2012

Алън беше обсебен от мисълта за 2012 година. Тя бе парализирала и последното кътче на съзнанието му с отровните си пипала. Той търсеше и изчиташе всички материали по темата, нямаше филм или видео клип, който да не знаеше наизуст, даже беше направил и сайт – 2012.com, където публикуваше своите теории, пишеше статии и обсъждаше предстоящата катастрофа със съмишленици в популярния си форум.

Над опустялата му, широка спалня, на която дори не спеше вече, беше закачен с крив пирон лист хартия. 21.12.2012 – това пишеше, с леко неравни, лилави цифри.

Вече почти две години жена му живееше при родителите си. Не се бяха развели, но почти не му даваше да вижда детето, за да „не му размъти мозъка”, а и ги разделяха над 700 км.

Алън беше напуснал и добре платената си работа, за да се отдаде изцяло на изследванията си. За негов късмет, беше намерил наематели за горните два етажа на наследствената му къща, и така се издържаше.

Бяха се разбягали и старите му приятели, но сега той приемаше за другар всеки, който споделяше вижданията му за края на сегашния свят, за големия катаклизъм. „Казусът 2012” вълнуваше все повече хора и Алън водеше чести разговори на тази тема. Но все пак, повечето събеседници, не можеха да приемат с лека ръка, че земята изведнъж ще промени посоката си на въртене:

- И така ще се обърнат полюсите – завършваше авторитетно с глухия си глас и за по-убедително размахваше една от библиите си – “Пророчеството на маите”.

Друг път разясняваше явленията фотонен лъч и кристалните черепи, но слушателите му рядко успяваха да разкрият мистерията около тях, защото не умееше да се изрaзява съвсем ясно. Въпреки това, около него винаги имаше хора, жадни да научат всичко за тази съдбовна година. Но най-интересни си оставаха теориите за различни извънземни цивилизации, играещи главна отрицателна роля в предполагаемите събития. На немалка група хора най-много допадаше версията за духовното възнесение и раждането на нова раса. Единственият неприятен момент в последната теория беше, че с духовното възраждане задължително вървяха или вулканични изригвания, или вечна зима и подивели хора, зачитащи само правото на силния.

Разбира се, никой не бе сигурен какво точно ще стане. Убедени бяха само в едно –ще се случи нещо голямо. Но неизвестността ги плашеше и ужасяваше, лепкавият страх парализираше волята им, а сънищата пресъздаваха истински страховити апокалипсиси.

Победени от параноята, много хора отказваха да имат деца и да мислят за бъдещето си, а по-лабилните дори слагаха край на живота си. Имаше и такива, които „насищаха земната аура” с молитви и мантри и се готвеха за голямото благословение, което ще се излее върху земята през тази „свещена” година.

2012-а наближаваше и вече почти не беше останал човек, който да не е чул за поне една от теориите. Правителства, научни и религиозни организации също не останаха равнодушни, а признаците на масова психоза се срещаха все по-често. Много от учените сочеха необичайната слънчева активност, като вероятна причина за евентуалния катаклизъм, други твърдо вярваха в масово изригване на вулкани или гигантско разместване на земните пластове. Въпреки, че светът никога не е бил по-мирен, много окултисти ревностно напомняха, че Нострадамус е предрекъл трета световна война именно около 2012 година. Но имаше и хора, които освен че поддържаха научните теории за различни бедствия, ги обясняваха като неизбежна необходимост за духовна промяна на човечеството. Те бяха убедени, че „грешната земя” ще се прочисти, а достойните хора ще получат шанс да заживеят в един по-висш и ефирен свят. За съжаление, участта, отредена на всички останали, които не бяха сред избраните, никак не бе завидна.

Алън беше жертвал всичко, за да проникне отвъд булото на тази загадка, да надзърне няколко години напред и разбере смисъла на многото пророчества.

Липсваше му семейството, малката, руса главичка на дъщеря му, смеха на съпругата му. Спомняше си работата, колегите, адреналина от предизвикателствата и дългите и протяжни отпуски на море през лятото. Но Алън вярваше, че тази жертва не е напразна и безмислена, защото винаги бе чувствал, че е роден за нещо велико и голямо. И когато преди повече от 5 години прочете кратка статия в градския вестник, озаглавена „2012 – начало или край”, той разбра всичко. Сякащ за един миг му просветна защо се е родил и каква е мисията му.

Всяка сутрин той медитираше и се молеше за просветление, както и за сили, за да изпълни задачата си. Твърдо вярваше, че Бог го е натоварил да изведе хората отвъд прага, наречен 2012.

Времето препускаше, сякаш и то нямаше търпение да разбере какво ще се случи през тази година. Алън бе сигурен в себе си, че ще загине в идващия апокалипсис, но го приемаше като възкресение и спасение. Всъщност, това, за което най-много се молеше последните месеци, беше, когато умре и се събуди в новия свят, да срещне там съпругата си и малката им дъщеричка. Още обичаше жена си. Не беше спирал.

2012 година настъпи и се изниза бързо. Дългоочакваният ден – 21.12.2012 – беше настъпил. Алън не беше мигнал цяла нощ, обикаляше в стаята като вълк в клетка, а ръката му не изпускаше телефона. Жена му отдавна си беше изключила своя, защото Алън не спираше да й звъни. Не получи и нито от един многото му смс-и, които й изпрати. Не помнеше какво и беше писал в началото, но последните няколко бяха – “Obicham vi i dvete!!!”. Беше го страх. Не – беше ужасен. Представяше си как тъмнината го поглъща, как се изгубва и изчезва в мрака. Усещаше как мъката по близките го раздира бавно и дълбоко. Искаше си пак живота. Стария живот. Как мразеше всичко – и 2012, и пророчествата, и апокалипсиса. Привиждаше му се огромна експлозия, сякаш слънцето падаше на земята, чувстваше как го поглъщат пламъци, и той гори, гори…

Искаше си живота и семейството обратно.

Звънът на будилника прекъсна мъртвешката му дрямка. Беше го навил за 7.30 сутринта.

Скочи и погледна през прозореца. Беше още тъмно, а и много облачно. Направи си кафе и набра жена си. Телефонът беше изключен. Навън присветна. След малко се чу гръм.

Вече трети час валеше, но бедствие още нямаше. Алън не беше вкъщи, бяха се събрали десетина човека в големия апартамент на един от групата, и се молеха. Така мина целия им ден. Към 3 през нощта вече не издържаха и бяха легнали да спят кой където намери. На сутринта се събудиха. Живи.

Набра жена си. Телефонът беше включен. Не вдигна. Алън се разтрепера, но по новините никой не спомена за бедствие, катастрофа или каквото и да е. Е, имало 4 по Рихтер в Токио, но без последствия. Обадиха му се от местния телевизионен канал за коментарна рубрика, озаглавена „Минахме и през 2012”.

- Вие луди ли сте бе, викате дявола! Не мога да дойда, но сменете името на тъпото предаване! – Затвори им. Всички бяха будни, навън времето беше хубаво. Дъждът бе преминал в пухкав сняг и група деца весело подскачаха в близката градинка.

Крайно изтощен, Алън се прибра на следващия ден, кимна на единия си квартирант и седна на дивана в разхвърляния хол. Беше жив и сам. Чувстваше се празен и излъган, искаше да плаче, но не можеше. Риданието бе заседнало някъде в стомаха и не искаше да излезе. Извади от портфейла си снимка и я погали. Беше фотография на едно разбито семейство.

Алън нямаше как да знае, че в няколко космически лаборатории бяха регистрирали извънредна и необяснима слънчева активност, както и лъчи идващи от други звезди. След първоначалната паника, учените с облекчение бяха разбрали, че лъченията са безвредни за климата и живота на земята.

Той също не подозираше, че имаше хора, които се събудиха с ново, непознато чувство, което сякаш тръгваше от слънчевия им сплит, изпълваше ги със силна и безпричинна радост и желание да обичат всичко. И още на следващия ден близките на повечето от тях откриха, че са изчезнали. Но те не ги бяха напуснали – бяха сред тях – обичащи, помагащи и невидими.

Не, Алън, не знаеше за тях. Той взе телефона и набра номера на съпругата си.