Представяме ви неиздавани текстове от Николай Дойнов от цикъла "Летописите на древността". Авторът е от най-близкия кръг ученици на Учителя и един от най-големите български астролози.
1871г., в щата Параиба – северна Бразилия, един роб, при работа в полето намерил камък, който му се сторил интересен. На горната страна на камъка имало странни чертички, наредени в правилни редове. Робът бил достатъчно интелигентен, за да разбере, че пред него се намира интересна находка. Взел камъка и го отнесъл на своя господар. Плантаторът прибрал камъка, без да му обърне внимание. Но синът му, като го видял, имал щастливата идея да прекопира точно непонятните чертички и да ги изпрати на историко-географския институт в Рио де Жанейро. След внимателни и дълги изследвания, те се оказали старинен финикийски надпис, датиращ от времето на цар Хирам от град Тир, царувал между 970 и 936 г. преди Христа. Надписът, след още много изследвания, се оказал напълно истинен, а не някакъв фалшификат. Той гласял:
„Този паметник от камък беше сътворен от Ханаанци от град Сидон, които в 19-та година от управлението на Хирам – нашият могъщ владетел, се отправиха под закрилата на Боговете и Богините на път, за да основат владения в далечни страни. Десет финикийски кораба, натоварени със заселници, тръгнаха от залива Акаба на Червено море. Пътуваха 2 години все покрай бреговете на Африка. При една буря в океана, на запад от брега, нашият кораб се откъсна от останалите и се понесе по теченията на океана и стигна до този непознат и чуден бряг. В кораба имаше 12 мъже и 3 жени. Този бряг, аз – Мей-Ту, слуга на богиня Астарта, взех за свое владение. Дано Боговете и Богините, бъда милостиви към нас”.
1251 г. преди Христа, почива Рамзес II, най-военнолюбивият фараон от третия период на Египетската държава. Дългите войни наистина дават едно разширение на Египет, като между другото придобиват и цялото източно Средиземноморие - с богатите тогава финикийски градове Тир, Сидан, Бибъл, Берута и др. Тези войни обаче, заедно с големите показни строежи, предприети по това време, и имащи за цел да подчертаят само величието на този честолюбив фараон, изтощават и разоряват стопанството на страната. Народът обеднява и при неговите наследници, смутове и недоволства заливат навред. Централната власт е вече слаба и не може да се справи с набезите на жадните за грабеж племена, намиращи се наоколо, както по суша, така и по море. Животът става несигурен, пътуванията рисковани, търговията замира. Финикия се освобождава от робството на Египет, но беднотията и замрелият стопански живот остават.
В 970 г. преди Христа, в този тежък период за Финикия, започна управлението на цар Хирам – млад, строен, с ум и инициатива човек. Всяко утро, в прохладата на деня, той излизаше на терасата на своя дворец и гледаше замислено разстилащия се пред нозете му град Тир. Недалеч се виждаше брега на блестящото от утринните слънчеви лъчи море, където лениво се поклащаха задрямалите кораби. Дълги дни и нощи седяха те, без да знаят докога така ще бъде. Една мъртвешка ръка се беше разпростряла по целия средиземноморски басейн и сковаваше живота на народите там. Стопанствата и търговията бяха замрели.
– Какво мога да направя, как да се влее живот в това мъртвило, как да се избави народа от този застой, от тази беднотия? – С тези мисли лягаше и ставаше Хирам. Тези мисли бяха приковали ума му и в това свежо и ясно утро.
Шум от леки стъпки прекъсна мисълта на царя. Един строен, с пъргави стъпки човек се приближи до него. Беше брат му Мей-Ту, който наскоро се беше завърнал от малкото селище, разположено в планината, където беше школата на Берешид-Ба – човек мъдър, с много знания и опит в практичните дела. Мей-Ту беше завършил школата с голям успех.
– Все така мислиш, мислиш – подхвана дошлият брат – знам какво те мъчи. Защо да не отидем при Берешид-Ба – мъдрецът от планината, да се посъветваме с него. Ти знаеш за него, колко мъдрост и опит има той, все ще може да каже нещо – изход за излизане от тази трудност. Да отидем.
Още същия ден се даде нареждане да се приготви всичко необходимо за дългия път към планината.
В зори на другия ден, братята, придружени от двама помощници, слезнаха на пристанището и с една богато наредена лодка, карана от добри гребци, се отправиха към близкия бряг, откъдето почваха възвишенията на планината. Четиримата пътници слезнаха и с енергични стъпки тръгнаха към изправящите се пред тях стръмнини. Вървяха през целия ден. Прохладата, чистият планински въздух, ароматът на ливански кедър и горските цветя ги ободри, внесе надежда и радост, и разтика насъбралата се мъка в душите на братята от тежките царски задължения. Хирам беше доволен и благодареше в себе си, че прие идеята на своя брат.
Привечер, на една поляна сред дивна гора от кедри, стигнаха до малкото селище, където живееше Берешид-Ба.
С топла усмивка и голямо внимание бяха посрещнати гостите и настанени да починат.
Двамата братя още същата вечер се срещнаха с Берешид-Ба и му изложиха целта на своето посещение. Мъдрецът ги погледна, усмихна се и им каза: „Утрото е по-мъдро от вечерта, сега си починете, после ще вечеряме, тогава пък ще се порадваме на онова, което ни заобикаля и което животът носи, което Боговете ни дават. Погледнете каква красота е пред вас. Какъв въздух, каква бистра вода клокочи от планинския извор до нас. Най-после ще се наспим под звездната покривка на Боговете, а утре ше обсъждаме вашия въпрос.” – приключи Берешид-Ба.
Някаква топла радост сгряваше душите на двамата братя. Чувстваха лекота, чудовищен и мъчителен товар беше смъкнат от гърба им. Те бързо заспаха под опияняващия повей на планинското дихание.
На утрото, бодри, каквито никога не бяха се чувствали, станаха и по указания на Берешид-Ба, отидоха да посрещнат изгрева на Слънцето – седалището на Боговете, които създадоха Земята и всичко, което има на нея. Топлата закуска след това подкрепи и внесе разположение за спокоен и обмислен разговор.
– Разбрах – започна пръв Берешид-Ба – вие сте затруднени, спънат е животът на народа от големия застой. Немотия е навред. Когато искате да използвате силата на водата, вие я преграждате и пускате по нов път. Човекът по начало е мързеливо същество. Боговете се видяха в чудо, докато накарат човека да работи. Той, с редки изключения, няма жаждата да учи, да твори, ако не бъде заставен за това. Ето защо, от време на време, Боговете слагат спънки към спокойния, приятен живот на хората, в който живот те някак в приятна дрямка прекарват времето си, без напрежение, като в люлка. В такъв един живот нищо не се придобива, не се прави нито крачка напред в безкрайния Божествен път. А така не може. Задачата на човека и човешкото общество е да върви все напред, да учи и придобива все нови и нови неща от Божествената мъдрост. Тези спънки раздрусват хората, карат ги да мислят, да се напъват, да търсят, а това се иска. Боговете дават само тогава, когато се иска, когато мисълта е напрегната. Възнаграждава се само усилието. Който мисли, че без усилия може нещо да постигне, много се лъже. Без усилия нищо не се постига. Вашият народ е призван от Боговете. Той е поставен сега в това затруднение, за да мисли, за да търси. Тези усилия ще бъдат богато възнаградени. Вие ще намерите нови светове и страни, големи възможности ще се открият пред вас и народа ви. Ще бъдете полезни на хората, с които ще се срещнете, като им занесете светлина, знание и умението, което имате да творите, а те ще ви дадат обилието и всичко необходимо за един добър живот. С това и вие, и те ще направите крачка напред по Божествения път. Ти, Мей-Ту, като мой ученик, на теб е отредена задачата да отвориш вратата за новата ера. Когато част от рибите намериха утеснени условията за живот във водата, с големи усилия излязоха навън. Но те бяха възнаградени, защото намериха нов свят, по-богат, по-красив, по-разнообразен и с по-големи възможности. И с вас ще стане същото. Това всичко няма да дойде така леко и приятно, както ви се иска, но тъкмо затова то ще бъде по-ценно и за тях, и за вас. Идете си сега, дръжте мисълта си будна и не се страхувайте от нищо, защото боговете са с вас.
Братята станаха, благодариха на Берешид-Ба, благодариха и на боговете, сбогуваха се и си тръгнаха.
– Чудно нещо – подхвана Мей-ту – обръщайки се към брат си, когато се отдалечиха от селището - всичко беше така хубаво, а не рабирам защо на прощаване в погледа на Берешид-Ба имаше някаква мъка, скръб, защо ли така?
– Така ти се е сторило – отвърна Хирам, за да успокои брата си.
Ободрени и обновени, групата бързо заслиза по склона на планината и скоро стигнаха подножието. Братята вървяха напред, а двамата помощници ги следваха издалеч. Но тъкмо на един завой, ето пред тях група добре въоръжени хора. Двамата помощници, които вървяха вече доста назад, като видяха въоръжените хора, разбраха, че има беда, хукнаха и за миг само се изгубиха из зелените шубраци.
– Ние ви видяхме – подхвана здрав и едър, въоръжен до зъби мъж, излязъл напред. – Видяхме ви когато минахте оттук на отиване. Вие сте млади, силни и така богато облечени. Личи, знатни хора сте, и с ум, и с умение. За вас ние бихме могли да вземем добра плата, като ви продадем. Ето защо, не мърдайте, за да не изгубите живота си. Отсега нататък сте наши роби и само ние разполагаме с вас.
Хирам и Мей-ту се спогледаха и в главите и на двамата мина една и съща мисъл: „Къде остана онова, което Берешид-Ба каза? Очаквахме големи възможности, богати условия, да отворим вратата на нова ера, ера на живот, обилие и творчество, а то какво? Вързани и продадени като роби. Потъпкани и обезличени като животните и по-лошо даже от тях, потънали в едно непрогледно забвение.”
Резкият и твърд глас на изправения пред тях гигант, да си свалят скъпите одежди, всички накити и златото, което носеха и имаха по себе си, ги извади от унеса. Рабраха и остро почувстваха суровата действителност, която ги беше връхлетяла. Те бяха вече под тежката пета на въоръжена банда, в която за милост и съвест не можеше и дума да става. Освен жажда за грабеж и лично забогатяване, нямаше нищо друго в тях. И сега щяха да ги продадат на многото тържища за роби, тъй както вещи се продават. Сянка мина по лицата на братята и бяха готови да викнат: „Богове, Богове, това ли заслужавахме, това ли е нашата светла съдба! Берешид-Ба измами ли ни, подигра ли се с нас?”
Но стиснаха зъби, отпъдиха от себе си този изблик на негодувание, нищо не промълвиха и се примириха със съдбата си. Лицата им се успокоиха и светнаха. Бързо им смъкнаха дрехите, накитите, както и всичко останало. Метнаха им по едно вонящо парче от кожа на кръста и ги поведоха напред.
Много дни и нощи вървяха, като им даваха по малко вода и по някоя и друга фурма за храна. В горещите часове на деня почиваха на сянка, потулени зад някой хълм или скала, а нощем и в хладината вървяха усилено. От начало в далечината, от дясната им страна блестяха водите на Средиземно море, но после се загубиха и не се показаха вече. В школата на Берешид-Ба, Мей-Ту беше изучил много добре звездното небе, движението на слънцето и луната. И сега през почивките внимателно наблюдаваше небесните светила и каза на брат си: „Водят ни все в една посока, все на юг, там има друго море, към него ни водят те, за да ни продадат далеч от нашата родина, а там не съм ходил.”
Най-после, след много дни път в непоносима жега през пустинята, блеснаха пред тях водите на ново море. Измъчени и изморени, бавно пристъпяха напред, а водите на морето все по-близо и по-близо идваха до тях. Срещаха се вече и хора, оживлението растеше, движеха се и животни, натоварени с разни стоки. Стигнаха до богато и шумно селище, на брега на самото море. Там имаше големи работилници, където се правеха кораби.
Мей-ту, който беше много учил, беше придобил знания и умения в ред науки, и разбираше много езици, бързо схвана, че се намират на ново море – Червено море, на залива, дълбоко врязан в сушата, наречен Акаба, а тези работилници, които бяха пред тях, са направени от Соломона – най-великият цар на израилиевия род. Соломон беше построил тези големи работилници, в които се изработваха кораби, с които опитни моряци плаваха по далечните земи на Африка, Мадагаскар, островите на Индийския океан и Индия, земи, които той наричаше с едно общо име „земите Офир”, което ще рече „земи на големите богатства”, за да му доставят скъпи стоки и материали. В тези корабостроителници бяха продадени двамата братя на много висока цена, защото собственикът, който имаше обработено око да познава хората от пръв поглед, разбра, че пред него стоят хора с ум, сръчност и умение да творят и плати високата цена, която му поискаха, без колебание. Бандитите, след като си получиха сумата, бяха много доволни от сделката, бързо се пръснаха и се загубиха из пъстрата навалица, а двамата братя останаха още същия ден, като работници в голямата, за онова време, корабостроителница.
Мей-Ту бързо усвояваше не само корабостроенето, но и прекрасно се справяше с плаването, като безпогрешно се ориентираше из опасното Червено море, където той беше пращан вече като водач на кораби. Нощем се ориентираше по звездите и най-вече по онази звезда, която всякога през всички времена на денонощието и годината стоеше все на едно и също място и сочеше севера, а денем по положението на Слънцето. „В облачно време какво ли бих правил и как ли бих се ориентирал, – си мислеше често Мей-Ту. Наистина в това море облаци няма, но все тука ли ще плавам? ”
Покрай бреговете на Червено море е опасно да се пътува, защото там е плитко надалеч от брега и изобилства с подводни скали. Много кораби ставаха жертва на тях, особено когато имаше буря. Това Мей-Ту добре знаеше и подбираше средата на дълбоките места, когато плаваше.
Един ден настана буря, а Мей-Ту беше в открито море с току що направен кораб, пуснат на първо плаване. В далечината той забеляза кораб, който стремглаво се носеше към брега, тласкан от разярените вълни. Един напън на бурята и една голяма вълна вдигна и забучи плавателния съд на една подводна скала. Корабът беше египетски. Миг само след това стана на трески. Мей-Ту насочи своя кораб към мястото на катастрофата, като навреме успя да спаси екипажа му, пръснат из развълнуваното море, кой както можал - заловен на дъска или греда. Когато всички се съвзеха и отпочинаха, бурята беше вече утихнала. Един висок, строен, възрастен мъж, с побеляла брада и кротък мъдър поглед се приближи до Мей-Ту и му каза: „Братко мой, ти спаси моите хора и мене, за което Боговете ще ти се отблагодарят, но и аз трябва да ти се отблагодаря и не мога с друго, освен с това малко човече вързано за върха на главата с един конец, насочило едната си ръка напред. То е вълшебно. Направено е от чуден скъп метал и има това свойство, че при всички положения, то всякога указва с насочената си ръка север. Чужденецът бръкна в пазвата си и извади оттам малкото човече, голямо колкото показалеца му и го подаде на Мей-Ту, като продължи: „Аз съм един от жреците на Египетските храмове в Тива. Всеки наш кораб се съпровожда от жрец, който държи в пазвата си по едно такова човече, което - както виждаш, е направено от вещество с чудното свойство да показва с насочената си ръка винаги север. С това ние насочваме и водим корабите в открито море през всяко време – и мъгливо, и облачно, и ясно, и никога не грешим. Аз повече няма да пътувам, защото съм стар и искам да се отдам само в служба на Боговете и изучаване на тяхната мъдрост, ето защо, вземи като подарък от Боговете и мен това чудо. То ще ти бъде много полезно, защото ти ще бъдеш велик корабоплавател и много земи ще откриеш и ще отидеш в тях.”
Мей-Ту взе човечето, хвана го за конеца, то се залюля, завъртя, и бързо се спря и посочи север. Той повтори няколко пъти опита, но все това ставаше. От радост сълзи рукнаха от очите му. Падна при нозете на благородния човек и не можеше да намери думи, за да му благодари. Като се съвзе, изправи се и дълго още двамата, като братя, разговаряха за земята, звездното небе, слънцето и луната и за много тънкости на корабоплаването.
Мей-Ту привърза човечето през врата си и здравата го притисна към пазвата си. Облачното и мъгливо време бяха победени. Той сияше от радост. Бързо след това се прослави като голям мореплавател и заради големите му заслуги той и брат му бяха освободени от робство от собственика на корабостроителницата.
Да се върнат в родината си, в държавата си, в Тир, беше първата задача сега, върху която имаха да мислят. Но това не беше лесно. Пред тях беше пустинята, голяма преграда към тяхната цел, пълна с трудности, изненади и опасности. Да тръгнат сами беше невъзможно, с някой керван, каквито често тръгваха от Акабския залив към бреговете на Средиземно море – рисковано, защото не беше изключено самите керванджии да ги заробят и отново да ги продадат или пък скитащи по пътищата на пустинята разбойници да ги срещнат, да ограбят кервана, а самите тях да ги вържат и продадат като стока.
Един ден, като се разхождаха из околността на залива, стигнаха до селище в един близък оазис. Спряха се сред селището и потърсиха място за почивка. Докато търсеха с очи, прелестна девойка с усмивка на лице ги покани в сенчест двор на добре наредена къща. Беше дъщерята на шейха – старейшината на селището, а къщата – на самия шейх.
Мей-Ту говореше отлично арабски и леко поведоха разговор, всеки за своите грижи. Разговорът се подхвана с голям интерес, когато засегнаха въпроса за отиване на братята до Тир. Шейхът беше добър и разположен човек, имаше и малък керван, с който в по-младите години прекосяваше пустинята до градовете на Финикия, но сега годините бяха вече натежали и не се решаваше да поема големия риск и напрежение на дългото пътуване през пустинята. Но като видя как дъщеря му умолително го гледаше с желание да им помогне, и как изпод вежди поглеждаше нежния, деликатен и чудно красив като божество, изляно от бронз, Хирам, той реши. Дъщерята прегърна баща си и тихо му прошепна на ухото: „ И аз ще дойда.”
Още на другия ден керванът беше готов за път. Опитният и отлично запознат с пътищата на пустинята Шейх, добре и без особени приключения водеше малкия керван с пътниците. След дълги очаквания, най-после в утрото на чуден ден блеснаха водите на родното море. На една височина, огряна от утринното слънце, камилите спряха. Като че ли и те искаха да се възхитят на чудния пейзаж, разгърнал се пред тях – зеленина и полъх на свеж морски въздух. Хирам се доближи до девойката, която с възхищение гледаше напред и каза на завален арабски език, който той не беше така добре усвоил както брат си: „Знаеш ли какво е казал нашият мъдрец Берешид-Ба?”
Девойката го погледна с внимание.
– Той е казал, – продължи Хирам, че – най-хубавото нещо на този свят е да обичаш и да знаеш, че те обичат.
Тя наведе глава, а топла усмивка грейна на лицето й. От този ден те тръгнаха по един житейски път.
По-нататък, керванът пътуваше леко, без напрежение и мъчителни изненади. Обхванати от приятната възбуда на постигнатата цел, те бързо вървяха. Ето го Сидон, а след ден и Тир се показа – перлата на Средиземно море.
С почуда и изненада бяха посрещнати братята в двореца. Настана оживление и радост се разля в царския дом. Малко тържество приключи повратния ден. Когато всичко свърши и братята се оттеглиха за нощуване, Мей-Ту каза на брата си: „Колко са странни понякога пътищата, по които Боговете прекарват хората, определени да свършат някоя полезна работа. Никога не бихме се сетили и поели риска да търсим нови морета, освен нашето Средиземно. Мисълта ни така е прикована към него, като да сме просто хипнотизирани от него. Какво би ни изкарало от това състояние, освен тежко сътресение, каквото беше заробването и как щяхме да имаме този опит и знание, ако не бяхме минали по този път? Колко велик е нашият учител Берешид-Ба, та ни даде възможност да имаме такава светлина. Наистина, по-пряк път към целта не можеше да се даде.”
С тези мисли на възхищение и благоговение пред великата разумност, братята заспаха.
Хирам се събуди в зори със сладкото чувство, че вече не е сам. Има си другарка в живота, която ще споделя грижите му за народа. Малко след това дойде при него Мей-Ту. „Сега пътя посочен от Боговете, даден ни чрез Берешид-Ба е ясен” –споделиха двамата.
Още същият ден започнаха подготовката за голямата задача: да се търсят нови земи и народи, с които да се почне обмяна, за да се влеят потоците на живота в замиращия техен свят. Събраха преселници, смели и готови за подвизи и напрежение хора – мъже и жени. Събраха и всичко необходимо за живот в новите земи. Събраха и средства за покупка на кораби от корабостроителниците в залива Акаба и с голям керван, воден от опитния Шейх и Мей-Ту, се отправиха по неизвестни пътища да търсят нов живот.
В залива се сдобиха с десет кораба, като натовариха в тях хората и всичко, каквото носеха. В един от корабите беше Мей-Ту с преселниците от Сидон.
В утрото на онзи ден, в който слънцето прави своя поврат, за да тръгне на юг, опитният мореплавател даде команда да се вдигнат платната на корабите. Духаше благоприятен полъх. Корабите се поклатиха и тръгнаха по леко накъдрената шир на топлото Червено море. Пътуването по него мина благоприятно, защото Мей-Ту го познаваше както собствения си дом.
Луната смени четрири фази, когато минаваха Бабелмандебската теснина и навлязоха в дълбоките води на могъщия океан. Тук плитчини и подводни скали няма, но други беди дойдоха – бурите и големите вълни. Пътуваха бавно и предпазливо почти две години, все покрай брега на голямата земя, всички заедно. Но в една тъмна, бурна нощ, грамадни вълни като планини пръснаха групата, като сламки, подгонени от чудовищен ураган. Те повече не можаха да се съберат. С настъпване на утрото бурята стихна, слънцето изгряваше и с могъщите си лъчи помиташе надвисналия зловещ мрак, галеше успокояващите се води и донесе надежда на хората. Покачил се на най-високата част на кораба, Мей-Ту устремяваше поглед по всички страни, за да търси другите кораби, но напразно. Освен безкрайната морска шир и малкият му кораб сред нея, нямаше нищо друго. Дни наред се взираше той, но все същото. Бяха сами. Каквото Боговете са решили, за утешение промълви той и извади малкото човече от пазвата си. То се залюля и бързо се успокои с насочена ръка на север. Разбра, че корабът им се носи все на запад, от някакво силно течение в океана. Пътуваха така толкова дълго, че хората бяха забравили за съществуването на друго, освен вода и небе.
Но изведнъж – чудо. Лъчите на изгряващото слънце през този ден се удариха в някаква тъмна зелена ивица, там на запад, накъдето Мей-Ту вече отдавна гледаше.
– Земя, земя е това – извика той, и всички впериха очи натам.
Ивицата все повече и повече растеше, докато обхвана целия хоризонт. Корабът бързо се приближаваше към брега на новата земя, земя заляна с величествена растителност. Бързо слязоха всички, за да се нарадват на Божията твърд. Много скоро се разбра, че са слезли на земя обилно, много обилно надарена с вода и всичко необходимо за богат и много задоволен живот на човека. Скоро и хора се появиха – тихи и дружелюбни. Бързо влезнаха във връзка, учеха ги как да творят и събудиха в тях чувството на непозната радост – тази на създаването. За отплата получиха богати дарове.
– Изпълни се завета на Боговете и то така добре, както не очаквах – си мислеше Мей-Ту често.
Минаха много дни на богат и обилен живот, но великият мореплавател и ученик на Берешид-Ба не беше забравил задачата, която Боговете му бяха поставили: родината си и народа, който страдаше там.
Направиха се нови кораби – и по-добри, и по-големи. Натовариха ги с богатствата на тази земя и един ден, като вдигнаха платна, се оттеглиха, за да донесат радост на изстрадалия си народ – там на източния бряг на Средиземно море.
Така започна нова ера – ера на бурен подем в човешката история. Ера на обмяна между две далечни земи. Ера на обмяна между два далечни народа. Те разбираха, че земята е голяма и на нея има място за всички. Всеки народ носи нещо особено, нещо различно в себе си, което може да бъде полезно за другите, щом като между тях има разбирателство и мир.
Така смелите, опитни и надарени за големи дела финикийци, покориха големите води и направиха връзка с далечните земи.
Юли 1968г.
Специални благодарности на Ина Дойнова.
Набор и редакция: Веси и Ради
Recommended Comments