Всичко знам за тебе, бебе!

Днес татко ме гушна и радостно рече:

„В корема на мама живее човече.

Дали е момченце или пък момиче?

Дали ще е братче или пък сестриче?

То колкото житено зрънце е само,

но спи и расте под сърцето на мама.

И сигурно много прилича на тебе,

когато си бил във корема и бебе.”

Туй, че нашето бебе пораства, е ясно.

Ами как се побира? Не му ли е тясно?

„Не, не се тревожи! – Мама права застава. –

Виж, коремът ми също расте, наедрява.

Все едно е хралупка – тъмна, топла и мека,

все едно е къщурка – и просторна, и лека...

Ден след ден се заобля, ден след ден се издува –

има място за бебчо дори да лудува!”

Вече в кухнята често заседява се мама.

Ние с татко се смеем, че похапва за двама –

два банана изяжда, две филийки препича...

И след малко от глад към хладилника тича!

Ала то е, защото се храни със нея

бебчо, дето в корема и кротко живее.

Как, ще питате вие, като няма устичка?

Ще ви кажа – през някаква тайна тръбичка.

Понякога мама бледа лежи.

Навярно коремът и доста тежи.

Тогава съм мил – безшумно се движа

и заедно с татко за нея се грижа.

Когато заспи, стихват стъпки и песни –

съня и не бива никой да стресне!

Влакчето даже мирува, кротува,

защото и бебето също сънува.

Колко много коремът на мама порасна!

Всяка рокля предишна сега и е тясна.

Вътре бебето шава, премята се, рита

и почуква с юмруче... За мене ли пита?

Знам, не вижда оттам непознатия батко,

но познава гласа ми и този на татко,

затова му разказваме как си мечтаем

скоро заедно с него у дома да играем.

С нетърпение питам: „Защо ли се бави?

И кога ще излезе? Да не би да забрави?”

„Още малко остана – моят татко отвръща. –

Ще ухае на бебе после цялата къща!”

Най-накрая е тук! Вече имам сестриче!

Вижте, то се усмихва! Вижте, то ни обича!

Ох, как искам по-бързо да стане голямо!

Не расте ли и братче в корема ти, мамо?