На седмата година, откак бе се наченало великото самоотричане, Готама Буда се отдалечи от дървото Боди, па тръгна в джунглите - да проповядва истината на отшелниците.
- Малко знам - казваше си той, но това малко е всичко.
Когато се отдели от дървото, Просветленият изгледа прохладната сянка, що бе населил с ангели, родени от неговата чиста помисъл, и беше оживил с небесни сладкозвучия, паднали, като пера, от крилата на тая мъдра душа, що бе съзерцавала седем години образите на Вечното.
И той каза на тия лъчезарни призраци:
- Вървете, ангели! Вървете, рожби мои! Вървете, светли мои синове, при людете, които мислят зло, та срещнете бесовете, що ражда тяхната помисъл, и ги поразете! Хвръкнете, небесни сладкозвучия, алмазни пеперуди на моето съзерцание, бодри благовестници! Отлетете при мъжете и жените, които скърбят, потънали в неволя и грях, та разбийте чемерните писъци на тяхното отчаяние! Идете, чеда на душата ми, при моите братя - и свършете онова, което Готама няма време да свърши.
А после пое пътеката, що водеше към джунглите.
------------------------------------------------
Едва отшелникът се бе вдълбил в гората, иззад вековните дървеса изскочи тигър и се хвърли върху него. Животното бе много гладно и миризмата на човешка плът го накара да повилнее.
Просветленият усети острите нокти на звяра върху гърдите си и топлият дъх на кръвожадна паст го прикова към земята.
Ала изведнъж се опомни и си каза:
- Защо се уплаших от звяра? Нима той може да ми отнеме нещо повече от тялото? Та мигар аз съм само тяло? Не. Но животното, което обитава у мене, се уплаши от животното. Сепни се, Готама: у тебе още живее животното!
Тигърът впи още по-дълбоко нокти в гърдите на постника и - види се - диреше сърцето, което бе усетил, че тупти под впитата лапа.
Тогава Гутама Буда дойде съвсем на себе си и ужасът го напусна.
И той каза спокойно:
- Защо се уплаших, наистина? Не е ли било време, когато аз и тигърът сме били едно - в лоното на Върховния? И не ще ли дойде ден, когато онова, що обитава в тигъра, ще стане това, което е сега Готама?... Нима самин аз не бях тигър, когато ме зовяха "княз Сидарта"? О, колко пъти съм искал и тогава, па и след това, да впия нокти в това сърце - в своето сърце - но тия нокти никога не са били колкото трябва остри!...
Тъкмо тогава минаха над поляната, дето звярът бе натиснал човека, ангелите, които бе пратил сам Готама да отидат при людете и да убиват бесовете на злите помисли.
Те заобиколиха своя баща (защото бяха родени от съзерцанието на Просветления) и се хвърлиха да го защитят, както родни синове защищават баща си в беда.
Тигърът ги видя - сияйни, заслепителни.
В очите му се сбраха, като в големи изпъкнали огледала, руйните лъчи на крилата и на одеждите им. Той ослепя - сякаш огнени копия му пронизаха очите, и безсилен, сви опашка, па отстъпи накъм гъсталака. Чак когато навлезе в усоите, извърна страхливо глава, па изгледа отшелника, както се гледа изщукнала плячка.
Готама Буда видя блясъка в очите на звяра: закана съскаше в погледа му.
И, като пое отново пътеката, рече си:
- И у мене има още много плячка, още много за разкъсване. Тигърът разбра това. Де да можех и аз да се погледна самин с тоя поглед - поне веднъж!...
Recommended Comments