Алмагеста - най-великото построение

Представяме ви неиздавани текстове от Николай Дойнов от цикъла "Летописите на древността". Авторът е от най-близкия кръг ученици на Учителя и един от най-големите български астролози.

Ритмичните стъпки на времето бяха вече отбелязали отминаването на един век, откакто главата на Бялото братство, най-великият пратеник от Слънцето, дошъл на земята, беше снет от кръста. Преките наследници на идеите, които Той донесе, онези, които избра като свои ученици – скромни, честни, смирени хора, също бяха вече заминали от този свят. Дойдоха други след тях, жадни за слава и първенство, и с нахални методи се изтъкнаха сред последователите на великия Учител като богоизбрани, най-близки помощници на Бога, като единствени разбрали и усвоили Учението на Христа.

Узаконили си правото да контролират мисълта и деянията на хората, те пожелаха и подходящо място за тяхното високо звание във вселената, в творенията на Бога. И къде другаде можеха да бъдат, освен в центъра на Божия мир? Така се роди идеята земята да стане център на вселената.

Това обаче трябваше да се покаже по-обстойно, да се изнесе с по-убедителен, по-научен език, какъвто е езикът на числата, чертежите, диаграмите – за да може да се приеме и от по-изтъкнатите и критично настроени умове.

За тази задача трябваше да се намери учен човек, признат за такъв от обществото, който чрез умелата акробатика на езика, подхвърляйки нови и странни, често пъти нечути до тогава думи, каквото нещо е необходимо, примамливо да облече лъжата – та лесно да мине за истина. С този език той трябваше да утвърди централното място на земята във вселената, като същевременно със здрави доводи да събори и да обезличи, истината за явленията в небесния мир. Истина, изнесена от скромни, смирени, мъдри хора в по-старите времена, какъвто беше Аристар Самоски, Тераклий Пантийски, които твърдяха, че Слънцето е в центъра на звездния мир. Други пък, като Филолай – най-добрият ученик на Платон, казваха, че центърът на вселената е място на най-съвършения елемент в творението на Бога. За такъв елемент се приемаше тогава огънят, горящ в огнището на Зевс.

Като най-подходящ човек, епископите и патриарсите от Александрия – най-изтъкнатият научен център в онова време, избраха известния и с голямо име учен Клавдий Птоломей. Човек със знания в много области – география, астрономия, аритметика, геометрия и при това с известното и царствено име Птоломей, името на прославения генерал от армията на Александър Македонски – освободителят от мрачното персийско иго.

„Него ще натоварим да изгради система и наука, да напише труд за великото построение на Бога – вселената с център земята, около който всичко се върти. И защо пък земята да не бъде център?” – питаха се първенците. – „Самата тя е, така да се каже - твърда, здрава, крепка и неподвижна. Какво е всичко друго извън нея? Слънцето – някакво си огнено кълбо. Звездите – пламъчета, залепени на огромна прозрачна сфера. Та там в огъня, хора като нас, с ум и разсъдък, разбира се, не могат да живеят.”

Клавдий Птоломей, роден в седемдесета година след Христа, в град Александрия, и доживял до 147 година, беше един от най-големите светила на Академията в този изтъкнат за науките град. Нищо, че той се занимаваше с географията на земята – от там до астрономията е само крачка.

Разбира се, за положения от него труд не се изключваше пребогато възнаграждение от първенците – божии служители. Птоломей успя да подбере всичко онова, което са казали известните, големи учени преди него като Аристотел, Хипарх, за мястото на земята като център на вселената, в подкрепа на своята задача. Той наистина беше учен за онова време и имаше подход в изграждането на научна концпеция. Знаеше, че в основата си всяка наука трябва да има здрави, очевидни, проверени, общоприети истини, които не се нуждаят от доказателства и към които не може да се отправя каквото и да било съмнение. Задачата беше ясна.

Сред основните принципи, върху които Птоломей изгради науката за великото построение, бяха:

Земята е център на света. Тя е неподвижна, а вселената е пространство, ограничено в определен обем. Колкото до светилата, които ние виждаме над главите си, които се въртят около земята, то за тях се приема, че се въртят само по окръжности, защото това е най-съвършената фигура в равнината. По тези кръгови орбити планетите се движат винаги равномерно, защото равномерното движение е най-съвършеното. Планетите са наредени в последователен ред, като най-близката е Луната, следвана от Меркурий, Венера, Слънцето, като се взема, че и то е планета, Марс, Юпитер и Сатурн. И най-после, извън тях се намира прозрачната сфера, на която са налепени неподвижните звезди. Слънцето все пак, като нещо по-особено от другите планети, се приема за граница и с това се разделят планетите на вътрешни – тези, между земята и него, и външни – тези, които са зад него.

Ето в такава простичка, ясна и най-важното – очевидна, отговаряща на нашите зрителни възприятия система, поднесе той, за радост и успокоение на християнските първенци, своя голям труд, озаглавен: „Великото построение”, наречен по-късно от арабите Ал-магеста.

Но ето че явленията и фактите никак не искаха да се подчинят на тази система. Постоянните наблюдения всякога показваха, че планетите съвсем не вземат под внимание принципите във великото построение на Птоломей и най-безцеремонно, като някакви непоправими немирници, нарушават и нехаят за установените от него закономерности. Те очевидно съвсем не се движат по кръгови орбити. Чудно е, защо някога те се виждат ту по-големи и по-ярки, ту по-малки и с по-слаба светлина. Не се движат и равномерно – ту по-бързо, ту по-бавно. И понякога вървят от запад към изток, а друг път – от изток към запад, и не само това, но не щеш ли, вземат, че се спират, правят някакви възли и пак отново тръгват. Защо е така, се питаше големият учен. Кое е онова, което разваля неговата стройна и очевидна концепция и кара светилата да не се съгласят с тъй правите, логични и ясно установени директиви.

„Ех, дребна работа, това ще го оправим – махва с ръка ученият Птоломей. – Защо имам толкова знания и ум в главата си, като не мога да се справя с една такава дреболия. Ще вмъкна някои нови елементи, някои нови гръмки, галещи слуха понятия, като например – Диференти, Епицикли, които изведнъж всичко ще оправят. Виж колко са благозвучни и тържествени, и най-важното – предизвикват респект и уважение. Да, да, с тях всички тези неразбории, безредие, капризи, които тези малки още, незрели творби на Бога, ми създават, ще бъдат оправени.”

Диферент е окръжност, пътят, по който се движи около земята не планетата, а центърът на една друга окръжност, наречена Епицикъл, по която равномерно се движи самата планета. Чудесно създадена система, наситена с грация и финес – планетите бяха поставени в положението на някакви балерини в звездния мир. Това обаче не можа да оправи наблюдаваното безредие от гледището на великата концепция и да постигне послушанието на звездния мир към установените принципи. Нещата не се изясниха и недоносчетата продължаваха, въпреки тези новости, да своеволничат и да се движат както преди.

Това не отчайваше големия учен. Той продължаваше да поддържа принципите си като най-прави и верни, и за нищо на света не искаше да отстъпи от тях, та ако ще би и самият Творец, Бог Саваот на тази вселена, му препоръча и му покаже истинското построение на света.

Птоломей беше упорит и честолюбив и не можеше да засенчи голямото си име като учен с отстъпление. И честен беше той – да държи докрай на своите ангажименти към черковните първенци.

Захвана се да оправи нещата с нови и нови второстепенни епицикли и диференти, според това, кое ще му бъде по-удобно. Отначало окръжностите бяха само 22, като бързо нараснаха и стигнаха до 75. Завъртяха се 75 кръга, диференти и епицикли в такава сложна плетеница, че и най-добрите познавачи, най-големите специалисти, не можеха да се оправят в този шемет от движение на кръговете.

Епископите и патриарсите, макар и късно, разбраха, че тронът им, тази непоклатима твърд – земята, тяхното свещено седалище, е сериозно раздрусано. И създадената стройна система от големия учен е застрашена да рухне, да се сгромоляса. Те се изплашиха от безпътицата, в която се бяха озовали, ако наистина концепцията наистина умре.

Напънът на будния човешки ум беше вече достатъчно могъщ, за да се намерят хора, които да се усъмнят в непогрешимостта на Птоломеевата система. Защото фактите, фактите карат човека да мисли и го насочват да намери истината. Тези хора бяха най-вече учените от Средна Азия в Самарканд и Бухара.

Черковните първенци се сепнаха и здраво въстанаха срещу онези любознателни умове, които се опитваха със своите изказвания, подкрепени от наблюдения, да подкопават прегърнатата от тях свещена концепция. Яростно се нахвърлиха срещу науката и онези институти, където тя се развиваше, и чрез устата на своите по-просветени служители, ревнаха срещу настъпващата светлина.

Така епископ Тертулиан, живял малко след Птоломей, между 150 и 220 година след Христа, се провиква: „Ние, богоизбраните, истинските и най-честни приемници на Христовото учение, нямаме нищо общо с някакви школи, като Академията в Александрия, в Атина, във Вавилон. На нас, след Христа, не ни е нужна никаква любознателност, не ни е нужно никакво изследване, никаква наука”.

Той съвсем забравя казаното от Христа, че напредналите същества са учени от непонятен за нас размер.

Друг пък, живял по-късно, негов ученик, ползващ се по неизвестни причини с почетното име Блажений Августин, казва, че „всяка мисъл, която не е в съгласие с установените веднъж догми, е богопротивна.”

В 391 година, един заслепен и обезумял от фанатизъм патриарх в Александрия, наречен Теофил, в чудовищния си устрем да спре и потъпче светлината, вдига сляпо подчинена на него тълпа, насъсква я срещу академията и библиотеката, най-голямото хранилище на човешкия опит, на човешката мисъл и мъдрост, и така бива разрушена и изгорена голяма част от свитъците, съхранявани там.

Всички тези християнски отци не виждаха и съвсем не бяха способни да разберат с каква велика наука си служеше Христос, когато правеше чудесата, за които твърде малко е казано в Евангелието.

Този фанатизъм не беше само проява на християнските първенци, той обхвана и приемниците на Мохамедовата религия.

В 641 година, арабски пълчища, водени от халифа Омар, завладяват Египет и когато влизат в Александрия, спират се пред библиотеката и водачите на войската питат своя вожд: „Да изгорим ли свитъците на библиотеката?” Той отговаря: „Ако писаното в тях го има в Корана, те са излишни, защото то вече е написано там. Ако пък го няма в него, то те са вредни, защото писаното в тях ще бъде еретично. Да се изгорят.”

От този огън успява да се спаси само една малка част, която в 1517 година Султан Селим I-ви, нахлувайки в Египет и Александрия, окончателно изгаря и помита останалото богатство от този център на светлината.

Седемстотин хиляди свитъка, плод на усилията на много поколения, са безвъзвратно загубени за човешкия род.

Така великото творение на Птоломей, Алмагеста, подкрепена и наложена от първенците на християнската религия можа в продължение на повече от 14 столетия да бъде една от най-почитаните и уважавани книги. Тя се утвърждаваше като научен труд, но и като ценна разменна монета.

Така през седмия век, персийският цар Хезроес, при сключване на мир с победения от него византийски император Хераклиус, е поискал като наказателен дар да му поднесе един екземпляр от книгата.

След смъртта на Мохамед в 632 година след Христа, почва бурно издигане на арабския народ, който се явява като най-добър приемник на западащата вече Александрийска култура. Настава бурен отлив на учени от Александрия към цветущата вече столица Багдад и по-късно Дамаск. Един екземпляр от книгата на Птолемея попада в ръцете на известния от приказките на „1001 нощ” Халиф Харун Ал Рашид, живял между 765 и 809 година. По негова заповед учените от школата на мъдростта в Багдад се натоварват да преведат този труд от гръцки на арабски, но по неизвестни причини, преводът остава непълен. По-късно неговият син Халиф Ал Мамуни, един от най-просветените арабски халифи, голям покровител на науката, натоварва големия учен Таабит Бен Корра да преведе цялата книга. Като за да се подчертае голямата й важност и величие, заменят превода на заглавието „Маджеста”, което значи „велико построение” с „Ал маджеста”, което ще рече „най-великото построение”. По-късно заглавието се оформя като „Алмагеста”.

От там великото творение на Птолемея минава в Европа.

Но будната човешка мисъл е неспокойна – тя търси светлината. Църковните отци продължават да са обезпокоени за съдбата на „великото построение” и стигат до извода, че е необходимо едно ново, твърдо и категорично потвърждение на тази система, декларация в нейна подкрепа, изхождаща от добре организиран събор и вселенски конгрес на учените в тази област – учените-астрономи. За тази цел се организира и се свиква в 1250 година в испанския град Толедо голям конгрес на астрономите, ръководен и организиран от послушното оръдие на папата – Инквизицията.

Един от князете, поканени там, Алфонс Х Кастилски, е унесен от напевния заплетен ход на въртящите се диференти и епицикли, с които докладчиците упорито натрапват и изчисляват „великото построение” в главите на слушателите. Той, прозявайки се, непредпазливо се провиква: „Абе, ако Господ Бог при сътворението на света ми беше направил честта да ме вземе за съветник, то много неща във вселената биха били по-хубави и много по-прости.”

Нещастният Алфонс беше забравил, че живее във времето на всесилната тогава Инквизиция и че залата е пълна с нейните агенти. Неговото изказване се прие, разбира се, като богохулство и за това той трябваше да оплаква съдбата си като заточеник в един манастир.

Но истината е могъща, като самият живот, защото тя е рожба на този живот. И най-твърдият ботуш не е в състояние да я смаже и да отнеме правото й на изява. И най-добре изградената лъжа ще се сгромоляса под нейния напор.

Ноември 1969 г

Специални благодарности на Ина Дойнова.

Набор и редакция: Веси и Ради