Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Иво
Иво

Мирът

    Автор: Борис Николов

Стоях над бездната на Езерото на Съзерцанието и наблюдавах как в глъбините гаснат последните светлини. Езерото заспиваше. Слънцето клонеше на запад. Вечерният покой се спускаше над планината.

Зад формите на природата има скрит живот. Човек може да общува с него и да придобие неговия мир. Тогава мирът е сила, която се излъчва от човека. Чрез нея той може да има всичко, каквото пожелае. Няма същество, което да не чувства Мира и да не е послушно на неговите повеления.

Наметнат със сивата гуна, аз не се различавах многo от камъните наоколо. По тях прибягваха светлини и багри. И те имаха свой живот - разговаряха на свой език.

Странно нещо - животът има вкус и човек може да го опита като чистата изворна вода. Човек може да го изследва и анализира с незнайните сетива на душата, да придобие от него знание и сила.

От скалата на бездната излезе зверче. То приличаше на лисица, но беше по-дребно, може би кръстоска с куче. Зверчето се приближаваше към мене, като че не ме виждаше. Скоро се уверих, че ме вижда и че знае за моето присъствие. От време на време то се спираше и издаваше стенание, като че въздишаше. Като дойде до мене животното замря неподвижно, свело глава до земята.

Поисках да узная от какво има нужда, тъй като беше ясно, че то молеше за нещо. Тогава на онзи всемирен език без думи, чрез който ние мигновено и непосредствено узнаваме каквото поискаме, узнах молбата на майката. Станах и тръгнах след нея. Тя ме поведе по самия ръб на бездната и спря до малка полянка сред скалите. Чух слабо скимтене, като се наведох видях малко лисиче. То беше заклещило крачето си в цепнатината на скалата. Наведох се внимателно, освободих крачето и турих малкото при майка му.

Всяко живо същество чувства Мира и му се доверява. Проверил съм това много пъти и на малки и на големи животни.

Майката издаде слаби, едва доловими звуци. Иззад скалите излязоха още три лисичета. Тя ми представяше своето семейство, оказваше ми най-голямото доверие. А не е лесно да се преодолее родовия страх.

Сега майката беше щастлива - беше легнала на тревата, а малките бозаеха като се побутваха едно друго. Големият живот присъстваше тук. Отдалечих се внимателно, за да не смутя семейната идилия.

Разделихме се и едва ли ще се видим вече. Но остана една малка радост от тази среща - една невидима нишка остана между нас. По нея тече любовта, която свързва всички същества.


сп. "Житно зърно"

бр. 3-4/2002

Дата на първоначално въвеждане: 03.09.2005 г., 05:42 ч.

User Feedback

Recommended Comments

Прочетох този разказ за пръв път преди две или три години. После го загубих. А сега пак попаднах на него, не случайно! Когато го четеш, очите и мозъкът са само посредници, жички, през които преминава словото и се влива в сърцето. А сърцето се оказва също само проводник, който провежда тихата радостна безмълвност до... душата! Дали имаме душа, която познава по различен начин? Дали познанието може да се осъществява само индиректно, чрез ровещата къртички тунели през тъмнината на невежеството логика? Или може да бъде различно?! Учените от ниско ниво не могат да ни дадат отговор на такива въпроси! УЧЕНИЯТ в нас обаче може! Онзи УЧЕН в нас, който ЗНАЕ директно, който преживява всеки един живот като част от своя! Защото виждайки живота през неговите сърдечни очи, не ти е нужна дори вяра. Защото знаеш с когницията на душата си - осъзнаваш онази радостна единност на тялото и когницията, през които се проявяваш, с телата и когнициите на всяко чувстващо същетсво, лисичка или тревичка, двуного или хвъркато, с живата мъдрост на изгрева и пулса на залеза. Осъзнаваш единството си с онзи междувселенски интернет, онази мрежа от сърдечно единство, която осмисля живота. Това единство, тази йога (сливане, цялостност) не е някъде в Хималаите, нито само в мъдрите слова на индийските бизнесмени-гурута. Не е нито във ведите, упанишадите, не е в библията или корана, не е дори в изследванията по квантова физика и генно инжинерство. Това сливане с когницията на целокупния живот е по-скоро във всеки един миг от ежедневието ти, когато погледнеш за миг небето през прозореца на офиса, когато погалиш детето си или котката си у дома, там някъде между вдишванията и издишванията и между ударите на сърцето, в тихата сърдечна когниция на вечността, чийто проводник се явява личността ти. Боже, какъв би могъл да бъде животът! Господи, ако познанието на това метафорично, но по-реално от всяка грубо пипнима реалност сърце заживее във всеки един от нас, "царството божие" би заживяло в тази раздрано откъсната от Любовта на цялото земя. Понякога се чувствам като тежководолаз, Господи! Водолаз, който диша тази сърдечна връзка, обгърнат от радостта на хармонията на Вселената, на знанието на сърцето. Водолаз, който много би искал космическото знание на сърдечната любяща мъдрост да заживее всред мрака на този подводен чертог на невежеството - земният живот, за да махне този скафандър. А сега се чувствам в света, но не от този свят... Едва ли ще бъда като акулите на този земен океан, така добре приспособили се към него. Не ще успея да бъда и като плоските двумерно логични научни къртици - не желая такова ровене. Защото мога да летя!

Благодаря на автора на този разказ - който и да е той!

Със сърдечност: Орлин ...

Линк към коментар
Share on other sites


×
×
  • Добави...