Друмникът

Аз диря две очи, чиято слънчева усмивка ще прогони тежките облаци от душата ми, за да просияе в нея отново чистият лазур на една отминала пролет.

Друмник съм. Преминах дълги друмища, понесъл в душата си мигове на кратка радост и спомени за тежки, скръбни часове. Много пъти синеоката зора ме завари буден сред пусти поля и много пъти слънцето изгря, премина над мен и потъна в пожарите на пламналия залез над чужди страни.

Братя мои, аз бях някога свирец. На тънкострунна, сладкогласна лютня пеех песни за звездните нощи и за идващите утрини, за любовта на земята – кратка като миг, безкрайна като вечност. Пеех песни за гората, когато жълтите листа падат с тъжен шепот, пеех за свирепите бури на морето и за онези тихи часове, когато по неговата повърхност пробягва като усмивка докосването на пролетен лъх.

Сега лютнята ми е замлъкнала. Отпаднала и морна, ръката ми не буди гласове по тънките й струни, а в душата ми ридаят моите неизпети песни.

Чужденец съм аз, оставил родната земя, за да диря родината на своята душа. Измежду хилядите, които срещам, диря сродните на моята душа, за да позная в техните очи погледа на роден брат.

Моя тъжна майко земя, която ще покриеш морната ми глава; мое чудно звездно небе, което ще повикаш неспокойната ми скитница душа!

на картината:
“Вечният Път”, худ. Борис Георгиев

Аз диря една усмивка, която прилича на мига, в който слънцето излиза иззад облак, сенките побягват и денят почва да блести с елмазен блясък.

Тя ще върне изгубената радост на сърцето ми, а на замлъкналите струни – песните от нявгашното време…

Когато бях невръстно дете, разказаха ми приказката за една далечна царкиня, която живее в ледените дворци на студения север. Очите й имат изумрудения блясък на морето, а на главата й грее короната със седемте звезди от северното небе.

Разказаха ми, че в изтъканите от светлина палати: там живеят всичките несбъднати блянове; там се крият белите птици на нашите копнежи; там се раждат приказните сънища на децата.

В мен се вдълба образът от тази приказка и душата ми закопня да види Северната царица и да превия колене пред сияещата светлина на нейните очи.

Тогава още реших да бъда друмник, да приема неспокойната съдба на пилигрим.

И тръгнах по земята. И дълги пътища изминах…

Там, където диреха богатство, където блясъкът на златото примамваше хиляди ръце, отминавах равнодушно. Бях чужд и неразбран – душата ми жадуваше за блясък друг.

Видях пустиня, където смъртта иде с палящи милувки, устните съхнат и жаден пламък блести в очите като острие на кинжал. Там всеки ден се умира с въздишка, която горещият самум отнася по широката пустиня; там всяка вечер, когато сенките на оазисите се проточат по пясъка, камилите благодарят с приведени глави на Бога за подарения им през деня живот.

След пустинята преминах през море. Познах бурята и видях часа, в който разярени вълни искаха да погълнат моя кораб, а гръмотевица искаше да срази ръката, стиснала вярното кормило.

Чаках мълчаливо. Вятърът ме шибаше по лицето, запираше дъха ми, но аз повдигнах загасващ поглед към далечния неясен хоризонт – дирех пътища за моите нестихващи копнежи. Вярвах, че някъде чака безмълвно въплътената приказка от моето детство – Северната царкиня със слънчеви очи, от чара на които злодеят става кротък като невинно дете. Аз вярвах в приказката от моето ранно детство, разказана ми край огъня на бащината къща, когато вретеното от хурката на майка ми пееше една тъжна песен.

Ето ме, сега съм пак скиталец – тъжен и унил.

Тежки друмища изпокъсаха струните на моята лютня. Тя сега мълчи, а песните в душата ми ридаят неизпяти и сълзите ме душат неизплакани.

Аз диря две зеници с изумрудения блясък на море, с кроткото сияние от звездите на Северната корона...

1931

Из книгата “Сказания за Новата Епоха ”

Текстът е специално предоставен от издателство Алфиола за читателите на портала