Четири български мита за психотерапията

(текстът не претендира да изчерпва всички властващи в българското психично пространство митове)

Мит 1: Психиатърът е психотерапевт

Психиатърът не е психотерапевт, освен ако не е преминал специално терапевтично обучение в една от терапевтичните школи. Психиатърът е медик, със специализация по психиатрия. Медицината изучава анатомията и физиологията на организма и е призвана да въздейства върху тялото. По тази причина психиатърът използва медикаменти, за да въздейства върху различни органи и системи в тялото. Този подход е много подходящ при тежки органични изменения (заболявания) или остри кризи и фундаментално погрешен за дългосрочно третиране на повечето от психичните проблеми, с които се сблъсква средностатистическият българин. Именно широко разпространеното сред българите мнение, че психиатърът е психотерапевт води до куп заблуди и предразсъдъци в обществото. Най-доброто, с което един психиатър може да бъде полезен е поставянето на диагноза в съответствие с Международната класификация на болестите и с предписването на медикаменти при случаите, за които стана дума.

Мит 2: Психологът е психотерапевт

Горното се отнася в пълна сила и за психолога. Психологът не е психотерапевт, освен ако не е преминал специално терапевтично обучение в една от терапевтичните школи. Обучението по психология е базисно и дава добра основа за психотерапевтично обучение, но не е равносилно на него. Заблудата, че всеки психолог е психотерапевт също битува сред българите. Много от тях считат, че срещата с психолог и терапевтична сесия е едно и също. Когато отидат при психолог, който не е психотерапевт и се разочароват, мнозина българи започват да говорят с пренебрежение за психологията или да смятат, че всеки може да е психолог. И тъй като отъждествяват психолог с психотерапевт, започват да смятат, че и всеки може да е психотерапевт.

Мит 3: Психотерапията е за луди

Това е пряко следствие от първия мит, че психиатърът е психотерапевт. Доколкото умствените органични заболявания (т.нар. лудост) са приоритет на психиатрията, онези които смятат психиатърът за психотерапевт имат основание за подобно твърдение. За съжаление обаче, то не е основателно. Въпреки това, много българи не правят разлика между органично умствено заболяване и психичен проблем. За тях затруднения от психично естество в живота имат само хората с органично (мозъчно) заболяване. Те поставят знак за равенство между двете и то в двете посоки. От една страна, си правят извод, че щом има наличие на психични затруднения, следва, че има органично увреждане. И, съответно, обратния извод, че щом има органично увреждане, следва, че ще има и психични затруднения. Ала това неверно убеждение за равнозначността на психичното затруднение и органичното увреждане напълно оправдава изказването: "Аз да не съм луд, че да ходя на психотерапия.".

Истината е, че психотерапията не може да направи нищо за пълното възстановяване на психиката на хората с органични умствени увреждания. Психологията също не може да направи нищо, нито пък психиатрията. Все пак най-удачен е подходът на психиатрията, който чрез медикаментите в някаква степен облекчава страданията на тези хора и на близките им.

Мит 4: Психотерапията са празни приказки

Този мит е следствие от заблудата, че всеки може да прави психотерапия. Както споменахме по-горе, психотерапията е метод за повлияване на психиката с терапевтична цел, при който основен инструмент е разговора. Това е едно логическо изкривяване на базата на факта, че всеки може да говори. Изкривяването, че който говори може да прави психотерапия идва от обстоятелството, че вербалните методи на работа в психотерапията са по-известни. Допълнителна сила на тази илюзия дава и популярното обменяне на информация по приятелски или по комшийски (т.нар. клюкарстване). Прекрасен пример за това е разказът на Чудомир „Не съм от тях! (как` Сийке).”. Одумването на този или онзи обаче не е решение на психичните затруднения и често натоварва допълнително психичния апарат на нормалния човек.

Друга причина за подобно вярване е следната: в България никой не признава слабостите си преди всичко пред себе си, а камо ли пред друг човек. Дори така наречените най-близки приятели рядко узнават истината, което автоматично препраща към темата за искреността в отношенията на индивида с околните и със себе си. Нормалният човек предполагаемо е искрен, в рамките на благоразумието, понеже инстинктивно усеща, че неискреността бавно, но сигурно, уронва психичната му устойчивост. Нормалният човек търси разрешаването на проблемите си, а не тяхното натикване в „ъгълчетата” на душата или в „мазето” на психиката.

Какво тогава е психотерапия и кой може да е психотерапевт

От досега казаното става ясно, че има четири различни възможности за подготовката на един специалист. Те са: психиатър, психиатър-психотерапевт, психолог, психолог-психотерапевт. Т.е. психотерапията е нещо допълнително към основното образование по медицина или по психология. Освен това трябва да се каже, че психотерапията е процес на въздействие върху психиката най-често посредством думи или ролеви игри. Всеки психотерапевт преминава специално обучение за придобиване на такива умения след като е преминал основното си обучение по медицина или психология. Неговата работа е свързана именно с обикновените хора и обичайните им психични трудности (проблеми), които не са резултат от органично (мозъчно) заболяване. Тъкмо такива са голяма част от психичните състояния на нормалните хора. Психотерапията е за нормалните хора! Когато това бъде разбрано, ще стане значително по-ясно защо на Запад, почти всеки има свой личен психотерапевт.

За какво служи психотерапията

Психотерапията е начин за повишаване на самопознанието и улесняване на усъвършенстването. Тя е един инструмент за изследване на нашата собствена душевност и потребности. Тя позволява да се предотврати появата на психопатология. Именно стремежът към психична хигиена е причината, хората в развитите общества масово да ползват услугите на психотерапевт. Те затова са и развити, защото не от вчера ползват такива услуги. Когато дребните, ежедневни проблеми бъдат своевременно преодоляни или предотвратени, не се създават условия за тяхното натрупване в психиката. По този начин се гарантира и отстраняването на предпоставките за бъдеща поява на евентуални по-сериозни психични разстройства.

Психотерапията помага на нормалния човек да се справя по-добре в ежедневното си функциониране в условията на все по нарастващ стрес. С нейна помощ всеки нормален човек може да увеличи директното си влияние върху ежедневието си и да променя начина, по който се случват събитията в него. Това включва въздействие върху отношенията в семейството, работата, любовта, общуването, социалните контакти, емоциите, навиците по посока на баланса и хармонизирането им. Посредством психотерапията човек получава възможност да моделира живота си така, че да се чувства по-пълноценен.

Различните методи на психотерапия постигат това по различен начин и в различна степен обхващат цялостта и многообразието на човешката психика. Но те съществуват, защото всеки е малко или много уникален е всеки има нужда от нещо, което е най-близко до него. Ако всички бяха еднакви, щеше да има една психотерапия.

Изводи

Заради подобни митове за психотерапията обръщането към психотерапевт се определя или като глезотия, или като черна точка в биографията, или дори като нещо срамно. Тези митове провокират у част от хората прояви на недоверие към психотерапията и към нейното отричане, чието олицетворение е задавания откровено риторично въпрос:„Защо трябва да плащам на психотерапевт, след като мога да пийна една-две чашки и да си излея душата на някой роднина или приятел?". Схващането, че резултатът от това действие и от провеждането на психотерапия ще е един и същ е дълбоко погрешно. На добрия специалист то разкрива корените на вътрешните психични противоречия на този, който го споделя. Освен това, като изключим, че близките, роднините или дори приятелите понякога са част от проблема, психотерапията не е обливане със съвети, придружено от другарска почерпка. Психотерапията е научен метод за психично въздействие с терапевтична цел. Познанията и уменията за това се придобиват през дълъг период на професионално обучение, който включва не само теоретична и практическа подготовка, но и упорит труд от страна на самия психотерапевт върху собствената му личност. Психотерапията е строго специфична дейност, а връзката психотерапевт-клиент, която се осъществява в ясно определени рамки и граници, коренно се различава от всички останали видове междучовешки отношения.

Заключение

А сега, ако все още вярвате в тук посочените митове, значи психотерапията наистина не е за Вас. Обратно, ако мнението Ви за психотерапията първоначално е било негативно, а сега е поне неутрално, значи Вие сте от онези обикновени хора, които просто не са имали достатъчно информация. Ако сте от хората, които не са научили нищо ново от казаното дотук, значи познанията Ви по този въпрос са сериозни и Вие сте от хората, които се отнасят сериозно към себе си.