Зимбабве - Камен дом

Представяме ви неиздавани текстове от Николай Дойнов от цикъла "Летописите на древността". Авторът е от най-близкия кръг ученици на Учителя и един от най-големите български астролози.

Скъпоценните камъни и златото са били предмет на човешкото внимание още от най-дълбока древност. Поради своето изящество, рядкост и приписвани им качества, носещи здраве и щастие на своите притежатели, те са били усърдно търсени и скъпо ценени от хората, най-вече от тези, в които гори жаждата да покажат своето материално превъзходство пред другите. Тяхното търсене и намиране е дало повод за много авантюристични подвизи на хора смели и здрави, свободни от връзките, с които родното място ги задържа. Те тръгват по света да търсят тези скъпоценности, тласкани най-често от преувеличени и добре скроени разкази.

Южна Африка, този далечен свят за хората от севера, е една от областите, които най-много е привличала смелите авантюристи, още повече, че наистина там са били открити и най-големите на земята находища на диаманти. В своето скитане, тези търсачи попаднали и на нещо необикновено и смайващо, напълно неестествено за този район.

Намират изоставени величествени постройки, изградени изцяло от камък. За тях никой от хората наоколо нищо не знаел. Околните народи, които живеели в тръстикови колиби, не строяли и нямали представа как могат да се построят такива големи сгради. Наричали ги само Зимбабве, което ще рече „камен дом” и нищо повече.

През 1763 година Амстердам – център на търговията със скъпоценни камъни по това време, е градът, в който са живели и работили най-добрите майстори на тяхната обработка. Там е била публикувана карта от такива смелчаци и навярно сравнително интелигентни хора, на която с поразителна точност бил очертан района на тези каменни постройки. Тази карта останала съвсем незабелязана и не направила никакво впечатление. Кой тогава я е направил и как - никой не разбрал. За нея съвсем случайно се заговорило след повече от сто години.

В 1872 година, немският геолог Маух посетил този район, намиращ се в Южна Родезия, и видял с изумление постройките. Видният учен разбрал, че те са създадени от високо цивилизовани хора или най-малко техният ръководител е бил такъв. Най-силно впечатление на Маух направили две големи сгради, едната от които се издигала на един хълм с височина не по-малко от сто метра. Тя външно приличала на някакъв замък. Стените, изградени от камък, не били споени с никакъв разтвор. Тази постройка със своите форми била в пълна хармония с очертанията на околните скали, като да е сред своите по-примитивни братя. Съседното здание, не по-малко величествено от това на възвишението, имало кръгла форма. Изчисленията показали, че около сто милиона килограма камъни са минали през ръцете на хората, които са строили на високия хълм.

Заедно с този голям геолог бил и един млад, скромен негов помощник, присъединил се към Маух в Африка. Когато пристигнали при постройките, този буден и интелигентен младеж бил не по-малко изненадан и учуден от гледката. Той дълго обикалял построенията, наблюдавал ги и без да дава ход на чувствата си, мислел за тези, които са ги съградили и за целта, с която са ги направили.

Денят превалил към своя край, дошъл и вечерният здрач, а след него и нощта. На изток се показал и кръглият диск на Луната. Младият човек, когото наричали Силан, все още обикалял и мислел върху това, което видял. Бавно и дълбоко, нещо се разразило в него, започнали да се нижат като на лента чудни образи и събития. Увлечен в картините, той приседнал до близкия храст и гледал как всичко се променяло бързо – все едно се вдигали завеси. Сградите се преобразили, обагрени с чудни багри и разни орнаменти, станали необикновено красиви. Цветя, декоративни храсти, ароматни акации и плодни дръвчета изпълнили в чудна хармония целия терен. Постройки се оживили с хора, които разисквали нещо помежду си.

Изведнъж пред него застанала чудно красива жена – богиня, изваяна от бронз. Тя му се усмихнала и казала:

„Силан, това което искаш да знаеш сега, ти си го преживял и си взел участие в него. И всички събития и случки не само от тогава, но и от всички времена се пазят в една съкровищница, каквато всеки човек има. Ето, от нея тук ще ти покажа онова, за което ти тъй много жадуваше да знаеш днес. Ти си много добър. Господ те обича и каквото пожелаеш, ще ти се даде. Погледни ме внимателно. Аз съм Савина – твоята господарка, от живота ти в онова време, на която ти тъй предано служеше тогава. Савина – царицата на тази земя. Земя, която днес прилича на пустиня, а през моето царуване беше райска градина. Стана пустиня, защото един велик син на Бога, който живееше тук в изпълнение на една свещена задача, беше принуден да напусне страната, преследван като звяр. Тук течаха потоци и реки с бистра чиста вода, а сега от тях са останали само сухите им корита. От тези потоци и реки моите хора промиваха злато и вадеха скъпоценни камъни, с които бяха богато украсени постройките, някога пълни с живот и светлина, а сега безмълвни и запустели. А там, по-далеч, наоколо бяха чудни девствени гори, в които имаше тъй много слонове. Когато те остаряваха и наближаваше края на живота им, се придвижваха към една непристъпна долина, където прекарваха последните си дни. Оттама ние взимахме костите им, за да ги използваме за нашите нужди и украса. Бях владетелка на тази красива и богата страна, където живееха щастливи и послушни хора.

Но спокойствие на тази земя няма. Чух от моите пратеници, които изпращах по света, за да ми донасят за всичко, което става извън пределите на моето царство, за държавата на юдейския народ, за нейната уредба, за големите строежи, които се правят там и за голямата мъдрост на нейния цар Соломон. Пожелах и реших да го посетя. Ти беше дошъл преди това от някаква далечна страна и моите хора те бяха взели на работа в парка. Но като те видях тъй послушен, безкористен и изпълнителен, приех те в двореца си като мой най-доверен слуга. Ето те, виждаш ли се?”

Силан се взрял по-внимателно и видял пред себе си човек, който му се сторил тъй близък и любящ, че бързо се доближи и сля с него.

Керванът от слонове беше готов. Силан енергично и старателно разпореждаше товаренето им с даровете, които ще се поднесат на юдейския цар, а също така и всичко необходимо за царицата и нейните спътници. Опитни водачи яздеха напред, а Савина в разкошна кабинка, сложена на гърба на един млад и силен слон, след тях. На врата му яздеше Силан.

Когато стигнаха брега на морето, съветниците, с които царицата пътуваше и самият Силан, й казаха, че оттатък водата е пустиня и със слоновете нито може да се продължи, нито може да се стигне до Ерусалим, престолният град на юдейския цар Соломон. За това пътуването ще продължи с камили. Керванът със слонове беше върнат обратно, а скъпоценните дарове и хората бяха натоварени на кораби, които преди това бяха поръчани и направени.

Царството на Савина опираше на Червено море, където тя имаше голямо, богато и добре уредено пристанище – Адулиса. Там вещи майстори строяха кораби, които – белязани с нейната емблема – и управлявани от опитни финикийски мореплаватели, кръстосваха топлите води на Червено море, както и по-далечните води, като разнасяха богатствата, що природата е дарила земята и хората, жадни да видят широкия свят.

Начело на корабната флотилия плаваше разкошно обзаведен кораб, специално направен за случая, в който се настани Савина. Чудно обаяние носеше тя в себе си. И в средата на най-суровите, своенравни хора, каквито бяха въобще моряците по онова време, тя събуждаше в тях покорство, смирение и любов, беше за тях някакво неземно същество. Тачеха я като богиня.

Дни и нощи подред плаваха по тихите води на Червено море, докато стигнаха бреговете на Синайския полуостров и влязоха в залива Ецион Гебер, наречен по-късно Акаба.

Излязла на палубата, облечена в чудни одежди, Савина се разхождаше по нея, загледана на север, където се простираха земите на Юдея. Стигнаха до дъното на залива. Корабите спряха там, където имаше пристанище. Разтовариха богатите дарове и ги натовариха на камили, които беше купил и докарал изпратеният преди това, преданият Силан. За царицата беше избрана една бяла силна, крепка и умна камила, с която тръгна напред и поведе царствения керван. Тя беше наредила вече няколко пратеници да отидат напред и известят на юдейския цар в Ерусалим за нейното пристигане.

Соломон беше чувал за Савина, владетелката на земята Офир, някаква дива, но богата африканска земя, там някъде зад Червеното море, и с интерес, не особено голям, зачака да посрещне нейната владетелка – дебелоуста, нескопосано облечена, черна и боса. Така си я представяше.

Керванът на царицата бавно приближаваше в свежото утро на онзи ден, в който слънцето прави своя поврат и тръгва на север.

Соломон прикова очи към плавно пристъпващата бяла камила, гледаше и не можеше да повярва. Видение ли е това или що? Богиня ли язди камилата или човек? Толкова красива жена той не беше виждал. И когато керванът спря пред него и бялата камила послушно приклекна, Савина скочи от гърба й като газела и леко му се поклони за поздрав. Тогава едва той разбра, че това е човек с плът и кръв, но с вид на богиня.

Мъдрият, великият, славният и силен Соломон, господарят на света, както той си мислеше, затрепери, скова се, изгуби ума си и в отговор на поздрава зафъфли нещо като ученик, който не знае урока си. Погледна я, погледна и себе си, смятайки се дотогава за едно изключително съвършено творение на Йехова. Сега със своята нисичка, доста тлъстичка фигура, мургава кожа, добре оформена глава, широко, но не много високо чело, дебели вежди, леко изгърбен нос, сочни устни, добре развити челюсти и заострена брадичка и с лъскавото си, добре намазано с разни масла лице, за да бъде всякога с мека кожа, той приличаше пред нея на кюфте, току-що извадено от тигана с масло. Мисълта му се прикова към Савина и повече не можеше да мисли за друго.

Един ден, когато бяха привършили официалните разговори и разходки из големите строежи, които бяха направени в Ерусалим, Соломон изведе царицата на най-високата площадка, която имаше неговият храм, най-големият му строеж. Искаше да й покаже общия изглед на града и най-вече, трите изкуствени езера, които се виждаха в далечината. Тези езера събираха водите от потоците и рекичките на околните възвишения и с канали от тях се докарваше чиста обилна вода, с която се оросяваше не само богато подредения му парк, но се снабдяваше с вода и Ерусалим, Витлеем и Херодиум.

Соломон с опиянение обясняваше и разказваше за това чудо на своята дейност и техниката, приложена за нейното осъществяване. Влюбен до забрава в красивата царица, той не беше на себе си от щастие.

В този момент дойде на площадката млад мъж, поклони се приветливо и поздрави царицата. Тя го погледна с изненада, дъхът й се спря в гърлото и почувства, че в нея всичко замря. Прикова очи към него и от прилив на вълнение не можа да каже нищо. В първия миг, като се посъвзе, помисли, че това е оживяла статуя на някое от красивите създания, които тя преди това беше видяла в храма, но когато той й заговори на нейния език, отправяйки приветствия и благопожелания, тя разбра, че това е човек жив – стройна, красива, царствена осанка, оформена глава, бяла кожа, руси, къдрави коси, сини очи с дълбок, пълен с доброта и мъдрост поглед, той просто покоряваше и предразполагаше към най-голямо уважение. Савина остана поразена от чара, който той носеше в себе си.

Този поглед, този човек така я погълна, че тя повече не можеше да се интересува от друго. Когато той отмина, тя се обърна към Соломона и го запита кой е този бог, изваян от слонова кост. Соломон се сепна и чувство на ревност и завист дълбоко и болезнено се промъкна в душата му. С израз на досада и пренебрежение, целящо да омаловажи качествата му, той отговори:

Аз го гледах с изненада и нищо не можех да му кажа, само го попитах откъде знае за това.

Савина с жажда слушаше всичко, което се отнасяше за този бог, наречен Хирам, в когото безумно се влюби, още щом го зърна. Поруменяла, с наведена глава, тя не беше вече на себе си. Соломон разбираше това и болка разкъсваше душата му. Той даде знак да се прибират вече към залата, където ги очакваше разкошна трапеза за вечеря. Савина се движеше с отнесена мисъл, без всякакво внимание и на два пъти се препъна, което даде повод на Соломон да я прегърне. Това отчасти притъпи болката, която гореше в него, заседнала на гърлото му. Когато пристигнаха в трапезарията, тя седна пред богато отрупаната маса, но почти нищо не яде, въпреки многобройните и ласкави покани на домакина. Това ново за нея чувство, което беше пламнало към Хирам, гореше в нея с такава сила, каквато тя не познаваше, и не можеше нито да разбере, нито да овладее. Остави се просто да бъде носена от него, без да му се съпротивлява. Чакаше само с нетърпение да свърши вечерята, да се оттегли в покоите си и да остане сама, за да може необезпокоявана, изцяло да се отдаде на този поток.

Соломон също набързо приключи с яденето и се прибра замислен, разяждан от ревност и злоба, като в него упорито се промъкваше мисълта за отмъщение към човека, който му отнема любимата. Този негов роб, който тъй неочаквано стана причина да загуби най-желаното неземно щастие, в което искаше да потъне.

Савина не можа да заспи от надигналата се в нея буря и дълго се въртя в леглото си. Най-после излезе на терасата и се загледа към балкона над нея, където бяха със Соломон и видя човека, когото обикна от пръв поглед.

– А – възкликна тя – та той е там!

И без да мисли, бързо се затича по многобройните стъпала, които водеха към него. Когато стигна, той се обърна и тя едва не падна от вълнение. С плахи стъпки се приближи към него и не можа нищо да каже. Мълчаха.

– Най-после! – можа тя да промълви. – Разправи ми нещо за себе си и за твоето дело.

Той я погледна и каза:

Савина трепна, прегърна го и каза:

Малко след полунощ, двама ездачи на камили се отдалечаваха от стените на спящия Ерусалим. Бяха Хирам и верният слуга на Савина - Силан, изпратени от две очи, пълни с нежност и страх за тяхната съдба.

Савина се прибра и отново си легна, като можа да мигне едва призори.

Соломон също не можа да спи през тази нощ. Потънал в мрачната стая, обмисляше начин как да премахне от очите на Савина завинаги човека, който стана причина за неговото нещастие.

Рано призори той реши да изпрати хора, които да хванат Хирам и тайно, незабелязано от никого, да го отведат далеч в едно селище в пустинята. Хората, които беше изпратил с тази задача, не след много се върнаха и доложиха на царя, че не могли да намерят Хирам, въпреки най-старателното им търсене. Някой обаче им казал, че две камили с ездачи през нощта са заминали през пустинята. Соломон разбра. Единият беше Хирам, а другият? Бързо се установи, че другият е верният слуга на царицата – Силан, защото само него нямаше от свитата й. Царят се досети за заговора, но пред Савина не даде вид на своето оскърбление. Държеше се пресилено любезно при утринната си среща с нея, където след закуската тя заяви, че визитата й е приключена и още тази вечер ще трябва да си отпътува. Царят като чу това, от нервна възбуда така силно захапа пръста си, че кръв потече от него. Стана и веднага нареди на своите хора да догонят беглеца. Ясно беше, че той ще потърси убежище в корабите на Савина.

Хирам добре разбираше опасността, която го застрашаваше. Знаеше, че Соломон няма току така да отмине загубата му и оскърблението, което му се причиняваше с това. Той не търсеше пътища през пустинята, а вървеше направо към залива, водейки се нощем по звездите, а денем по слънцето. Пътуваха и през деня, въпреки жаркото слънце.

Пратениците на Соломон можаха да тръгнат едва много по-късно и нямаха най-бързите камили, нито умението да намират най-правия път, водейки се по небесните светила. С това изгубиха възможността да догонят двамата. Побеждава онзи, който повече знае и по-добре мисли.

Във вечерната хладина, когато Луната плавно се издигаше на хоризонта, един керван начело с бяла камила, на която седеше една богиня, бавно се отдалечаваше от Ерусалим, изпратен от един потънал в ярост и ревност цар.

Керванът пътува при тихо и благоприятно време и бързо стигна до залива, където бяха разположени корабите. На пристанището имаше голямо оживление от хора, а самите кораби се пазеха от усърдната стража на царицата, затова пратениците на Соломона, които малко преди да пристигне керванът на царицата бяха дошли, не посмяха да отведат Хирам. Керванът на Савина пристигна, която в нетърпението си да узнае час по-скоро за съдбата на своя любимец, беше наредила почти без почивка да се пътува.

Всичко набързо се прибра в корабите. Те вдигнаха котви и се насочиха от опитните финикийци – мореплаватели по най-правия път към Адулиса, главното пристанище на земята Офир, изпратени от шумния глъч на пъстрата тълпа и отчаяните погледи на Соломоновите пратеници. Те видяха само сърдечната среща между двамата на разкошния царски кораб.

Пратениците седяха на брега, докато флотата се загуби пред очите им. Със смут и угризение от неуспеха на възложената им задача, те поеха обратния път.

Соломон ги чакаше и когато те влязоха мълчаливи и с наведени глави, той разбра за неуспеха. Яростта му нямаше край. Амбициозен и честолюбив, той не понасяше провал. Дни и нощи подред обмисляше планове за отмъщение и възстановяване на поруганата си чест. Реши да търси Хирам с цената на всичко. В правото си на негов господар, той можеше да го изиска от Савина.

Мина дълго време на обмисляне и подготовка, така че да не оскърби жената, която тъй много обича, а същевременно да прибере и своя роб. Той искаше да отиде там, в нейното царство, не като завоевател, а с правото да върне визитата и да опита безшумно да премахне своя съперник.

Когато Хирам и Савина пристигнаха в престолния град, Хирам остана възхитен от разположението му и най-вече от хълма, който се издигаше в единия му край, покрит с гора от ароматни акации, дъхът на които той много обичаше. Погледна Савина, която тихичко се беше приближила до него и споделяше възторга му, и каза:

Народът обичаше своята царица. Обикна и великия Хирам, който отдаде всичките си сили в изпълнение на поставената задача.

Сградите бързо бяха построени и се изпълниха с хора, готови да приемат новите идеи.

Но Князът на този свят не дремеше. Малко време Хирам можа да предава великите идеи на младите хора – малко време там беше рай на земята. Всичко вървеше идеално, Савина се радваше и беше безкрайно щастлива, че е станала домакиня на едно велико дело и е приютила такъв велик човек. А младите хора с усърдие и радост усвояваха знанието и мъдростта, която Хирам им даваше.Но приятното и щастливо оживление, което имаше, бързо се помрачи. Вестоносци от пристанищния град Адулиса донесоха тревожната новина, че Соломон пристига, за да вземе своя роб. Савина и Хирам видяха опасността, която беше надвиснала над тях – да бъдат разделени завинаги и решиха, че няма друг изход, освен да напуснат този земен рай и школата. Побягнаха някъде дълбоко в девствените лесове. Народът ги обичаше, разбра мъката и опасността, която ги заплашваше и тръгна след тях.

Учениците от школата се пръснаха по широкия свят, носейки идеите на своя Учител Хирам за общност и единство между хората – един народ на земята и една държава. Те основаха общества – тихи и безшумни, които по-късно нарекоха Масони.

Соломон дойде с голяма свита, но намери столицата на Савина празна. Не намери нито своята любимка, нито Хирама. Огорчен и наскърбен, прекара в безмълвния град няколко дни, като с мъка поглеждаше големите строежи, които Хирам беше направил. Той мислеше и разбра, че човешкото величие не седи във външния блясък, общественото му положение и титлата, която носи, но във вътрешните способности и качества, които човек е изработил и има в себе си – ценности, които най-често са скрити в много скромни на вид човешки форми. Хората на Соломон не останаха така тихи, опечалени и потънали във философски разсъждения като своя цар. Те разтършуваха двореца и от подземията измъкнаха 400 таланта злато, което в наши мерки прави 15 тона. Злато, поднесено като дар от народа към неговата царица. Соломон го видя и това внесе ведрина в мрачното му състояние, защото разбра, че с него ще закрепи разклатеното вече от шумния му живот финансово положение. Натовариха златото, на което всички се радваха. Само той – великият, мъдрият – яхнал силна здрава камила, разбираше колко е нищожен, каква суета на суетите е всичко без любовта на Савина и мъдростта на Хирама ...

От този рай на земята останаха до сега само външното, незначителното – формата, каменните постройки, които народът по-късно нарече Зимбабве, а великите, вечно живите идеи на Хирам бавно, но сигурно завладяват умовете на събудените за светлината хора.

Силан трепна, отвори очи. Луната грееше високо на хоризонта и с лъчите си правеше обстановката вълшебна.

В първия момент Силан не можеше да разбере къде е, но бързо се съвзе, гледайки пред себе си безмълвните и запустели каменни постройки – Зимбабве. Стана и се запъти към лагера на геолога, мислейки до късно през нощта за това, което беше видял и преживял в това кратко време, приседнал до храста. Сън ли беше или що? Тази мисъл го вълнуваше през цялото време, без да може да й отговори.