Животът на село никак не бе лек. Поминък нямаше не само тук, но и в близкия град. Почти всички млади отдавна бяха отишли или в София, или в чужбина. Иван Манов бе един от младите. Но не от тези, които бяха заминали. Не. Той бе единственият от вида на придошлите за постоянни жители на селото. Още на другия ден, след като беше дошъл, хората в селото обсъждаха, как сигурно беше дошъл да им вземе нещо. Не че имаше какво.
- Eeххх, ако бех на твоите години – въздъхваше често някой от старците в селото.
- Е, аз не съм толкова млад вече – отговаряше тихо Иван, сякаш говореше на себе си.
Наближаваше четиридесетте, но изглеждаше много по-млад. Трите години живот сред природата, ежедневната физическа работа, чистият въздух и спокойствие, като че ли го бяха подмладили. Но най-важното бе, че беше обикнал живота. За първи път.
Всъщност, животът на село изобщо не беше лесен. Но беше по-истински, някак си по-естествен. Всичко беше по-реално и Иван можеше да го докосне, усети, вдиша… Зимата бе смразяващо студена, добре че си беше купил два маслени радиатора, които достойно заместваха изстиналата без дърва печка нощно време. За сметка на това, лятото беше убийствено горещо. Нищо не спираше слънчевите лъчи да пронизват чистия въздух и да нажежават китното планинско село.
Три години по-рано той продаде двустайния си апартамент в центъра на София и с част от парите купи тук малка къща, на два етажа, гредоред. Ремонтира покрива, направи си баня и освежителен ремонт. Беше избрал къщата заради големия двор, почти два декара. Не след дълго си купи и малка нива в землището, и прибави още пет декара към малкото си имение.
Иван Манов най-редовно обработваше и двора, и нивата, но животни нямаше. Не му се занимаваше, а и го беше малко гнус. Все пак беше градско чедо и не можеше да свикне с всичко.
В селото имаше около двеста жители, но лятото идваха много хора от околните градове. Виладжиите. Тогава обикновено по цял ден се чуваше детски смях и радостни възгласи – децата караха лятната си ваканция.
Въпреки това, Иван Манов не бе истински щастлив. Колкото и да убеждаваше сам себе си, омаян от красивата природа и простия живот, дълбоко в себе си той бе самотен.
Това чувство не беше ново за него. И насред лудницата в големия град, той винаги е бил сам. Нямаше много приятели, а пък и загуби тези, които мислеше за такива. Никой от тях не се и опита да разбере избора му, никой не му подаде ръка за помощ. Идваха му на гости в началото, докато им беше интересно. После го забравиха.
Всъщност Иван не им се сърдеше, и самият той не проумяваше защо се беше озовал тук.
Родителите си бе загубил преди девет години. Бяха загинали на място в тежка автомобилна катастрофа.
Имаше една леля, която мразеше.
С други роднини не поддържаше връзка.
В София давеше самотата си в работа. Даже се гордееше, че е работохолик, имаше го за голямо геройство и саможертва. А той нямаше какво да жертва, освен чувството за празнота, което на моменти направо го задушаваше. Иван работеше усърдно и старателно, и накрая успя да се издигне във фирмата. С много от колегите беше в добри отношения, дори излизаха от време на време на кръчма или ходеха на екскурзии из страната. Но на тези неформални отношения бе сложен край, когато го направиха изпълнителен директор. В този момент Иван Манов бе толкова щастлив и поласкан, че дори забрави самотата си. Известно време си въобразяваше, че е център на света, че всички си говорят и мислят за него. Скоро еуфорията премина и новите проблеми и отговорности се стовариха като непосилен товар върху плещите му.
Всичко му се струваше много по-тежко и поради факта, че нямаше с кой да го сподели.
Самотата се върна при него и го прегърна още по-силно – бяха като стари любовници, които си липсваха.
Тогава потърси утеха в Интернет. Половината нощ прекарваше в чат и сайтове за запознанства. Пишеше, гледаше, общуваше и обичаше – виртуално. Няколко пъти отиде на среща с момиче от чата, но нито веднъж не се получи. Скоро Интернет се превърна от спасение в проклятие, в пагубна страст, която не му даваше нищо освен празнота. След седем срещи с току що завършил психолог и голямо количество водка, успя да отслаби влиянието на технологичния звяр.
Сеансите с психолога приключиха, но не и тези с водката. Тя бе новата му любов, изместила старата приятелка – самотата. Намери си и компания за пиене, напусна работа. После се сдружи с друга компания, с които се мъкнеха по околните села и махали, за да пият на чист въздух.
Докато една сутрин не се събуди, целия в сено и тор и не осъзна, че е спал в плевня. Отръска се, и докато другите още спяха, се разходи наоколо. Хареса му много.
На следващия ден пусна апартамента за продажба и не след дълго го продаде. Сега имаше търсене, всеки искаше да живее в София. После се върна с торба пари в селото да купи къща.
Иван загърби всичко така лесно, сякаш то никога не е съществувало.
Като разбраха, че ще живее там и няма да ползва къщата като вила, селяните го посрещнаха подозрително.
- Ти да не си от тия, дето протестират за всичко, ъъъ…еколози, а? От еколозите ли си? – питаха го.
- Не, не съм от тия – отговаряше той.
- Абе, Иване, ти да не си от ония, там от оная секта, дето гледат домати и овошки, ама не ги торят и не ги пръскат, бе? Дето правят био…биоземеделие ли там, кво беше? А, кажи, бе? – питаха други.
- Не бе, не съм – и на тях отговаряше.
- Абе, ти да не си луд, бе? Кво ше правиш тука бе, ей? – направо го питаха трети.
- А, да, луд съм, луд съм – хилеше се в отговор Иван.
В селото имаше и млади хора. Не бяха много, разбира се, но се намираха. През една къща живееше младо семейство, с две дечица, руси и синеоки като ангелчета. Бяха одрали кожата на майка си. Самата тя беше истински ангел – с алени устни и очи сини и дълбоки като приказно езеро. Иван обичаше контакта с тях и често се виждаха по разни поводи. А и без поводи. В такива моменти Иван изобщо забравяше, че някога се е чувствал самотен. Хлапетата, две момчета на четири и шест годинки, бяха много привързани към майка си, а тя направо ги обожаваше.
Спазвайки вековната традиция на класически клюкарки, бабите в селото, а и не само те, си шушукаха, че тоя, новият, Иван, е хвърлил око на Невена. Невена, така се казваше майката, си беше красавица не само в очите на Иван Манов. Винаги привличаше мъжките погледи (не че бе рядкост на село), но не обръщаше внимание на никого. Освен с мъжа си, Невена говореше предимно с Иван, и отбягваше другите мъже. Което още повече засилваше мълвата.
На Иван не му пукаше какво говорят бабите и селските пияници. С Христо бяха приятели, така се казваше мъжът й. Иван обичаше да наблюдава Невена, обичаше да гледа децата, как играят в двора, харесваше да прекарва времето си с цялото семейство. Това бяха първите му истински приятели.
Но животът на село не бе от най-лесните. Хората пиеха.
Напоследък се бе пропил и Христо.
Христо Велев работеше в горското стопанство, даваше дежурства. Беше добър човек, но имаше лошо пиянство. Още по-лошо бе, че пиеше често и посягаше на Невена. Като беше трезвен, си бяха същите приятели с Иван, често работеха заедно по ремонта на някоя вила.
Като се напиеше Христо и станеше поредният скандал, Невена често викаше Иван на помощ. Тогава той сядаше с него, изпиваха по една – две ракии и после започваше да го убеждава да си ляга. За радост на всички, почти винаги успешно.
- Не го пускай тоя в дома си бе, не виждаш ли как зяпа Невена? – викаха на Христо някои съселяни. Но в такива моменти Христо обикновено бе трезвен, а тогава те бяха приятели с Иван.
- Абе, аре стига глупости, бе! – сопваше се той и разговорът често спираше дотук.
- Абе, тоя ще ти отмъкне жената бе, ти идиот ли си? – подхвърляха на Христо.
- Кого ще отмъкне бе, я да млъкваш! – наежваше се той в отговор и събеседникът млъкваше.
Иван знаеше какво се говори, но покрай работата си като директор, се беше научил да не обръща внимание на интриги и одумване.
Една топла юлска вечер не отиде у тях, беше много уморен от работата по вилата на един софиянец. Провери дали има вода (лятото често падаше налягането, виладжиите си поливаха дворовете) и тъкмо щеше да се приготвя за един душ, когато дойде Боби, голямото момче на Невена.
- Чичо Иване, бързо, бързо, тате иска да бие мама! – прорева детето и Иван, изруга и се втурна към тях. Боби се опитваше да го догони.
- Ооо, ееето те и тебб! – провлачи пияният Христо. – За жена ми ли си дошъл бее, прияятелю?
- Ице, не така бе, братче, кви ги дрънкаш? – рече Иван – Айде стига глупости, бегай да си лягаш!
Невена се бе опряла до стената, лицето й бе в кръв (явно беше успял да я удари), а в ръката си държеше дълъг кухненски нож, насочен точно към олюляващия се съпруг.
- Венче, остави тоя нож. С Ицето ще пийнем по едно и ще ходим да спиме, че сме скапани! Нали, братче? – каза Иван, видимо стреснат от случилото се.
Точно тогава Христо изрева като стръвница и се втурна към Невена. Невена изпищя, Иван скочи към тях, а Христо се препъна и се стовари право върху жена си.
Иван го сграбчи и го дръпна назад. Беше изцапан с кръв.
От гърдите му стърчеше тъмнокафявата дървена дръжка на ножа..
Иван целият изтръпна. Невена изпищя и припадна. Децата се разреваха (бяха гледали всичко от стълбите). Иван се качи и ги отведе на горния етаж. Каза да го чакат. После се върни и свести Невена. Заведе Невена при чешмата и я изми от кръвта.
- Ваню, той е мъртъв, аз го убих, Ваню, убих го…Какво ще стане с децата сега, какво ще стане с мен – ревеше Невена. – Иване, ще гледаш ли децата, Иване, обещай ми да ги гледаш. Невена плачеше, а Иван мълчеше. Беше блед като мъртвец.
В стаята беше влезнал Кольо Рибата, дето събираше таксата на близкия язовир. Живееше в съседната къща и беше чул виковете. Сега седеше вцепенен пред трупа и не смееше да мръдне.
- Бате Кольо, извикай линейка и полиция, моля те! – изкрещя Иван и трескаво зашепна нещо на Невена.
Кольо, като че само това и чакаше – втурна се към телефона у тях, все едно сам мъртвият Христо го беше подгонил. Иван продължаваше да шепне, а Невена само повтаряше „Не, не…” и плачеше. Иван стана и отиде за малко при децата. После слезе и се качи с Невена при тях.
Полицаите дойдоха. Бяха трима. Иван познаваше единия.
Той го позна и извика:
- Иване, кво става тука, бе?
- Оххх, какво става, какво става. Нещастие, кво става. Ицо се караше с Невена, аз се опитах да го вразумя, сборичкахме се и без да искам го прободох с ножа. Това стана. Слагай ми белезници, ако искаш.
Невена беше на стълбите и понечи да каже нещо, но Иван я погледна смразяващо и после премести погледа си към малките руси главички, които се подаваха от стаята. Невена прехапа устни и кимна. Очите й бяха пълни със сълзи.
Дойде и линейката. Констатираха смърт.
Отведоха Иван.
Докато се возеше в полицейската кола, Иван си представяше Невена с двете деца и се почувства щастлив. Истински щастлив.
На другия ден всички в селото щяха да обсъждат, как Иван е заклал Христо, за да му вземе Невена.
Recommended Comments