В село Петково съм – за втори път. Първият път бях за три дни, а сега за пет. Мисля си, че утре ще трябва да се връщам в София. Ооохх! Не ми се иска. Ще ми се да мога да си позволя да живея тук постоянно. А защо не? Ами – поминъкът в българското село е труден, младите бягат – няма пари.
Въздухът. Психическата Атмосфера. Тишината.
Знаещите люде казват, че има значение какво дишаме. Дали сместа, наречена въздух, е наситена с автомобилни изгорели газове, промишлени отпадъци и прах, или е напоена с енергия и естествени природни парфюми. В село Петково въздухът е кристален. В селото обитават около 300 постоянни жители, има нормални асфалтирани улици, по които се движат автомобили. Но, те са малко. В сравнение с абсурдния гмеж от трещящи возила в столицата на малка България, те са незначително количество и не оказват никакво влияние на атмосферната чистота.
Във въздуха на селото винаги могат да се доловят ароматите на борова смола, див здравец, както и уханието на необозримия букет от дъхави билки, в който се къпят жителите на Петково. Сякаш цяла природна аптека живее в пространството и се грижи за обитателите на тази местност.
Психическата атмосфера на селото е чиста и естествена. Хората са малко, живеят природосъобразен естествен живот, добросърдечни и благи са. Винаги са готови да те посрещнат, нагостят и услужат с каквото могат. Липсата на пари, която обикновено води до озлобление, тук е по-скоро предимство. Хората живеят в тесен контакт с природата, пазят живи традициите и корените си, задоволяват се с малко и знаят, че парите са само един от факторите за щастие в живота. Излъчването на петковци е дружелюбно и сърдечно, здраво и хармонично. Не че са лесни хора – диви планинци са. Но са хора със сърца, живи души и човещина. Тази човещина се носи в пространството и в комбинация с естественото излъчване на пищната природа, е основна характеристика на психическата атмосфера на селото.
Тишината в село Петково е балсам за изморената от градските пукотевици душа на всеки, живял в условията на някое градско гето – например софийското гето „Младост”. В съвременните български градове социалната стратификация вече е конкретизирал се факт. Богатите финансово (съвсем не задължително богати по интелект и душа) отдавна живеят в привилегированите луксозни квартали, докато масата от парии съществува в третата класа на панелните си гета. В София например, нормални места за живеене, всред чистия въздух на природата, в условията на нормална населеност, тишина и спокойствие, са квартали като Банкя и Бояна. Те обаче са запазени за финансовите галеници на съдбата. В голяма част от кварталите на софийските шудрии ( символично правя връзка с работническата каста на Индия) обаче пренаселеността е голяма. Хората живеят в многоетажни панелни гета, недостойни и за най-примитивния африкански бушмен. Пренаселеността в тези гета, сърдечното отчуждаване на хората един от друг, подпомогнати от шумовете, миазмите и смрадта на огромните булеварди, всред които подобни гета са разположени, създават изключително тежка, нечовешка, груба и нездравословна психическа атмосфера. Шумът в подобен панелен „резерват” за бедни, е денонощен.
Тишината в Петково е такава, че дори мислите ти стават осезаеми. Тишината в това кътче от рая е не само липса на физически шум, но и липса на емоционални и мисловни преплитания и сблъсъци, характерни за човешките тълпи. В такава тишина човек прониква в най-дълбоките си душевни кътчета, скрити дотогава от когнитивните шумове на малкото му „аз”. Неслучайно психолозите от източните медитативни системи настояват за установяването на вътрешна и външна тишина в процеса на търсене на познание и мъдрост. Квантовите физици също достигат до изводите, че тишината или вакуумът, тоест липсата на ординарни проявления, са първопричина на по-грубите физични прояви и закони, които познаваме и среда за фини енергетични процеси, работещи отвъд познатите ни времево – пространствени закони. Според субатомните физици човешката психика и душевност работят именно на такъв, квантов принцип и техните процеси протичат на субатомно ниво. За едно будно съзнание тишината, подобна на тази в село Петково, е благословия и трамплин за самопознание.
Красотата
Обичам хармонията, възхищавам се на красотата. Красотата е връзка с истинското, изначалното в нас. Който има очи да вижда, уши да чува и сърце да възприема красотата, той вижда и самия живот в светлината на една особена мъдрост – тази на единството и целокупността на всичко съществуващо. Съзнанието, което функционира през призмата на софтуера на красотата, разбира ценността на живота, преходността му, смисъла на всеки миг. Животът бива осъзнаван като тренажор, учебна площадка за онази реалност във всеки от нас, за която говорят мъдреците – Истината, Човекът с главна буква.
В село Петково красотата е навсякъде. Красотата и присъщата ǔ хармония са основни атрибути на природата. А село Петково е разположено в сърцето на най-благата и красива планина на Балканския полуостров – Родопите.
Красотата е колкото външно, толкова и имплицитно (вътрешно) понятие. За да бъде възприета външната красота, за да бъде оценена, за да е в състояние човек да резонира на вибрациите и, тя трябва да премине през хармонията на вътрешната красота на една мъдра, силна и трептяща в ритъма на космическия живот психика.
Когато сутрин застанеш на терасата си в село Петково и взреш погледа си в хълмовете отсреща, виждаш не просто въздух и обикновена гледка на планинска гора. Виждаш силата в пространството. Буквално я виждаш. Ако в трясъка на градовете въздухът е видим поради наситеността си с бензинови изпарения, смог и сажди, в село Петково, разположено между 950-1200м. надморска височина, въздухът е носител на самия живот, на живеца, силата на пространството.
Тази енергетична наситеност е доловима най-ясно сутрин. Трябва да си напълно безчувствен, за да не я видиш, усетиш и преживееш с всяка своя хромозомна извивка на душата си. Въздухът вибрира – трептенията са ясно видими – сякаш се намираш в някаква фрактална графика на виртуалното пространство, наречено „живот”. Сякаш си в гигантска паяжина, тези пространствени нишки на живота преминават през тялото и съзнанието ти, като не оставят пространство за „аз”, „ти” и „те”, а само за „ние”, за целостта на всичко. Ти самия ставаш енергийно образование, като грубото ти тяло е просто сгъстена енергия. Милионите искрящи от утринното зарево борови дървета отсреща престават да бъдат твърди тела, а се превръщат в пулсиращи енергетични проводници на жизнената сила. Изпълва те силата на радостта, утринната свежест на преливащата жизненост. Просто блаженстваш. Не мислиш. Оставяш тази бавна индиректна дейност за по-късно, за рамкирания си живот на рамкирано съзнание, за ролевите си маски долу в тъжните градове... В момента разделението аз и ти, субект – обект, асоциативният процес на логиката не са ти нужни. Просто се радваш на красотата. Разбираш, че двоичното мислене не е единственият познавателен инструмент. Интуицията и ясното осъзнаване величието на живота разширяват малкия ти „аз” до пределите на онзи величествен „Аз”, който човечеството временно е забравило. Ето това е село Петково – кътче от рая, оазис на красота, живот, място на силата!
Ароматното Биле
Ароматът! Той, негово величество „прелестно ухание”! Огромни индустрии произвеждат скъпи парфюми, рафинерии извличат етерични масла, дезодоранти и ароматизатори заместват празнината в душите ни, възникнала от живота далеч от природата!
В село Петково думата трева рядко се използва. Местните хора наричат растителността „биле”. Всяко стръкче от милионите зеленинки расте, цъфти със свой собствен, уникален по форма, багри и аромат цвят. И всяко биле лекува и тялото и душата. Има ли обаче нужда от изкуственото им приготвяне, ако те неспирно те лекуват със самото си присъствие и живот. Ти - човекът и те - билките, живеете заедно. Не е нужно да си купуваш изсушени мъртви тела на безжизнени билки. Вие сте приятели и живеете заедно. В село Петково билето (казано събирателно), е навсякъде. В двора ти, пред очите ти, на ливадата до теб, на полянките край реката, по пътя и всред гората. Ти изживяваш жизнения си цикъл и билето живее своя. Не е нужно да го късаш. То излъчва в пространството енергията си, (ч)аромата си, разпръсква фини химически вещества, които насищат кръвотока ти, радва съзнанието ти с формите и краските си, помахва ти с ръчичките на клонките си, свързва се с теб в невидима (понякога и видима) етерна, енергетична мрежа, по която взаимно общувате емпатично. Понякога тревичката е тъжна – има нужда от водица, микроелементи или просто внимание. Ти си и приятел – даваш и ги. Понякога ти си тъжен. Не си мисли, че билето няма съзнание. Когато се свържеш в тази приятелска емпатична връзка с него, между вас тече постоянен обмен на информация, сила, съзнание, чувства. Когато си „долу” психически, по фините канали на приятелски обмен, от него към теб протича живот, красота, радост и оптимизъм, които изпълват душата ти. Ето това е психотерапия!
Такава психотерапия, заедно със задушевен приятелски разговор и чаша греяно червено вино, са единствените психоаналитици на петковци (жителите на село Петково). Такива опитни психотерапевти като тревичките са един от решаващите фактори за прословутото дълголетие на местните хора.
Дълголетието
Наливах вода на извора в селото. Станах свидетел на следния разговор. Групичка от възрастни хора седяха на зида до чешмата и си говореха: „Хей, Иване, на колко години стана ти?”. „На 86, а ти, Величка?”. „Охооо, младо момче...”, засмя се Величка, „Оня ден търкулнах 95-тата година...”.
Ето на такива разговори може да стане свидетел човек в селото. Старците са основната популация на селището, поради факта, че последното нещо, за което се грижи третокласната ни (все още и надявам се не за дълго) държавичка, е икономическият просперитет на жителите си, като в най-геноцидно положение са поставени именно селата. Затова младите бягат от селата, изгонени от икономическите абсурди, предизвикани от политиците.
Старците от Петково са изключителни. Тук все още е жива славата на българското дълголетие. Мнозина са столетници, походката им е стегната и устойчива, работят до края на жизнения си цикъл по нивята, грижат се за животните, помагат на децата си с продукти и зимнина . Самостоятелни, интелигентни и функционални са до края на дните си. Ако в града средната продължителност на живота е 75 години, то тук, в Петково, е над 90. Животът е натурален, силен и естествен.
Добре е ние, гражданите, да се замислим – знаем ли, че с лудата си надпревара на пазара на илюзии в градовете жертваме средно 20 години от живота си, предаваме некачествен, пропит с бензинови изпарения, злокачествена храна и стрес геном на децата си? Знаем ли, че заедно с по-голямата заплата, в градовете почти задължително получаваме и богат букет от болести, характеропатии и неврози? Замисляме ли се, че в шума на автомобилните задръствания в мегаполисите губим връзката с красотата на природата, което убива връзката със собствената ни вътрешна природа? Забелязваме ли как, след няколко години в градската джунгла нишката на човечността в нас изтънява и се прекъсва, а оттам и се прекъсва нишката на естественото междучовешко, непринудено и сърдечно общуване, готовност за взаимопомощ и усещане за свързаност с другия? Как мутираме в студени егоцентрични невротици?
Бъдещето
Бавно, но, да се надяваме – сигурно, България напредва в пътя на икономическото си развитие и превръщането си от социално геноцидна, в социално просперираща държава. Гледам в бъдещето с оптимизъм и виждам една чудесна гледка. Една различна България с емоционално интелигентни жители, по-чисти физически и психически градове, развита икономическа структура, богато финансово и душевно население. Виждам село Петково след около 30 години. Виждам променени онези малки и по-големи детайли в сградите, транспортните средства, механизираността на селското стопанство и животновъдството (основният поминък в селото), които са показател за икономическия просперитет на една социална държава. Виждам как възрастта на жителите на селото ще бъде от всички възрастови групи. Виждам село Петково като развит туристически център с жители горди да се нарекат българи, хора със самочувствие и силен дух.
По време на пътешествията ми из развитите държави по света винаги ми е правило впечатление не само икономическия просперитет и социалните придобивки, но и изключителното самочувствие на жителите на тези държави. Твърдя, че основна причина за все още слабия икономически просперитет на България се дължи именно на робската психика, дълбоко заложена в душата на българина през 500-те години турско, 200г. византийско и 50 години руско потисничество – психика отразяваща се на всяко ниво от социалната структура на държавата. Българинът е придобил и дълбоко в себе си носи манталитета на роба – покланящ се на силния на деня, потиснат и дълбоко комплексиран. Истината е, че е време българинът да осъзнае силата, интелекта и способностите си. А тях той има в излишък. Нека се гордеем с онези специфични добродетели, които ни определят като българи, нека се гордеем с държавата си и гордо да крачим по земята. Швейцария и Белгия са може би дори по-малки по територия от България, но всеки един жител на тези и още много други подобни държави гордо определя националната си принадлежност. Ние, българите не само че не отстъпваме, но в много отношения превъзхождаме една голяма част от популацията на малкия земен глобус.
Който веднъж е стъпил в земята на село Петково, винаги ще носи част от дивната омая на това приказно кътче и винаги ще се стреми към него като към нещо мило, родно и скъпо!
Бъдете здрави!
За контакти с автора:
Email: orlinbaev@gmail.com
GSM: 0878/260634
Recommended Comments