Малката Чайка

Изсъхналите клони прорязаха небето и то се спусна тихо върху тях. Крилете на малката чайка се разтрепераха от усисието й да намери посоката към брега. Луташе се в мрака, облаците я блъскаха, дъждът я упойваше, а светкавиците накъсваха мислите й. Не беше успяла да намери себе си! Страдаше за болката, която бе причинила в наивното си невидение на толкова същества и не намираше опора за себесъчувствие. Усещаше, че времето й изтича през мокрите криле, но не се страхуваше, сълзите на душата й сега бяха насочени към нея – нейната майчица. Там отвъд мрака на небитието нейната тръпнеща мисъл молеше за милост и чайката знаеше, а не можеше и никога нямаше да може да й разкрие себе си. Колко безразсъдни й се струваха сега всичките й пориви на бурно търсене, с които я беше наранила, а тя готова да приеме всичко и всичко да прости й беше поднесла сърцето си!

Какво да прави, какво да прави? Да я помоли за прошка – отдавна й е дадена, да падне в нозете й, да се превърне в молитва, да й подари още незасъхналата картина на душата си .................... всичко й изглеждаше дребно и толкова недостатъчно ............

И тогава в съзнанието й се появи това чувство – тя усети как измъчената й душа се вкопчва с всички сили в него – имаше нещо, имаше нещо!!! Да, там на края на времето, в безмерния предел на простора, сред вихъра на бурята тя осъзна, че ще се отдаде по същия начин на своите рожби – и ще го направи също толкова безрасъдно, влагайки цялата си същност, защото това щеше да бъде в Нейно име, това щеше да бъде благодарността й към Нея ...............

Водата бавно пропиваше тънките перца, бурята буйстваше вече в друга посока, а в далечината имаше бряг .................... Малката чайка бавно се оттласкваше с криле – беше спокойна – тази безгранична обич, която беше получила като дар и която малкото й сърчице не можеше да понесе сега щеше да бъде предадена и да продължи да съществува завинаги ......................... тя ставаше все по-малка и по-малка точица докато се сля с хоризонта.