Новите деца - моето виждане

Децата, които всички смятат за особени, ексцентрични, хиперактивни. Новите деца.

Защо идват в нашия свят и защо не ги приемаме, защо се дразним от тях, защо им нямаме доверие?...- Не ги приемаме, защото ни показват грешките. Показват ни, че не сме съвършени въпреки скъпите джипове и GSM-и, високите, модернистични сгради и уж високото ни самочувствие, което сме си изградили благодарение на тези материални блага.

Те, децата, на днешният ден са различни, не ценят нашите постижения, защото ние просто забравихме да им покажем, че ги обичаме. А те все още носят чистотата и обичта в себе си и я търсят в света....

Децата, с които никой не иска да се съобрази и да чуе, защото те просто ни крещят Истината. Показват ни ясно, че не им харесва този фалшив свят. Светът, в който парите-бизнеса, лъскавите, скъпи вещи ни определят като хора, управляват ни и ни заробват.

Светът, който ние, възрастните създаваме и им налагаме нашите правила. Стараем се да приличат на нас, знаещите правилата в матрицата. Понякога смятаме, че са жестоки, защото Истината е болезнена. Защото различното ни плаши, причинява ни дискомфорт. Или просто не ни устройва да ни казват Истината.

Някой ще каже, че изкуството на дипломацията е сложно и е добре да се спазва. Обаче това може да стане само в общество, в което всеки спазва моралните и законови норми.

В старанието си да подражава и да прилича на възрастните, детето започва да прави грешки. Хем опознава света, хем се старае да угоди, хем пък и то да получи своето си удовлетворение. Чрез подражанието се учи – първо в семейството, след това в детската градина-подражава на останалите деца, в училище подражава на съучениците си, които са харесвани, има си идоли..... Всъщност растящият човек се учи да играе роли.

Различни, но всяка му носи своето-добро или лошо. Учи се и търси своята роля, в която да се хареса на възрастните, а може би и на себе си?...

За съжаление великите възрастни го наказват дори и когато много точно ги имитира, а и все не са доволни от нещо... Но най-много се плашат ако случайно каже Истината, особено на неподходящо място. – Ужас! Горките възрастни! И горкото дете!

Колко добре сме се научили да лъжем околните, за да ни харесат, но по-скоро се научихме да лъжем себе си. И толкова сме се вживяли в ролите си, че забравихме кои са истинските стойности... Страхуваме се да бъдем себе си и когато го забележим у децата си се ужасяваме. Защото да си различен е присъда. Те, децата съвсем простодушно и без всякакъв скрит умисъл ни казват Истината. Предпочитаме да го отдадем на недобро възпитание, но всъщност това си е най-чистата проява на Любов. Защото, там, където е Любовта, там е и Истината. Да, от Истината ще ни позаболи, но е така, защото сме свикнали да живеем в лъжа. Ако се замислим по-мащабно, то и лъжата си е основата на този свят-и в бизнеса, и в политиката, че и в семейството...

Страшничко си е... без нея...

Наскоро мое приятелче, съседче на 6 години ме огледа критично и каза:

-Ти защо толкова си надебеляла? Я се засрами, а каква хубава беше...- Повярвайте ми, засрамих се. Това си беше Истината и само за две седмици влязох в норма. Не искам да си разочаровам приятелите.

Не ви ли се е случвало близко детенце да каже на всеослушание: “Мама цял ден си правеше маникюра, прическата, говори си с леля Х и даже не ми даде да ям!”. Или: “Тати непрекъснато псува чичко Х, и ще му счупи главата, защото пак му е паркирал на мястото...”- Мама и тати вместо да се засрамят и да променят поведението си, или просто да кажат, какво ги притеснява, решават проблема с наказание, шамарче и си мислят как може този сополанко да ги изложи така...

Ето и друга позната ситуация. На детето му се подскача, играе му се, търси внимание, но вместо това ядосано му изшъткват да пази тишина и да не досажда, защото има новини по телевизията... И дали се замисляме, когато хвърлим билета си на улицата, а детето ни ни каже-А-а, а на мен правиш забележка и ми казваш да си хвърлям боклука в кошчето?...

А когато детето просто иска да поговори с някой близък за проблемите си в училище, за нещата, които го вълнуват, ние, родителите, забързани и много ангажирани да печелим пари за оцеляването си или за красивите вещи и неговото светло бъдеще просто го пращаме в стаята му, защото сме уморени и раздразнителни, не ни е до неговите глупости...

Детето, което обича родителите си, но все пак расте, узрява като личност, индивид слага поредната маска, скрива същността си и се нагажда според обстановката. За да оцелее... Непрекъснато някой се старае да му внуши, че неговите чувства, мисли и проблеми не са от значение. Важно е само да се научи да намира подходящият човек, за да постига целите си, т. е. материално-физически да оцелее. И не просто само да оцелее, но и да бъде по-! от съседчето Х. Да се впише в инертността на останалия свят – светът на възрастните.

Винаги е имало такива хора-възрастни, на които им е изгодно детето, растящият млад човек да са потиснати, обезверени, озлобени хора. Винаги е имало такива, които се чувстват добре само, когато смачкат другите, защото самите те не са били обичани и познават единствено това поведение. Т. е. самите те се нуждаят от обич и разбиране, защото някой, някога им е внушил, че те не са важни и им е изшътквал да мълчат. Огледайте се, пълно е с болни, объркани, сърдити, изпълнени със страхове хора. И много от тях са млади...

Най-странното е, че децата не се и опитват да ни променят. Те ни разбират, приемат и обичат такива, каквито сме, сякаш са наясно с причините, които са ни направили такива. Имного често се чувстват отговорни за нас... Проблема е, че ние се стараем да ги променим. Защото не се побират в нашите рамки, в нашите представи за добро поведение. Те не искат друго, освен да ги приемем такива, каквито са.

Къде остава свещеното право на всеки да каже – Виж ме, аз съм различен! Имам право на това! Аз мисля различно! Къде е свещеното право на всеки да обича и да бъде обичан? Научихме се просто да оцеляваме, носим се по течението и сякаш нямаме интерес да се развиваме. Живеем в сянката и се страхуваме да погледнем към Светлината.

Трудно е да се угоди на възрастните. С техните забрани, с лошото им настроение, с изискванията им... А колко хубаво би било ако вместо да викаме на детето си, което напук цели локвите и се цапа, просто скочим заедно с него в една по-голяма локва. Няма ли да ни е забавно? След това ще се изперем заедно - детето ще помага с удоволствие. Ще се запази близостта, доброто настроение и чувството за отговорност от извършеното... Ама се притесняваме какво ще си помислят околните...

Колко бихме улеснили нещата ако за миг забравим как са ни възпитавали и че ние сме били деца. И че тези, които обичаме - нашите деца не бива да се чувстват сами и изоставени, не бива да трупат обида и болка. Защото да обичаш не значи да те боли, а да подариш нещо на някого просто защото това ти носи радост... И ако този човек ти се усмихне, денят ще е зареден с красота...

Но понеже това не се случва (или много рядко) в някакъв момент, като резултат от нашето неправилно възпитаване идва бунта на младия човек, неговото самоосъзнаване, защитаване на правото му на индивидуалност. Енергията на младостта, която тече с пълна сила и очаква някой да я овладее. Ако не се насочи правилно, с Любов и разбиране има риск да се превърне в разрушителна и саморазрушителна сила...

Май цялото ни инертно общество е добре да се поучи от децата. Те, докато се забавляват, в играта си, строят пясъчните си замъци и не се притесняват много ако те паднат, продължават нататък, към следващата игра, която им носи ценните уроци на живота. И даже да се поскарат и да си разменят някое шамарче, бързо забравят и на следващия ден са отново заедно. Да се поучим от онези, различните, които въпреки нашето възпитаване са запазили своята индивидуалност. Онези, дето все не искат съвсем точно да спазват правилата, дето не се съобразяват с “eтикета”, дето ни крещят – Подай ми ръка!, Приеми ме!, Обичай ме такъв, какъвто съм! А ние, родителите се питаме - Къде сбъркахме?...

Бъркаме, още щом ги родим, нашите наследници, прегръщаме ги с обич, но и с очакване да изпълнят надеждите ни, да наследят и осъществят мечтите ни...

Да, но нашите мечти са били валидни вчера. А децата ни не са ни виновни, че ние нещо сме се провалили, че нещо не ни е достигнало... Че не сме намерили своето място и за това сме се озлобили... Те имат нужда да живеят и мечтаят днес! Да гонят своите си мечти и да живеят своя си живот! Независимо дали на нас ни харесва, независимо, че ги смятаме за неблагодарни. Те имат какво да ни кажат, стига просто да им позволим да говорят и да ги чуем. Прекрасният малък, растящ човек има нужда да бъде забелязван. И какво, че няма да е доктор като баща си и дядо си-той иска да свири на китара... Или, че момиченцето на мама няма да бъде манекенка и да си уреди живота, тя предпочита да сади цветя и да се радва на природата... За всеки има място под слънцето и от всеки има нужда в този свят, независимо каква му е професията... Има нужда от боклукчията, който изхвърля боклука, защото ако не го направи ще плъзнат зарази. Да, но никой не му го е казвал, нали?...

В американски филм, чух хубава мисъл – че на децата им трябват здрави корени и силни криле. Да, точно това им е нужно! Да ги обичаме и подкрепяме докато се учат да правят първите си стъпки, докато правят белите си, всеки има право на грешки и какво, че като проходят ще ни разхвърлят къщата?!... Важното е след всяка грешка да поемат отговорността си, да трупат опит и да се учат как да не грешат... Да расте Човекът в тях. Та нали ако не се опари на печката детето няма да разбере, че има огън и че е опасно да бърка в него...

Хубаво би било по-често да си спомняме, че и ние сме били деца, а може би и още сме, но сме скрили някъде дълбоко детето, защото то някога, на някого е пречело...

Не ни ли се е искало и на нас понякога да изкрещим Истината (за шефа си, за тъщата/свекървата си, за съседа, който си хвърля боклуците пред нашата врата, за управляващите ни, които са чукундури...)? И още как? Но сме приели ролите си и си ги играем въпреки вътрешният дискомфорт, въпреки трупането на отрицателна енергия, която рефлектира не където и когато трябва...Искало ни се е, но ако детето ни случайно се осмели да каже каквото мисли, а не каквото трябва – Пляс!-шамарче, наказание... Д а се научи на добри обноски!.. Така е за съжаление и в живота ни. А колко по-лесно ще е всичко ако приемем живота за училище. Без да издигаме в култ вещите, а те да са просто средства за по-добър начин на живот!

Представяте ли си ако само за 2-3 дни се разменим с децата си. Те да напишат правилата, да диктуват отношенията, да изграждат нашият/техен свят. Сигурно ще е много по-усмихнат, нали! И тогава приятелство, чистосърдечие, дълг, отговорност, алтруизъм, честност няма да се смятат за признаци на лудостта... Тогава Истината няма да е жестока... Свят изпълнен с обич, с приятелство, с доброта... Все неща, които не можем да си купим. Дано не сме ги заразили много с нашата жлъч, песимизъм, печалбарство, фалш, защото те ще досъздават нашият свят, светът, в който ще растата внуците ни...

Учим децата си да умеят да се приспособяват /по-скоро нагаждат/. Да умеят да търсят изгодата, да защитават интереса си. Прекрасно! Но казахме ли им каква е цената? Всеки успех по сегашните критерии си има своята цена! Блясъкът на славата, обществените, бизнес и политически интереси са заплатени скъпо. Със самота, лицемерие, завист, омраза,... а може би и с човешки живот. Дали децата ни биха ни слушали ако знаеха последствията?-Едва ли. Все по-често виждаме техният протест изразен по различни начини. Не е ли време ние, възрастните да се позамислим и заедно, с децата ни да променим себе си и света около нас?... Да им позволим да ни заразят с обичта и непринудеността си...

Децата ни ясно, смело и категорично заявяват своята позиция. Да покажат на инертното общество, че общият ни дом - планетата Земя, Природата не биха ни търпели още дълго. Че е нужна промяна, днес и сега, а не обещания за светло утре. Защо ние, затъналите във високомерие и нарцисизъм възрастни им го отнемаме? Не ни харесва някой да ни вади от дрямката. Харесва ни да сме велики, незаменими... Но ние не искахме ли да променим света? Не мечтаехме ли някога и ние за по-добро общо бъдеще? Е, не успяхмеда го изградим, защото затънахме в собственото си блато, но децата ни имат право да опитат.

“Човек трябва да бъде млад в стремежите си и никога в живота си да не казва, че нещо е невъзможно. Бъдещето е на младите, защото те са с идеали....

.....Закхей беше такъв млад човек. Макар и да беше богат той се качи на черницата...

Закхей не искаше да знае, какво ще кажат хората. И когато Христос мина, видя го на черницата и му каза: “Слез долу, ти си човекът, който в бъдеще ще даде пример. Слез, в бъдещите векове хората от твоята постъпка ще се учат на урок, макар и да си един митар”.И днес Христос минава през света, около Него всички се тълпят. Това е едно брожение и Христос иска да види колко души ще бъдат горе, на черницата. Този образ трябва да се разбира вътрешно. Докато душите ви не минат през онзи голям път на себеотрицание, вие не можете да влезете в Царството Божие. То е място за силни хора...” (Закхей - Беинса Дуно, Неделни Беседи 1916г.)

Децата ни са по-различни от нас. Може би хиперактивни или просто различни. Да, не ни харесва да нарушават правилата ни, объркват ни, даже ни карат да се срамуваме от неясното им поведение, стараем се понякога да укротим енергията им с лекарства, но все пак ще ни се наложи да ги приемем. Знаете ли, колко много обичат българска народна музика, колко им харесват българските исторически филми. Колко мила и близка им е Природата... Имат много енергия, да, неовладяна, но май ние възрастните ще трябва да им помогнем да я насочат правилно. Не в посока на нашите интереси, а да я съчетаят с Любовта.

Те имат своя заряд от енергия, своята мисия да направят този свят по-красив, по-мъдър и усмихнат. Имат право да опитат. Може би невинаги протестите им са изразени правилно. - Но ние безгрешни ли сме? Пречели на интересите ни? - А бизнесът ли е смисъла на живота? Нали ние използваме високопарни думи и обещания за красив живот. Разликата е, че те го живеят, че те го изграждат, а ние само си говорим и критикуваме. Да, ще правят бели, защото където и да минат ще използват онази забранената Истина, но ще се научат да поемат отговорност за живота си... Имат правото да говорят и правото да бъдат чути! Какво ще се случи-времето ще покаже... Хич няма да им е лесно да устоят на трупаните със столетия лъжи, ще им е нужно голямо безстрашие. И нека Бог да е с тях!

Мисля си, че въпреки че се смята за лудост, онази обич, която струи от очите и усмивките им и вярата в нещо по-висше ще ги води в правилната посока.