданието, милосърдието, безкористността и алтруизма в името на Висшите идеали. По този начин поражението може да се превърне в победа, а личността да успее да израстне духовно и да се възвиси нравствено..

Да се открие смисъла в дадена трудна ситуация не води до промяна в условията на самата ситуация. Може да се промени само отношението ни към нея. И по този начин чувствата на безнадежност и отчаяние се заменят с надежда.

Трябва да научим себе си, че е от съществено значение не какво ние очакваме от живота, а какво животът очаква от нас.

И още нещо. Темата за страданието е в много тясна връзка с кармата , която човек си е заработил в миналите си животи и, която сега се проявява. Ако в предишни съществувания си живял в пълно противоречие с Божествените закони и принципи, ако си се отнасял зле с хората около теб, ако си бил генератор на негативизъм и зло, то няма как сега да живееш добре, в радост и щастие. Ще трябва да си понесеш последствията от собствените постъпки и действия. И ако не разбираш този закон то ще има много да се чудиш и да се тюхкаш, защо ти се случват все на теб нещастията.

А нищо не е случайно в живота. Всичко си има своето основание, своята причина и следствие.

И нека погледнем с вяра и оптимизъм на живота си, за да го изживеем по възможно най-добрия начин.

Да изпращаме добри мисли в пространството и да се научим да обичаме и да прощаваме, както на другите така и на себе си. Както и да учим непрекъснато, за да разберем мъдростта на живота. Само така ще успеем да се разплатим с кармата, която сме създали и да повишим съзнанието си, за да можем пък в следващите си животи да се издигнем на по-високо ниво на развитие, като сътоветно и страданията ни ще са по-малко.

И да потърсим тишината в себе си и там да се вслушаме във великите и мъдри думи на Учителя Петър Дънов:

„Най - хубавото нещо на земята е страданието. Дето е Бог, там е страданието. Дето не е Бог, никакво страдание не съществува. Благата на живота идат чрез страданието. Ако можеше без страдания, първо Христос щеще да спаси света без страдания. Велик е онзи, който носи съзнателно страданието. Ние, със своето неразбиране си причиняваме страданията. Най-малката нечиста мисъл е в сила да наруши хармонията в твоя живот. Най-малкото нечисто чувство и желание нарушава чистотата на твоя живот.

Страданията са метод, чрез който природата си служи за смекчаване на грубите чувства на човека. Като страда известно време, човек постепенно отстъпва и започва да мисли, да влиза в положението на бедните, на страдащите. Без страдания жестокостта, грубостта на човека не могат да се смекчат.

Страданията са пътища, чрез които Природата изхвърля нечистотиите от човешкия ортганизъм. Като знаете това, благодарете, защото без тях щяхте да се отровите.

В страданието се печели. Който не страда – той е в застой. Който страда – расте.

Оправянето на света е работа на Бога. Работата на човека е да оправи своя малък свят. Как ще го оправи? Чрез страданията човек се изправя.

Когато Бог иска да застави хората да го познаят – праща им страдания.“

И да не забравяме никога , дори и в най-трудните си моменти думите на Христос: