Смешни приказки за егото (добронамерена позитивна самоирония)
Забележка: позитивната самоирония представлява психотерапевтичен метод, който цели и постига отстранена дисоциация от преживяваната проблематика. В същността на метода стои парадоксалното намерение и рефрейминг през призмата на благ хумор. В по-долните примери някои от имената са променени.
Ваня
Да ... това съм аз. Имам всичко, което е необходимо за едно прекрасно съществуване - доста интелигентност, доста желание, доста ограничения, доста сигурност, доста задълбочено познаване на две-три важни причинно-следствени връзки около които съм оставила да кръжи животът ми... И най-важното - имам четири бързи крачета - моето упование. Аз не съм неориентирана мишка в трици... аз съм мишката, на която се възхищавате в онова колело без начало и без край. Невероятна съм, нали? Неуморна, бърза, целеустремена... тичам. Аз знам всичко - всичко за моята безкрайна клетка. За разлика от онази учудената приятелка в триците, на която се налага да прави избор на къде да тръгне, колко да хапне, дали има опастност за пухкавото и кожухче, аз съм вечно супер добре подготвена с отговори и реакции. При мен няма място за чудене - тичам, спя, ям. Правя тези неща с апломб, с отговорност, старая се никога да не разочаровам наблюдателя... В редките изблици на палавост тичам на три крака или назад... Забавно е за всички и безопасно...аз съм вътре, другите вън... просто малко шоу и имитация на лека загуба на разсъдък... И разбира се не прекалявам, не разстройвам и не притеснявам никого. В карйна сметка, в края на всеки мой миши ден, аз съм доволна от направените три милиона седем хиляди и шест успешни обиколки на моя безначален и безкраен свят.
Мишките без клетки създават голяма паника и несигурност - щурат се наоколо без цел, плашат народа, рискуват си кожата и за какво.... за една идея повече... трици или нова непозната дупка в земята. Преди да намеря СМИСЪЛЪТ и аз бях една такава неориентирана шушумига. Бях слаба и страхлива, е... имах приятели, с които съм била по полета, мази, хамбари... така де - купони на гризачи. Повечето обаче си намериха по една прекрасна бяла орбита, като мен. Има две три все още неориентирани... Идват от време - навреме тук, стоят отвън и разказват странни неща за слънцето, земята, котките... Очите им са различни от моите...по-големи и по-отворени... Съжалявам ги, разбира се, и ме е срам от тях... Заради една идея повече, така да рискуват...и да ме излагат пред възхитените мои зрители... с техните недодялани обноски и претенции за безкрайна свобода. Ако нещо е без край - това е моят кръгъл свят. Олеква ми, когато си отидат...
По някога сънувам... Бягам си аз и съм перфектна... обиколка след обиколка...напредвам в моя свят. И колко странно... клетката изчезва и аз продължавам да тичам по равното, напред. Не броя обиколки, а облаци, прескачам локви, цапам си козинката, падам, ставам, спирам, за да видя зеленото...топло е, тихо е, очите ми обхващат непознатото, мисълта ми бяга зад хоризонта... Изневиделица върху мен пада сянка и светът приключва в лапите на орел... Сепвам се и.... слава богу... Тук съм, в безкрая на моя сигурен свят. Зеленото е просто мираж, а аз съм си една интелигентна, разумна мишка, на която предстоят нови, изключително важни три милиона седем хиляди и шест смислени обиколки в клетката.
………………………………
Орлин
Орлинчо заеква зиморничаво в зеещата социостазна автохипноза! Человеците имат огромни зъби и в съзнанието му го разкъсват милиарди пъти на малки парченца, докато болката от битката с жалкостта му пронизва грешното му невинно битие. Страданията грешного Орлина прокънтяват в обсебената му вкопченост, представяна за святост… Орлинчо буксува за трилионен път в хлъзгавите урви на слабостите си и пада окалян – отново… Свикнал е, прощава си по презумпция. Учи се да лети. Може го, знае, че го може, но му растат крилцата – бавничко…
....................................................
Бонита
Гащи
(или „джаста-праста”)
Пътувах много, работата ми беше такава, внедряввахме големи системи и командировките рядко бяха под седмица.
Бяхме съвсем младо семейство и тези командировки не бяха най-желаното нещо, но...налагаше се.
И така един ден се прибирам в семейното ни, наето под наем гнездо и вярна на манията си за чистота и подреденост след като се преобличам се захващам да подреждам и разчиствам. Съвсем логично и естествено за мен се насочвам към леглото с цел изтупване на завивики и подмяна на спално бельо. Хващам възлавницата и се вцепенявам – точно под нея ...розови бикини...малък размер...а аз такива нямам...хващам ги с два пръста и започвам да пищя... Дотърчава съпругът ми и гледа картинка – жена му пищи, държи в ръка някакви розови гащи и пищи, а той и идея няма защо пищя.
Опитва се да ме попита, но аз продължавам като пристанищна сирена да вия...
Не помяня точно как спрях да викам и кога попитах :
- Какво е това?, а той абсолютно спокойно отговори
- Идея намам защо държиш някакви бикини и пищиш.
Това май ми дойде в повечко и едва не ме вкара пак в онези високи честоти отпреди малко, но явно се бях поуморила и с треперещ глас казах:
-ами защото...защото...бяха под възглавницата ..и...и...не са мои...
После млъкнах, нямаше какво да се говори, той твърдеше, че няма идея откъде по дяволите са се взели – ядоса се и отиде да пуши в кухнята.
Понеже беше вечерта, а имахме уговорка с родителите ми да се обадя като се прибера, звъннах в къщи. Разбира се майка ми усети по гласа, че нещо не е наред и аз – страм не срам си признах....
И – ето я развръзката:
- Каква беще възглавницата?, попита мама
- Ами...онази ...от студентската ми квартира...малката...ти ми я беше дала
- Оле...я спри да се кахъриш! Тогава ти замина толкова бързо, нямах възглавница да ти дам и набутах твои стари дерхи в една калъфка, нямах време и да ги режа, ей така – хванах ги и ги набутах и я заших.... Ама ти с твоето тупане и бъхтане явно си разшила възглавницата ...Ето откъда са паднали гащите ...твои са си, ама не ги помниш.
Камък ми падна от сърцето. Отидох в кухнята и казах на мъжа ми откъде по дяволите са изпаднали розовите бикинки .
Така сме се смяли, че дъх не ни остана. А той само повтаряше:
-И тя не можела да пищи – ха-ха-ха
…………………………………………………………………
Ванеса
Ванеса бърза за срещата с Орлин, реставраторът на нейния проскърцващ психичен храм.
На улицата тя поставя „защитните си черни очила” над натежалите си психични товари и комплекси и активизира бутоните за сигурност в своята душа.
Рестартирането на сигналите за тревожност и безпокойство временно изглежда „мисия невъзможна”. Увереността, която обикновените и черни очила и дават, умело наподобява инфантилното поведение на любимия герой от култовия комедиен сериал - „Mr.Been”.
Временно, никой освен нея,не може да разшифрова страховете и угризенията на собственото и Аз.
А то неспирно нашепва: „ Грешиш, отново и отново грешиш. Изпускаш и последния „train” към „обетованата земя” на перфекционизма.
"И сега накъде?" - нашепва Ванесиното Суперего.
Стрелките на часовника се спират на 12 – и „Пепеляшка” , тоест „ sais moi” , се телепортира от двореца у дома...
.........................................
:)
Recommended Comments