Молитвата в психотерапията – научен поглед
Забележка (disclaimer)
В статията ползвам идеи от психоанализата, аналитичната психология, когнитивната и поведенческа наука, трансперсоналната психология. Ползването на тези институционализирани идейни отправни точки ми служи само като ориентир за собствената насока на мисълта ми. Позволявам си да мисля интегрално, да правя дълбинни дистантни аналогии между горепосочените при повърхностен поглед противоречащи си системи за познание и гледни точки. При това съзнавам, че е почти неизбежно привличането критиката на неумеещите да осъществяват подобни същностни аналогии и фиксирали се догматично в собствената си система за познание. В никакъв случа не заявявам точно следване на разбиранията на отделни автори - ползвам някои от разбиранията на Юнг, Фройд, Барет и пр., но се осмелявам стъпил на тях, да ги интегрирам и надхвърля, така излизайки от догмите на създадените от тях системи, следвайки собствения си творчески път. С тази скромна статия не заявявам вписване в коловозите на отделните идейни течения, а комбиниране на познавателните им структури, откриване на аналогични смислови паралели зад повърхностните им различни терминологии и трансформирането им до нови заключения! Тоест, позволявам си известен творчески полет! Свободно мислене, което стъпва на познатото, но го надхвърля!
Какво е Бог Отец и Небесна Майка от психотерапевтична гледна точка? Какво е молитвата и каква роля има тя в психотерапията? Нека видим позицията на науката психология по въпроса!
Психоанализа
Според различните школи в психоанализата през по-ранен или по-късен етап от развитието на детето, родителските фигури биват интернализирани и заживяват в детската психика под формата на т.н. интроекти, мъжки и женски модели. Според класическата психоанализа родителските образи и техните взаимоотношения образуват т.н. психична инстанция суперего, вместилище на моралните норми, правила, цензура, характер. Тези норми и характер резултират като отклик, реакция на залаганите от родителите в подсъзнанието програми (комплекси, когнитивни схеми). Един велик психиатър от миналото столетие, Карл Юнг, разширява осветляването на психичната ни структура с добавянето на т.н. от него архетипни Анимус, Анима, Сянка и др. в личното и колективно несъзнавано. Анимус в основата си представлява бащиният интроект, а Анима, този на майката. Според Юнг тези архетипи търпят развитие. Започвайки от родителските образи, те могат да се откъснат от тях през етапите на развитие на лошото момче/ момиче, жената майка и мъжът съпруг, мъдрата жена и мъж и да стигнат до собствените ни душа и дух. В превод Анима означава душа, а Анимус, дух. Обръщението към небесната майка и бащата отец в молитвата, погледнато през такава гледна точка, представлява словесен изказ на съзнателния стремеж към растеж на собствените психични интроекти и резонирането им с вътрешната безграничност на душата и духа ни. Целият процес според Юнг се ръководи от Селфът, висшият Аз, цялостната ни личност, онзи тих безмълвен зрител, центърът на съществото ни!
Според екстравертното разбиране в психоанализата на религията, небесният отец и майка представляват инфантилна проекция на вътрешните интроекти на родителските модели в нас самите. Илюзорно детско желание на възрастния за закрила и сигурност. Такова виждане е вярно, когато вярващият проецира менталните си мъжки и женски образи в някакъв външен божествен закрилник. Примерно в Бога с бяла брада на небето. Когато обаче отнесем религиозната вяра интроспективно към собствената душевна структура, тогава молитвата се превръща в прекрасен инструмент по психична промяна и израстване! Тогава молитвата се превръща в метод за асимилиране, интегриране и развитие на родителските модели, сянката и пр. психични архетипи. Хармонизиране и интегриране около вътрешното ядро на психична цялост!
Трансперсонална психология
Трансперсоналната психология директно взаимства от психо-философските и религиозни учения за развитие на личностовия потенциал, като транслира извечните духовни истини на психологичен език.
В индуизма съществува следната градация на отношението към божественото:
1) Като към небесни майка и баща: това обръщение е първото стъпало на преработването на психичните модели, заложени от биологичните родители – превръщането им в адаптивни и наситени със спокойна сигурност.
2) Като към мъдър Учител, закрилник (ца), от който се учим, с помощта на когото растем и самите ние придобиваме мъдростта и Любовта му (и). Тук отношението е възрастнало до по-зряло, с разбиране на единството на всичко и осъзнаване на собствения безграничен потенциал в развитие. Отношение като към закрилник, ангел хранител, по-мъдър и голям от нас самите, който бди над живота ни – собственият ни Селф, цялостна личност.
3) Като към приятел, приятелка. Тук съзнанието за собствената божественост е пораснало до една постоянна свързаност с вътрешния център, Азът (Селф, цялостна личност). До едно приятелско равностойно сътрудничество и кооперация!
4) Като към любим/ любима! Любящо сливане с вътрешната божествена противополюсност, водещо до сливане с цялостната ни личност. Ти ставаш самата божественост. Тя протича през теб като пълноводна река през широкото дефиле на отвореното ти сърце! Сливане в прегръдката на любов и сила, водещи до онази тиха мъдрост, отвъд думите и фрагментираното познание!
Практикувана с такова разбиране, молитвата може директно да служи като психотерапевтичен инструмент по развитие и трансформиране на собственото суперего (морал, норми, характер) и съдържащите се в него родителски образи: Анимус и Анима. Развитие, водещо до неутрализиране сугестията на възпитанието, мнението на другите, медийните внушения и наложени цели, живеещи в собствения характер и ресвързване с изначалния авторитет: вътрешната божественост, свръхсъзнанието (Аз, Селф, цялостна личност). Право пропорционално на степента на това ресвързване, индивидът може да неутрализира и заложените маладаптивни вярвания (комплекси) в подсъзнанието (сянката) си. Метафорично този процес е представен в световните митологии като пътуване на вътрешния герой към горната и долната земя!
Поведенческа психология (бихевиоризъм) и невро лингвистично програмиране
Поставям невро лингвистичното програмиране в един раздел с поведенческата наука не защото то е наука, но защото представлява едно много творческо психотерапевтично практично приложение на поведенческата наука. Главните принципи на нлп се основават именно на поведенческата парадигма, а практическото му приложение в огромна степен се припокрива с това на поведенческата психотерапия. Поведенческата психология не се отличава с кой знае каква дълбочина на мисълта, но затова пък принципите и са „желязно” научно „подковани” и обективно доказуемо проследими. Затова тя има мястото си в полето на интегралната психология като здрави основи на метафоричната цялостна психологична „сграда”.
Когато в поведенческата или нлп терапия се ползва молитвата като инструмент за когнитивна промяна, в лингвистичната семантика на Бог, Отче, света Майко и т.н. се кондиционират всички светли, пълни със сигурност, закрила и радост преживявания на молещия се. Съзнанието „закотвя” (нлп израз за обуславяне) емоционалната кинестетична, образната, аудиалната, обонятелната и сензорна модалности на тези най-вдъхновяващи преживявания – закотвя ги към произнасяното на глас или мислено изричане на тези свещени слова. Свещените думи стават „котви”, на които когницията се обляга, за които се захваща при терапевтичната промяна! Разбира се, ако такова схващане се приема като единствено и само по себе си, това би бил редуциращ цялостната човечност до двумерна плоскост подход. Ако обаче такова разбиране се постави в контекста на интегралната психология, то намира достойното си място.
Когнитивна наука на религията (Cognitive Science of Religion, CSR)
CSR е сравнително нова дисциплина – развива се едва от 20-на години. Понастоящен вече е обширно поле за провеждане на научни изследвания върху религията, с различни гледни точки и подполета. Ще се спра бегло само на някои от главните идеи на основателя на CSR, Barrett, които имат пряка връзка с тематиката на настоящата статия. Когнитивната наука на религията прави ясно разграничение между теологически и религиозни вярвания. Докато теологията се състои от разнообразни, комплицирани и често далеч от ординарната когниция презумпции и допускания (антиинтуитивност), то религиозните вярвания съществуват дори в децата и са продукт на естествената работа на когницията ни (минимална антиинтуитивност)! Етологията (наука за поведението на животните) стига още по-далеч и твърди, че подобни вярвания съществуват дори в животните. Звучи странно, но е факт. Според еволюционната парадигма в науката и по-специално според еволюционната психология, в далечно минало, във връзка с ефективното ни оцеляване като индивиди и като вид, в психофизиологията ни се е сформирала т.н. от когнитивните учени HADD (hyperactive agency detection device) – свръхактивен детектор за интенционалност (СДИ). Еволюционната психология обяснява появата на тази психична структура във връзка с оцеляването. При най-малките външни стимули, когнитивният апарат е проектирал в работната памет (съзнанието) на индивида образи и мисли за заплашващи агенти: агресивни животни, хора и природни стихии. Тази свръхчувствителна детекция и проекция на евентуална заплаха е била гаранция за оцеляването, въпреки че в огромния процент от задействането си е нямала връзка с реална заплаха. Чрез когнитивната структура СДИ ясно може да бъде проследено развитието както на религиозните вярвания, така и на психопатологията при тревожните разстройства.
Етология и СДИ
Чудесно можем да наблюдаваме генетичното предаване на СДИ при животни, чиито родители са били изтезавани, бити, плашени. Статистически значимо такива животни, дори при оптимални условия, получаване на топлина и обич, реагират свръхактивно и страхово на незначителни дразнители, най-често нямащи каквото и да е заплашително съдържание. Друг начин за проследяване действието на СДИ е при сравнението между животни, расли при оптимални условия и малтретирани такива. Малтретираните в детска възраст животни, при достигане на зрялост, дори и под най-любящите грижи и в най-чудесните за тях условия, продължават да свръхреагират страхово, проектирайки паметовите си очаквания за заплаха и нараняване в неутрални и нормални стимули от контекста.
Когнитивно развитие при децата и СДИ
Правени са когнитивни експерименти, при които е установено, че детето в ранна възраст автоматично проектира собственото си познание в другия и очаква, че той го споделя. Детето не умее да разграничи собственото си виждане и очаквания от тези на реалния друг и средата. Когато се развива, детската когниция естествено проектира собствената си съзнателност и интенционалност в средата, в живи и неживи обекти, в животни и предмети. Предметите се одушевяват, природните сили за детето са интенционални, животните говорят и мислят според детето по същия начин, по който то го прави и т.н. Тоест, детекцията на интенционалност при децата се наблюдава с пълна сила. Това така характерно за детската възраст одушевяване, базирано на проекция на собствената съзнателност в средата, е интимно свързано със свръхактивната детекция на интенционалност на еволюционния ни механизъм за оцеляване.
Развитие на религиозните вярвания в човешката история
Може да се каже, че детското развитие преповтаря структурно главните психични етапи в историческото развитие на човечеството. По същия начин можем да твърдим, че ранните етапи от историческото развитие на човечеството е един вид детска фаза от еволюцията ни като вид. Първоначално одушевяващите проекции на интенционалност са били хаотични. Това може да се види и сега при антропологичните изследвания на примитивни племена. Всеки камък и облак се одушевяват, в тях се влага съзнателност, Собствените страхове и очаквания се проектират във всичко наоколо. В основата на съвременни религиозните вярвания, погледнато исторически, през перспективата на когнитивната наука на религията, стои ... страхът! Страхът, идващ от нагона за оцеляване, бива проектиран през СДИ и на неутрални стимули от контекста са придавани съзнателни качества, с цел реагиране и съхраняване на живота. Всяко изпукване на съчка бива вземано за стъпка на дебнещ тигър, всяко потрепване на листо за готвещ за атака враг. Търсейки опора, когницията на древния човек одушевява природата и през СДИ очаква взаимодействие и протекция от нея – проектира сянката си (Юнг). С времето към тези първоначални вярвания се добавя проекцията на интернализираните защитни родителски образи. Родителите при всеки човек се интернализират като психични структури, така наречените в психоанализата интроекти: майчиният като Анима, а бащиният като Анимус. Родителите са тези, които защитават, обичат, задоволяват нуждите на развиващото се дете. То същевременно трябва да се страхува от тях и съобразява с тях. Свръхактивният детектор на интенционалност (СДИ), продукт на нагона за оцеляване, процесирайки действието си през интроектите на Анима и Анимус, ражда религиозните вярвания за природата майка, мъдра и защитница и духът баща, силният покровител. Тоест, проектира се нуждата на възрастния от защита и покровителство. С течение на времето религиозните вярвания прерастват в теологични системи, които комплицират тази естествена работа на когницията ни до сложни идейни учения. Според научните изследвания на когнитивната наука на религията, зад различните теологични системи по света, стоят идентични религиозни вярвания, основаващи съществуването си на естествената работа на познавателния ни апарат! В съвременните религии ясно може да се проследи как най-ниското ниво на връзка с бога е страх, който прераства в почитание като пред мъдър учител, преминава през едно по-осъзнато сприятеляване и достига до любящо сливане с него.
Вярването в душата според когнитивната наука на религията (CSR)
Според CSR вярването в собствената и на другите душа представлява интроспективна, насочена към собствената когниция работа на СДИ. Свръхактивният детектор на интенционалност, когато процесира интровертно, автоматично окачествява фините телесни сензорни, проприоцептивни, хормонални, биохимични и оттам емоционални динамики като проява на свръхестествен агент, душа, енергийно тяло, тяло от светлина и сила. Този базисен дуализъм е плод на естествената работа на ума ни. Когато страхът от смъртта, проектиран в теологични конструкции, се добави към базисния дуализъм, се появява вярата в безсмъртната ни душа.
Молитвата в психотерапията – обобщение
Каквито и да са реалиите – дали имаме душа, дали има ангели и т.н., дали вярата в бога е само проекция на психодинамики, интроекти от ранните години, едно е сигурно: според науката религиозните вярвания представляват нормална и фундаментална, естествена работа на ума ни!
В психотерапията молитвата впряга естествения механизъм на религиозно вярване в хода на сублимацията на маладаптивните родителски интернализирани образи, на базисните страхове от смъртта и преходността, загубата и крайността. CSR установява, че СДИ е тясно свързан неврологично със зоните в мозъка, процесиращи ... вярата! Както се казва, „ако имате вяра колкото синапено зърно, планини ще повдигате...”. Същата мозъчна зона се оказва, че може да произвежда нови неврони – нещо, което до скоро се смяташе за невъзможно. Погледнато така, обръщението към божественото в психотерапевтичната молитва използва нормалната свръхактивна проекция на интенционалност, за да трансформира страха, тъгата, вината, гнева и т.н. във вяра и хармонична адаптивна психика!
Искам само да отбележа, че пробивът на твърдата наука в областта на религията ни позволява да ползваме научните заключения в чисто приложен аспект, независимо дали сме изцяло съгласни теоретично с тях или не! Настоящата статия е само уводна. Относно ролята на СДИ в етиологията и психотерапията на отделните психопатологични разстройства ще се спра в друга статия.
Орлин Баев, психотерапевт
Recommended Comments