Вечен Скитник

1

Презрял завоите към всеки мирен кът,

- пътеките към завет и огнище,

развихрил мантия, продран в бурята

и в страшните веявици на огнено прозрение,

с коси разпръснати по рамената

(коси като посърнала трева по селски гробища),

окъсан, бос, висок –

подобно скелет от загадки : ти летиш

нанякъде...- къде?

(Та кой ли знае,

де свършва дългий друм

на горделивеца, проклет от Бога?)

И ето : твой подслон е вечното съмнение,

А твой печат е вечний Бунт.

С окъсана душа, в парцалите

На много царствувания облечен,

И с кървави петна по дланите на мисълта,

Що се векове катерила по страшните стени

На всяко пъклено “защо?” –

- ти скиташ по света ;

обходил седем пъти цялата земя,

от полюс,

до полюс,

под огнения гроздобер на кървави звезди,

узрели за божествения лин,

очакващи ръката на Лозаря да ги сложи

в потира на световния Покой ;

- под бурята на уморени ветрове,

които молят сърпа на Жътваря

да им отреже тънките нозе ;

- под вихрите на черна полунощ,

която би желала – слънце

да не изгрее никога :

ти скиташе по света –

и все едно ти е, къде ще бъдеш утре.

Душата ти е сита и пресита

На царски гозби и вина :

Ти преживя до сетна тръпка всичко,

Що са живяли хората ; узна

До сетна тайна всичко скрито, по което е ламтял

Скъпернишкия разум на човека,

На мъдрост ненаситен ;

Високия ти череп се издигна

Над всичко

Що е човека трупал векове

И пастрил, сякаш пастри

Алмази, от небесните слънца

Откъртени. Предълъг беше

Деня ти, Ахасфере : ден без край...

И днес ти всичко

Тежи : душата ти прилича

На лакома оса, потънала в море от мед,

Осъдена да се отрови

От лудий сок на свойта ненасита.

(Защото в оня ден, когато Той направи

от своята стопена мъка на творец

вселенната – накичена

като алмазнобагра пеперуда -,

когато – прав над бездните от мисъл,

над лулите от творческо страдание - ,

простря ръце

над новозачнатия свят,

- простря ръце като крила на серафим,

за нови тайни жаден, огнеок, велик,

стопил новородени свтлини

в плавилнята на своята

пламенна Воля

- ти, Ахасфере.

Негова сянко,

От завист разклокоти в буря своя злобен кикот)

2.

Нагизден с горди бръчки на безмълвна мъка,

Днес ти споделяш мълчаливата вечеря

На някой сиромах бездомен –

И чужди сълзи ще разкалят твоя друм

На напасти, страдания, беди

Но пак не ще заплачеш, Ахасфере!

(Защото твоите очи са сухи : помниш ли,

когато Синът Му, от света разпънат

на кръст, в последното си гърчене

от мъка

изпъна наболелите си жили

и вцепенените си стави и разклати

огромний кръст,

до половина впит в земята –

в оная каменлива пръст ; -

- Когато Майката на Назарянина,

Припаднала до белите нозе,

Облени с кръв

Измиваше Му раните с горчиви сълзи ;

- когато младият Йоканаан

погледна с мъртър поглед

към кръста и се разтрепери от страдание

като човек, ужилен от оси на сто места ;

- когато целий Рим,

загледан към Голгота,

извърна своята глава, накичена

с венец от лаври,

за да не види – как

ще сбърчи вежди Милостивеца за стене път :

- помниш ли в тоя вечерен,

от мъка черен час

каква жестока канара

търкулна от Голгота твоя смях?

Помниш ли, че рухналата в бездни

Скала на безчовечната ти гордост потопи

В морето на страданието половина свят?

....