Понякога поглеждам към небето, Стихове

Пак сняг ...

Пак сняг и пак в спокойно съвършенство

дърветата приемат белота.

В откраднат миг от мигове броени

се ровя из сумрака на душата си.

Защо така е притъмняло в нея,

когато цялото небе побира,

снежинки се въртят и вихри веят,

но старата си същност не намирам.

Къде сгреших и как накриво стъпих,

та се изгубих в зимната пустиня,

успях да си запазя нещо скъпо,

но част от мен завинаги загина.

Не жаля за пожертваната есен

и се усещам някак възвисена,

и даже ми се струва, че по-лесно

се доближавам до небето в мене.

* * *

Света София

Пронизана от тънките стрели на минарета,

отвън изглежда като наранена плът.

И с мириса на въздуха солен откъм морето,

проникваш в нея като в скъпоценен съд.

А вътре в синкавата и мистична необятност

изгубваш се за миг и търсиш ясен знак.

И може някъде да шества екзотично лято,

но тук в ъглите се прокрадва строго мрак.

Под купол величав, от вечното небе увиснал,

пъстреят мраморни колони и мозайки,

в златист отблясък, в скута младенец притиснала,

седи високо Божията майка.

В сърцевината на това изстрадани пространство,

реликви и останки съхранило,

се чувстваш като някакъв отдавна чакан странник,

поклонник, огласен от висша сила.

И в тебе се събужда нещо неизказано,

просветват в малките прозорчета лъчи.

А колосалната базилика не те премазва,

издига те към висините и мълчи.

* * *

Бе по вечерня ...

Бе по вечерня и течеше службата

под строгите и безучастни куполи.

Пристъпих в храма, водена от нуждата

безумните си грешки да изкупя.

Като съзвездия блестяха горе

големите черковни полилеи

и с гласовете ангелски на хора

поисках всичко скрито да изпея.

Подобно блуден син, загубил вяра,

стоях, незнаейки какво да правя.

А Той бе там, отдясно на олтара,

и с вдигната ръка ме благославяше.

* * *

Събуди ме ...

Събуди ме един внезапен устрем,

промъкнал се случайно през вратата,

едно лъчисто ветровито чувство

ме завладя със сила непозната.

Усетих дъх на окосено място

и жертвения мирис на тревите

бе глас на скъпи същества, които

с невидимото вече са наясно

Защо ли ми се стори, че ме викат,

за да побродим заедно из рая,

дори ми се прииска да надникна,

да разбера това, което знаят.

Да се погледнем и да се прегърнем

или да помълчим край някой ручей.

Ала в ключалката като монах прегърбен

стърчеше черен и ръждясал ключът.

* * *

Спряла е лодката ...

Спряла е лодката, тиха и гладка – водата,

никакъв полъх дори от случайна въздишка,

аз неподвижно стоя, не поглеждам греблата,

не забелязвам ни празната мрежа, ни нищо.

Няма уверено вече ръце да протегна,

нито да чувствам как плавно вълните ме носят,

няма къде да се скрия от страшната жега,

няма блестящите риби с любов да докосвам.

няма неверни мъже в полунощ да обичам

и да им раждам деца, премаляла от болка,

няма в поройния дъжд гологлава да тичам

и да съм мокра до кости, но жива и волна.

Никой по тия проклети места не остана

и между пръстите златният пясък изтече,

чу се настроен залутан акорд от пиано,

ала и той в маранята изгуби се вече.

Спряла е лодката, тиха и гладка – водата,

никакъв полъх дори от случайна въздишка,

аз неподвижно стоя, не поглеждам греблата,

нищо не чакам от себе си, нито пък свише.

* * *

Да лежиш ...

Да лежиш под огромен и бяло ослепителен облак,

на места изтънял и прокъсан ефирно нагоре,

да съзираш един постоянно променящ се образ,

който с музика сякаш изпълва полека простора.

И сред ясния ден, натежал от лъчи и омара,

да следиш как лети с неподвижни криле и се рее

из прозрачния въздух спокойно и царствено гларус,

докато неусетно висока вълна те залее.

И навлезеш ли после в морето прохладно навътре,

да потънеш без памет в дълбоката синкава купел

и да станеш самата вода, тя да вземе дъха ти,

миг преди да проблесне самотно небесният купол .

* * *

Понякога поглеждам ...

Понякога поглеждам към небето

и ме пронизва болка, че живея,

забравям всичко и ми става светло,

и съм готова с него да се слея.

Дъхът ми спира. Само светлината

прониква ме с безкрайната си щедрост.

Не се издигам, долу, на земята,

стоя си и се чувствам много ведра.

обнадеждена като при молитва,

но без да моля, без дори да искам.

Душата ми съвсем сама полита

и я докосва необятна истина.

И всеки път небето е различно,

ала не иска нищичко от мене,

макар че съм готова на колене

да падна, да зова и да обичам.