Животът и Жената

Хората могат да оспорват много неща, ала едно нещо не могат да отрекат: живота. Те могат да спорят за това - има ли Бог, или няма Бог, има ли душа, или няма душа, има ли задгробен живот, или няма. Но за живота сам по себе си те не могат да спорят. Защото всички го чувствуват, всички го съзнават и познават по онова характерно жизнено самочувство, което те изразяват с думите „живея", „жив съм".

Тук не е дума за разните научни, философски или религиозни схващания за живота. Схващанията, различни за различните хора през разните времена са едно, това жизнено самочувство - общо в дълбоката си същина за всички същества през всички времена - съвсем друго.

Дълбоко погледнато, то е неизразимо. Ни символът, ни поетичният образ, ни строгото понятие е в състояние да го изразят. Много поетични сравнения, символични изображения, строги дефиниции за живота са умрели, ала то вечно пребъдва.

Не казвам, че разните схващания и определения за живота са безсмислени, но те имат само временен, преходен характер. В биологичното дърво на всяка една култура, те представят нещо като листа: щом плодът-същественото-върже и узрее, те окапват и стават тор.

И споровете на хората - и религиозни, и философски, и научни, и социални - приличат все на шумоленето на листата, когато вятърът разлюлее клоните на туй дърво на Живота. Този шум е нещо външно, той ни най-малко не смущава тишината, в която плодът.

Та туй вечното в живота, това което само себе си съхранява, защото е едно със себе си, винаги се е налагало на живите същества, а следователно и на човека, под най-различни форми. Тук във форма на обичаи и елементарен битов морал, там във форма на религиозни заповеди, другаде във форма на етични норми, още по-другаде във форма на природни закони. Според това, в какво вярват и кое считат хората за върховен авторитет. За живота това е безразлично, защото той седи над всяка наука, религия, морал и бит. Те са все негови форми на проява, негови слуги, които имат своите функции в социалния организъм.

Но във всички епохи и времена, хората под една или друга форма са съзнавали онова основното в живота, онова което изчезне ли - идва смъртта. В първобитните времена свещеният пламък на живота е бил съхраняван от битовите нрави и обичаи, от традициите на рода, в по-послешни времена, когато у хората се развива религиозното съзнание, той се е съхранявал от религиозния култ и предписания, в епохи като нашата, дето на преден план седи не религията, а науката, това са правовите норми, обществените закони, подхранени от изводите на науката. В нашите дни запример, които се гордеят със своят атеизъм, религиозният критерий е изгубил всяка стойност. Мнозина си въобразяват, че в един нов строй, свободен от гнетителния призрак на „греха" и неговото „наказание", свободен от нормите на морал и етика, ще могат да си живеят както искат. Особено ги блазнят свободните отношения между половете. Но тъкмо тук те срещат ограниченията на живота, срещат неговите естествени, биологически дадени норми да се изпречват пред техния ум като „природни", „биологични закони". Именно биологията се натъква на ония основни закони, които регулират живота на отделните орга изми. И колкото и да не иска това, биологията е принудена да морализира хората. Природата, разбира се, си има едно много ефикасно средство за морализиране— това са болестите и страданията.

Тия именно болести и страдания, които произтичат от нарушаване законите на живота, съставят онази „биологична трагедия" на човека, обречен от една „незнайна воля" да живее и съществува.

И ето, и у съвременните биолози, макар и материалисти, атеисти, които се занимават с биологията на пола, с тайните на зачеването и раждането, с тайните на майчинството, започва да се заражда едно особено чувство към жената — онази матка, дето се заражда живота. Те почват да съзнават оня голям „биологичен товар", много по-голям от тоя на мъжа, който тя носи, започват да разбират много прояви в нейната психика на съпруга и майка, които поради неразбирането им, са служили за извор на толкоз семейни недоразумения и драми. Те се мъчат да навлязат в интимната същина на „биологичната трагедия" на жената, те - започват да схващат нуждите и психологически, и семейни и социални — на майчинството и затова повдигат глас за създаване на по-добри социални условия за жената, ако общественият организъм иска правилно да се развива.

Споменавайки това, искам само да подчертая, че онази вълна за освобождаване на жената, за нейното „приравняване" към мъжа, за нейното „еманципиране", започва да се засилва и от доводите на биологията, че тази наука, без да ще, става носителка не на писания морал на религиозните и етични системи, а на оня жив морал, който произтича от самия живот.