В същото това време с мене се случи следното. През всичкото време на тази година, когато аз почти всяка година се питах: да свърша ли с бримка или с куршум – през всичкото това време, навред с тези процеси на мисли и наблюдения, за които вече говорих, сърцето ми се топеше от мъчително чувство. Това чувство аз не мога иначе да нарека, освен търсене на Бога. Казвам, че това търсене на Бога беше не разсъждение, а чувство, защото то произтичаше не от процеса на мислите ми – то беше даже пряко противоположно на тях – но произтичаше из сърцето. Това беше чувство на страх, сиротство, самотност всред всичко чуждо и надежда на нечия помощ.
Макар че бях напълно убеден в невъзможността да се докаже Божието битие (тъй като Кант ми доказва и аз напълно го разбрах, че да се докаже това е невъзможно), аз все пак търсех Бога, надявах се, че ще го намеря и по стара привичка се обръщах с молитва към този, когото търсех и не намирах. Ту проверявах в ума си доводите на Канта и Шопенхауера за невъзможността да се докаже Божието битие, ту започвах да проверявам самите тези доводи и да ги опровергавам. Причината, казвах си аз, не е също такава категория, както пространството и времето. Ако аз съществувам, за това има причина и причина на причината. И тази причина на всичко е това, що наричат Бог. И аз се запирах на тази мисъл и се стараех с всичкото си същество да съзная присъствието на тази причина. И щом сам съзнавах, че има сила, във властта на която се намирам, тозчас започнах да чувствам възможност за живот. Но аз се питах: А що е тази причина, тази сила? Как да мисля за нея, как да се отнасям към това, що аз наричам Бог? И в главата ми идваха само познатите отговори: „Той е творец, промислител“.
Този отговор не ме удовлетворяваше и аз чувствах, че пропада в мене това, що е нужно за живота. Аз дохождах в ужас и започвах да се моля на този, когото търсех да ми помогне. И колкото повече се молех, толкова по-очевидно ми бе, че той не ме слуша и че няма никого, към когото би могло да се обърнеш. И с отчаяние в сърцето, че няма и няма Бога, аз казвах: „Господи, помилвай ме, спаси ме! Господи, научи ме, Боже мой!“ Но никой не ме съжаляваше, и аз чувствах, че животът ми се прекратява. Но отново и отново от разни други страни аз дохождах към същото това признание, че не мога без никакъв повод, причина и смисъл да се явя на света, че не мога да бъда такова паднало от гнездото птиченце, каквото се чувствах. Нека да съм такова паднало птиченце, което лежи на гръб и пищи във високата трева, но аз пищя затова, че ме е носила в себе си майка ми, че ме е излюпила, топлила, хранила, обичала. Где е тя, тази майка? Ако са ме захвърлили, кой пък ме е захвърлил? Аз не мога да скрия от себе си, че някой ме е родил, обичайки ме. Но кой е този някой? – Пак Бог.
Той знае и вижда моите търсения, отчаяние, борба. „Той съществува“, казвах си аз. И достатъчно ми беше за миг да призная това, и тозчас животът се подемаше в мене, и аз чувствах и възможността, и радостта на битието. Но отново, от признаването съществуването на бога, аз преминавах към откриване на отношенията си към него, и отново ми се представяше този бог, наш творец, в три лица, който изпратил сина си – изкупител. И отново този отделен от света, от мене, Бог, като ледник се топеше, топеше се пред очите ми, и пак нищо не оставаше, и пак изсъхваха изворите на живота; аз дохождах до отчаяние и чувствах, че нищо друго не ми остава да сторя, освен да се убия. И, което беше полошо от всичко – аз чувствах, че и това не мога да сторя.
Не два, не три пъти, а десетки, стотици пъти аз дохождах в тези положения – ту на радост и оживление, ту пак на отчаяние и съзнание за невъзможността на живота. Помня, беше ранна пролет, бях сам в гората, като се прислушвах в звуковете на леса. Аз се прислушвах и мислех все за едно, както постоянно за едно и също мислех през тези три последни години. Аз пак търсех Бога. Добре, няма никакъв Бог, казвах си аз, няма такъв, който би бил не моя представа, а също такава действителност, каквато е целият ми живот, – няма такъв. И нищо, никакви чудеса не могат да го докажат, защото чудесата ще бъдат моя представа, при това и неразумна.
„Но понятието ми за Бога, за този, когото търся?“ – попитах се аз. – „Това понятие откъде се е взело?“ И пак при тази мисъл в мене се надигнаха радостни вълни на живот. Всичко наоколо ми оживя, получи смисъл. Но радостта ми не продължи дълго. Умът не прекъсваше работата си. „Понятието за Бога не е Бог“, – казах си аз. – „Понятието е това, що се извършва у мене; понятието за Бога е това, що мога да възбудя и мога де не възбудя у себе си. Това не е туй, което аз търся. Аз търся това, без което животът не би бил възможен“. И пак всичко започна да мъртвее наоколо ми и у мене, и пак ми се заиска да се убия. Но тук аз се вгледах в самия себе си, в това, що ставаше в мене, и си спомних всички тези стотици умирания и оживявания, които ставаха в мене. Аз си спомних, че живях само тогава, когато вярвах в Бога. Както беше по-рано, така и сега: стига да зная за Бога, и аз живея; стига да го забравя, да не вярвам в Него, и аз умирам.
Но що са тези оживявания и умирания? Нали не живея, когато губя вяра в съществуването на Бога; нали отдавна аз бих се убил, ако в мене нямаше смътна надежда да го намеря, Нали аз живея – истински живея – само тогава, когато го чувствам и го търся? Та какво аз търся още? – извика в мен глас. Та ето го. Той е туй, без което не може да се живее. Да знаеш Бога и да живееш е едно и също – Бог е живот. Живей като търсиш Бога, и тогава животът не ще бъде без Бога. И по-силно откогато и да било, всичко в мене и около мене се освети, и тази светлина вече не ме напускаше. И аз се спасих от самоубийство.
Кога и как се извърши в мене този преврат, аз не бих могъл да кажа. Както незабелязано, постепенно се унищожаваше в мене силата на живота и дойдох до невъзможността да живея, до прекратяване на живота, до потребността от самоубийство, също така постепенно, незабелязано се възвръщаше у мене тази сила на живота. И странно, че тази сила на живот, която се възвърна у мене, беше не нова, старата – онази, която ме влечеше в първите години на живота ми.
Аз във всичко се върнах към най-предишното, детското и юношеското. Върнах се към вярата в тази воля, която ме е създала и която нещо изисква от мене; върнах се към това, че главната и единствена цел на живота ми е това, да бъда по-добър, т.е. да живея по-съгласно с тази воля; върнах се към това, че изражението на тази воля аз мога да намеря в това, що в скриващата се от мене далечина е изработило за ръководството си цялото човечество, т.е. върнах се към вярата в Бога, в нравственото усъвършенстване и в преданието, което придава смисъл на живота. Разликата беше само тази, че тогава всичко беше прието несъзнателно, а сега знаех, че без това не мога да живея…
Така живях три години, и на първо време, когато, като оглашен, само по малко се приобщавах към истината, ръководим само от усета вървях нататък, гдето ми се струваше по-светло, тези стълкновения не ме толкова поразяваха. Когато не разбирах нещо, аз си казвах: „аз съм виновен, аз съм калпав“. Но колкото повече започнах да се прониквам от тези истини, на които се учех, колкото повече те ставаха основа на живота, толкова по-тежки, по-поразителни ставаха тези стълкновения и толкова по-рязка ставаше чертата между това, което е невъзможно да се разбере иначе, освен като излъжеш пред самия себе си.
Без да се гледа на тези съмнения и страдания, аз още оставах в православието. Но явиха се жизнени въпроси, които трябваше да се разрешат, и тук църковното разрешение на тези въпроси, противно на самите основи на вярата, с която живеех, – окончателно ме принуди да се откажа от възможността за общение с православието. Тези въпроси бяха, първо, отношението на православната църква към другите църкви – към католичеството и така наречените разколници. В това време, вследствие интереса ми към вярата, аз се сближих с вярващите от разни изповедания: с католици, протестанти, старообредци, молокани и др. И много високо-нравствени и вярващи хора аз срещнах между тях. И какво? Това учение, което ми обещаваше да съедини всички чрез една вяра и любов, самото това учение в лицето на най-добрите си представители ми казваше, че всички тези хора се намират в лъжа, че това, що им дава сила да живеят, е дяволско изкушение, и че ние еднички сме в обладанието на единствената възможна истина.
И аз видях, че всички, които не изповядваха еднаква с тяхната вяра, православните ги считат за еретици, също така, както католиците и другите смятат православието за еретичество; аз видях, че към всички, които не изповядваха посредством външни символи и думи вярата си, както православието, – православието, макар и да се мъчеше да скрие това, се отнасяше враждебно, както и трябваше да бъде, първо затова, че утвърждението, какво ти си в лъжа, а аз в истината, е най-жестокото нещо, което може да каже един човек на друг, и второ, затова, че човек, който обича децата и братята си, не може да не се отнася враждебно, не може да не се отнася враждебно към хората, които желаят да обърнат децата и братята му в лъжлива вяра. И тази враждебност се усилваше в зависимост от по-голямото знание на вероучението.
И на мене, който полагах истината в единението на любовта, неволно ми се разкри, че самото вероучение разрушава това, що то трябва да извърши. Тази съблазън до такава степен е очевидна, до такава степен е явна за нас, образованите хора, които живеем в страни, гдето се изповядват разни религии, които виждаме и това презрително, самоуверено, непоколебимо отрицание, с което католикът се отнася към православния и протестанта, православният – към католика и протестанта и протестантът към двамата, и същото това отношение на старообредеца, патковеца, шекера и всички вери, – че самата очевидност на съблазънта на първо време озадачава. Казваш си: но не може пак да бъде да е така просто всичко това и все-таки да не виждат хората, че ако две утвърждения се отричат взаимно, то ни в едното, ни в другото няма тази единна истина, каквато трябва да бъде вярата. Тук има нещо.
Има някакво обяснение, – поне аз мислех, че има, и търсех това обяснение, и четях всичко, що има по този предмет, и се съветвах с всички, с които ми беше възможно. И не получих никакво обяснение, освен самото, това по което Сумските хусари смятат, че първият полк в света е Сумският хусарски полк, а жълтите улани смятат, че първият полк в света са жълтите улани. Духовните лица от всички различни изповедания, най-добрите представители от тях, нищо не ми казаха, освен само това, че те вярват, че те са в истината, а другите в заблуждение, и че всичко що могат те в това отношение, е да се молят за тях. Аз посещавах архимандритите, архиереите, старците, схимниците и разпитвах, и никой никакъв опит не стори да ми обясни тази съблазън. Един само из тях ми разясни всичко, но разясни ми така, че повече аз до никого не се допитвах.
Аз говорех за това, че за всеки невярващ, който се обръща към вярата (а на такова обръщане подлежи цялото ни младо поколение) този въпрос се представя пръв: защо истината не е в лютеранството, не е в католицизма, а в православието? Невярващият от младото поколение се учи в гимназията и нему е невъзможно да знае, както това не знаят мужиците, – че протестантът, католикът също така утвърждават единната истинност на вярата си. Историческите доказателства, превивани от всяко изповедание в своя полза, са недостатъчни. Не може ли – казвах си аз – по-възвишено да се разбира учението, тъй, че от висотата на учението да биха изчезвали различията, както изчезват те за вярващият. Не може ли да се отиде по-далеч по пътя, по който ний вървим със старообредците? Те утвърждават, че кръстът, алилуя, и обикалянето около олтара у нас са други.
Ние отговаряме: вие вярвате в Никейския символ на вярата, в седемте тайнства, и ний също вярваме. Нека, прочие се придържаме към това, а в останалото правете, както искате. Ние сме се съединили с тях посредством това, че сме поставили същественото във вярата по-високо от несъщественото. Сега по отношение на католиците не може ли да се каже: вие вярвате в това и това, в главното, а по отношение на Filioqve и папата правете както искате. Не може ли същото това да се каже и на протестантите, като се съединим с тях в главното? Събеседникът ми се съгласи с мисълта ми, но ми възрази, че такива отстъпки ще предизвикат упреци против духовната власт; упреци в това, че тя отстъпва от вярата на предците, и ще причинят разкол, а призванието на духовната власт е да пази във всичката и чистота гръко-руската православна вяра, предадена й от старите.
И аз всичко разбрах. Аз търся вяра, жизнена сила, а те търсят най-доброто средство за изпълнение пред хората на известни човешки задължения. И като изпълняват тези човешки дела, те и по човешки ги изпълняват. Колкото и да биха говорили за своето съжаление над заблудилите се братя, за молитвите за тях, които се възнасят към престола на всевишния, – за изпълнението на човешките дела е нужно насилие, и то всякога се е прилагало, прилага се и ще се прилага. Ако две изповедания считат себе си в истината, а помежду си се считат в лъжа, то като желаят да привлекат вярващи в истината, те ще проповядват своето учение.
А ако лъжливото учение се проповядва от неопитните синове на църквата, то тази църква не може да не гори книги, да не отстранява човека, който съблазнява чадата й. Но що да се прави с този сектант, който възпламенен от огъня на лъжливата, по мнението на православието вяра в най-важното дело на живота, във вярата, съблазнява чадата на църквата? Що да се стори с него, освен да му се отсече главата или да се затвори? По времето на Алексей Михайлович изгаряли на клада, т.е. в съгласие с времето прилагали най-висока мярка за наказание, в наше време прилагат също такава най-висока мярка – затварят в самотна килия. И аз обърнах внимание на това, що се върши в името на вероизповеданията, и се ужасих и вече почти съвсем се отрекох от православието.
Второто отношение на църквата към жизнените въпроси беше нейното отношение към войната и наказанията. В това време се случи война в Русия. И русите започнаха в името на християнската любов да убиват братята си. Да не се мисли за това, беше невъзможно. Да не се вижда, че убийството е зло, противно на най-първите основи на вярата, беше също невъзможно. А заедно с туй в църквите се молеха за успеха на нашето оръжие и учителите на вярата признаваха това убийство произтичащо от вярата. И не само при тази убийствена война, но и във време на размирици, които следваха след войната, аз виждах църковни служители, които одобряваха убийството на заблудилите се безпомощни юноши. И аз обърнах внимание на всичко това, що се върши от хората, които изповядваха християнството, и се ужасих.
И аз престанах да се съмнявам, а се убедих напълно, че в това знание на вярата, към което се присъединих, не всичко е истинно. По-рано аз бих казал, че цялото вероучение е лъжливо, но сега е невъзможно да кажа това. Целият народ притежаваше знанието на истината, това беше несъмнено, понеже иначе не би живял. Освен това, туй знание на истината вече и на мене беше достъпно, аз вече живях с него и чувствах всичката му правда. Ала в същото това знание имаше и лъжа. Аз не можех и в това да се съмнявам. И всичко това, което по-рано ме оттласкваше, сега живо изпъкна пред мене. Макар и да виждах, че в целия народ имаше по-малко примес от лъжата, която ме отблъсваше, отколкото у представителите на църквата, аз все таки видях, че и в народната вяра лъжата беше примесена към истината.
Но откъде се е взела лъжата и откъде истината? И лъжата, и истината се заключава в преданието, в т.нар. свещено предание и писание. И лъжата, и истината са предадени чрез това, което наричат църква. И ща не ща аз съм заставен да изучвам и да изследвам това писание и предание, – изследване, от което аз така се страхувах досега. И аз се обърнах към изучаване на самото това богословие, което някога с такова презрение отхвърлих като ненужно. Тогава то ми се струваше редица ненужни безмислици, а аз от всички страни бях заобиколен с жизнени явления, които ми се струваха ясни и изпълнени със смисъл. И сега аз бих отхвърлил с радост това, което не може да възприеме здравият разум, но нямаше що да се прави. На това вероучение се гради, или в краен случай, с него неразривно е свързано това единствено знание за смисъла на живота, което ми се откри. Колкото и диво да изглежда то на стария ми, твърд ум, то е едничката надежда за спасение. Трябва предпазливо, внимателно да го разгледам, за да го разбера, – макар, даже, и не тъй, както разбирам положенията на науката.
Знаейки особеностите на вярата, аз не ще търся яснотата на положителните науки. Аз няма да търся обяснение на всичко. Аз зная, че обяснението на всичко трябва да се скрива, като начало на всичко, в безкрайността. Но аз искам да разбера така, че да бъда приведен към неизбежно необяснимото. Аз искам, щото всичко това, що е необяснимо, да е такова не поради това, че въпросите на моя ум са неправилни (те са правилни и вън от тях аз нищо не мога да разбера), но затова, че виждам пределите на ума си. Аз искам да разбера така, щото всяко необяснимо положение да ми се представя като необходимост на самия разум, а не като задължение да се повярва.
Че в учението има истина, това ми е несъмнено; но несъмнено е и това, че в него има и лъжа. И аз трябва да намеря истината, и лъжата и да отделя едната от другата. И ето аз пристъпвам към това. Що истинно и що лъжливо намерих в това учение и към какви изводи дойдох, – разглеждането на тези въпроси съставлява следващите части на съчинението, което, ако то заслужава това и някому е нужно, навярно ще бъде някога и някъде напечатано.
Recommended Comments