Кандило

Самотен клас посред пожънатат нива издигаше към небето главата си – увиснала, като златно кандило. Към Бога се носеха псалмите на весели птички, догонващи нагоре лъчите. Талазите на горещия въздух трептяхя, като сребриста коприна, която тъкат невидими ръце.

***

Те вървяха между нивята и си говореха.

Иисус Христос приказвеше за онова, което иде. Апостолите, които Дух Свети бе вече кръстил с огън, Го заобикаляха и слушаха.

Нивята бяхя вече пожънати: късно беше да се говори за жътва и жътвари. При все това Учителят мълвеше:

- Класовете са зрели, жътвата е вече близо, а жътвари няма … Много са сърповете, но ръцете – малко …

Апостолите се чудеха ... Защо приказва за жътва, когато е близу вършитба? Той говори все тъй: мъчно е да Го разбереш ... И най-умният едва ли би се досетил, що иска да каже ...

Тома Близнец си мислеше:

- Каква близка жътва! Нима втори път ще родят нивята тая година? Жътва отколе мина ...

Нивята лежаха пред тях, като морни робини, които си почиват.

- За някакви небесни жътви мълви учителят, - си думаше на ум Симон син Йонин, когото Иисус беше назовал Камък на Царството Божие.

- Небесета се извисяваха над тях, пламнали от горещина, изкласили в маранята на златен полден, - като зрели жълти ниви, които чакат страшната прегръдка на сърпа. Но дали за тия небеса говори Той? Облаци ли ще жънат там – или буреносни вихри?

Неговите думи лучат ориста на гпешни и праведни, - си каза тихом Яков син Заведеев. – Но жътвата на Страшния Съд чака ръце на ангели – и сърповете трябва да бъдат пророчески езици, а не железни сечива.

Късният повей на хладен ветрец просъска – също като невидим сърп, порязал зряла ръкойка. Очите на апостола се извиха в движение на покосяваща ръка – и той видя себе си между двнадесетмината: дванадесет урели класа, които ще пожъне Онзи, Който вървеше сред тях и говореше за Вечността.

***

Учителят се още не обаждаше.

Филип син Толмаев погледна към огнения небосклон и си помисли:

- Огнен сърп ще пожъне земя и небе: това разбираше Господ, като каза ония думи. Земя и небе ще се обърнат на зърна, които Бог отец ще събере в своята житница.

Под нозете на вървящите се виждаше земята, напукана от зрялост, а над тях се изобляще небето – като щит, по който трептят огнени бръчки, сякаш по лице на старец. Вселената е остаряла, смърт я чака ...

Иоян син Заведеев вървеше най-назад.

Той виждаше мислите на всички апостоли, които го предхождаха, и тия мисли се носеха пред погледа му – като едри звезди с блясък на скъпоценни камъни. Те се кръжеха в небето и разпръскваха благовония, сладкозвучия и тайнствани думи, каквито човек слуша насъне. Бляскава мрежа от багри, лъчи, кадилни миризми, стройни песни и цветни образи се изплиташе при всяка нова помисъл.

Над апостолите, които вървяха и мислеха безмълвно, се издигна сияният венец на Безсмъртиетои. Но само двама го видяха: Учителят и апостлът, когото Той обичаше най.много от всички.

***

- Не знам, за каква жътва приказва Той, - промълви съвсем тихо най-младият апостол, - но Неговите думи бяха пълни с обич и към жънещи и към пожънати: това не видях в помислите на никого от нас. Нашите мисли се лъчеха, като звезди, а неговите бяха слънцце. Когато ние сричахме думите на мъдроста, бледни образи творяхме. А когато Той начена да говори, - и небе и земя затрептяха в огнени тръпки, сякаш Неговият глас раздвижи всичко живо: защото обич мълвеше в думите Му.

***

Те отминаха напред, към бедните села, пръснати по червените хълмове, за да възвестят на жадните за правда словото за Царство Небесно.

А зад тях остана безкрайната пожъната нива.

И – всред тях – самотният забравен клас издигна на залез отново своята корона: като златно кандило, в което слънцето налива елей.