Методът на Мария Монтесори

Ето вече почти сто години името на Мария Монтесори приковава към себе неотслабващото внимание на педагозите и учените в над осемдесет страни в света. Известна като водещ учен и хуманист тя създаде система, равна на която в световния опит няма и не е имало. Европа, Америка, Индия, Китай, Япония – открити са хиляди школи на Монтесори по целия свят. Кое прави метода на Монтесори толкова привлекателен? Той е изключително технологичен, обмислен, цялостен и съдържа в себе си не само развитието на интелектуалните способности, но и бъдещите „доспехи на духа”. М. Монтесори действително е намерила уникален начин да работи с всяко дете. В един клас на Монтесори се намират едновременно до 20 деца и при това всяко дете работи индивидуално по свой собствен план. Децата се изграждат сами чрез целенасочена дейност. В книгата „Моят метод. Начално обучение” Мария Монтесори описва съвсем различно училище. Различно по своите цели, начини на учебна работа, атмосфера и организация на живота на децата. Този метод не си поставя за цел ранното развитие, което е популярно днес или подготовката на всестранно развит и социално активен човек, което е още по-традиционно за нас днес. Тя дори не ратува за разкриване на човешките способности. Но предлага метод за подготовка на свободна личност, отговорна за своя живот и съдба, начини за поддържане на самостоятелност в получаваните знания. Тя съветва не да се учи детето, а да се съхранява неговата природната мотивация  за усвояване на заобикалящия го свят, говорейки за това, че най-голямото майсторство на педагога се състои в умението му да разбуди паметта на душата и да помогне за припомнянето на знанията и задачите, които детето вече е донесло със себе си при раждането; да поддържа неговия стремеж да бъде самостоятелен и отговорен ученик до края на живота си. В метода на Мария Монтесори урокът се заменя със свободната работа на децата, преживяващи, в буквалния смисъл на тези думи, основите на научните знания, било то родния език, математиката, геометрията или рисуване и музика. В специално оборудваното за свободна работа на децата учебно пространство може да се наблюдава тайнството на движенията на техните мисли, разкриването на уникалния път на развитие на всяко дете.

Началното училище на Монтесори прилича на фантастичен детски театър със своите специални декори, където най-главния и мъдър зрител е само един – учителя. А децата – това са многото актьори всеки играещ своята никога неповтаряща се роля на израстващ човек. Системата на Монтесори ще остане мъртъв набор от дидактически материали, които не дават очакваните резултати, ако се изземе от нея най-главното, а именно – дълбоко обмислената и прочувствена философска основа. Тя придава на детето особено голямо значение и говори за сериозната необходимост от изучаването на феномена на детството, а също и да се учим от детето на разбиране на света и проявата на божествената същност. Мария Монтесори е една от първите, направила извода, че децата не приличат на възрастните. Те са различни. Такова принципно различно в сравнение с досега приетото разбиране на детството променя и начините на общуване на възрастните с децата. Принуждава ги да се съобразяват с тях и да уважават техните права, разбирайки, че децата също се трудят, изграждайки човека в себе си. На тях им се е паднала може би най-трудната задача, тъй като те не притежават нищо друго освен вътрешния си потенциал. Но те трябва да изпълнят всичко в света, който в това число и по вина на възрастните е толкова сложен. Детето идва при нас от висшата хармония и порядък ( но често благодарение на нас възрастните попада в безпорядъка и хаоса на нашия свят, на нашите домове, на нашето вътрешно състояние).

Мария Монтесори искала да създаде своя методика за наблюдение на детето в естествени условия и разбирането му такова каквото е, какво е то извън очакванията ни като възрастни. Тя се замисля върху това как може да се опознае детето, ако то като автомат изпълнява само нещата, които предписва преподавателя. В такива условия децата нямат възможност да се изявят и затова е съвършено невъзможно да се опознае истинската природа на успешното им обучение. М. Монтесори без уговорки вярва в мъдростта на детето, в това, че то е особено същество, способно да обогати възрастния, да го направи по-добър, по-мъдър и да го приближи към разбирането за началните основи на живота. „Всичко в нашето училище се основава на това, което показват самите деца. Ние наблюдаваме детето и то ни подсказва как да организираме и построим училището, колко деца могат да бъдат в една група...”

Така постепенно у М.Монтесори кристализира първото педагогическо кредо: хуманната педагогика е възможна само когато на детето се предоставя свобода на действие и  се ограничава то само в особени случаи. Човек изначално е свободен. В „Домове на детето” на Монтесори децата са свободни от първите минути на пребиваването им там. Но това не означава, че там цари пълен хаос. Свободата е именно това, което позволява на детето да се самоизгражда. Монтесори нарича свободата „ключ към процеса на развитие”. Жалко, че монтесорската свобода не винаги бива разбрана от родителите и педагозите. Свободата не означава, че можем да правим всичко, което поискаме, особено децата. Децата са още в състояние на самоизграждане и саморазвитие. Да се позволява на децата да правят всичко, което те поискат означава да се проявява снизхождение към капризите и ежеминутните желания. А това винаги ще действа разрушително върху тях самите, върху хората около тях и заобикалящата ги среда. В действителност да бъдеш свободен означава да умееш да се контролираш, да правиш това, което си решил, а не това, което изведнъж ти се прииска. За да може детето да възпитава в себе си такава вътрешна самодисциплина, възрастните трябва да бъдат твърди, справедливи, последователни в установяването на определени граници, като се започне от ранните години на детето и след това. Родителите могат да решат, че детето само избира ябълки ли да яде на закуска или портокали, но то не може да не яде нищо. Детето може да избира дали да помага при подготвянето на закуската или да сложи покривката на масата, но то не може изобщо да не помага.

В групата в предучилищна възраст детето може да избере дали да работи с този или онзи материал, но то не може да пречи на работещите деца. В началното училище детето може да избере тема за изследване и партньори в работата. Но то не може да безделничи всеки ден или лениво да беседва за празни неща с приятели. По мнението на Монтесори за действително свободен човек може да се смята този, който самостоятелно прави свободен осъзнат избор и, което е не по-малко важно, поема отговорност за последствията от своя избор. Когато говори за свободата тя задължително  отбелязва нейната връзка с отговорността и самодисциплината. „ Ние имаме нужда от свобода, за да тренираме своята отговорност, на нас ни е необходима отговорност, за да бъдем действително свободни”. Тя трактова също така и дисциплината като активност, която се контролира и регулира от самото дете и предполага действия определени от него, а не налагани отвън от педагога. За да стане ясно това, е необходимо да се разбере, че дисциплината не е еднозначна на неподвижност и скованост. „Обикновено ние смятаме детето за дисциплинирано само от момента когато то стане мълчаливо като нямо и неподвижно като паралитик. Но това е унищожена личност, а не дисциплинирана.”

Мария Монтесори предлага изумително точен и природосъобразен метод за работа с малките ученици в условията на тяхното свободно саморазвитие. Необикновени могат да изглеждат разсъжденията на лекаря Монтесори за понятията свобода при възпитанието на детето, свободно образование, свободно училище. Тя например твърди, че ние възрастните „не сме създатели нито на външната форма на детето, нито на вътрешната. Природата, творението – ето кой управлява всички. Ако разберем това, тогава ще приемем за основа принципа „да не се пречи на естественото развитие” и вместо безбройните въпроси за формирането на характера, ума, чувствата, ще формулираме единствения въпрос на цялата педагогика: как да предоставим на детето свобода. Свободата е уникално средство за максимално развиване на характера, ума, чувствата и  същевременно за даване спокойствие на педагога и възможност да наблюдава чудото на порастването. Тази свобода на първо място освобождава възрастните от тежкия товар на лъжливата отговорност и мнимия страх”. Свободното развитие е възможно само при липсата на препятствия. И педагогът трябва да очисти пространството от всичко, което пречи за разцвета на личността. Ако отглеждаме цвете ние не очакваме от него такива свойства, каквито няма в неговата природа! Ние се стараем да обезпечим на растението най-благоприятните за неговия вид условия. Така и учителят подготвя пространството, в което расте човек. В това се състои неговата задача.

 М.Монтесори  се замисля не само за педагогическите технологии. Тя разглежда обучението като едно от най-важните средства за преобразуване на света: „Педагогът не може да не се вълнува от духовното състояние на света”. В тази връзка апогей на хуманистичния възглед на М.Монтесори става издигнатата от нея идея за КОСМИЧНОТО ВЪЗПИТАНИЕ. Водеща идея на първия етап е създаването на условия за саморазвитие на заложената в човека природа. Ръководейки се от космическия план, Творецът дава на всяко дете „космическа задача” и целта на човешкото възпитание е да се създадат условия, в които децата могат да си спомнят и да реализират тази задача. Върху тази основа М. Монтесори издига съществената за нея идея, според която традиционното възпитание не позволява на детето да определи своята космическа задача и препятства нейното изпълнение. Животът на детето се превръща в конфликт между неговото предназначение и избора, който то прави под влиянието на социално-културните обстоятелства и обучение. М.Монтесори изказва мисълта, че детето, поради близостта си до първоначалната космическа същност, се явява проводник и учител за възрастния, отдалечил се от първоизточника. В рамките на представата на Монтесори за плана на творението, най-важно се явява определянето на мястото и ролята на човека. И в голяма степен въпросът не е в това какво прави той, а какво трябва да прави, в какво се състои смисълът и задачата на неговия живот. Това на свой ред поставя въпроса за йерархията на ценностите, за нравствената основа на възпитанието като лична отговорност за решаване на собствената космическа задача, а също така и за мисията, възложена на съвкупния разум на човечеството. И тази отговорност се формира в детето не чрез назидателни беседи и нравоучения, а косвено – чрез философията на подготвяната среда и отношенито на педагозите към всички нейни елементи.

В своята реч за мира на международната конференция в Женева Монтесори утвърждава очевидната за нея истина: „...Цялото човечество е дотолкова тясно свързано, че представлява нещо като единна енергия, всеки трябва да внесе своя дял в съществуването на всички”. Тя казва, че признаването на взаимовръзките на всеки със всички кара да се приемат всички действия на човека или като опит за хармонично развиване на тези взаимовръзки, или като опит да се внесе в тях хаос и разрушение. Мотивът за всеобща взаимовръзка и отговорност става водещо направление за космическото възпитание в метода на М. Монтесори и получава развитие в нейните книги „Възпитание за новия свят” и „Формиране на човешкия потенциал”.

Когато питали Монтесори, какво е това метод на Монтесори тя отговаряла: „Метод основан на свободния избор на детето в подготвена среда”. Така свързването на тези два фактора се явява основа. От една страна свободата в хаотично пространство няма да донесе резултат; от друга страна, ако има материали, но няма свобода, също не се получава резултат. Ние трябва да осъзнаем и да поемем върху себе си отговорността за това, че на първите етапи ние се явяваме за децата проводници, екскурзоводи във физическия свят. Те идват при нас „неориентирани” енергийни сгъстявания, те буквално изграждат себе си от това, което ги заобикаля. Нека да се погрижим тяхната екскурзия на земята да бъде интересна, безопасна и развиваща. „Детето до раждането си е физически ембрион, а след раждането до шест годишна възраст е „духовен ембрион”. Отнасяйте се към него като към кристален съд, който ви е даден за съхранение за определено време. Едно от определенията за метода на Монтесори – това е външна подкрепа за развитието на душата.

В днешно време „начетените” родители често бъркат мързела, липсата на дисциплина, неумението за дълго съсредоточаване върху нещо, с гениалността, с творческото мислене, с феномена индиго. Свободата  - с липсата на дисциплина, с липсата на възпитание и бунта. Да, детето има право да бъде свободно, но не за сметка на свободата и комфорта на другите; на свободата, синоним на която е позволяването на всичко и липсата на граници. „Свободата и дисциплината са двете страни на един и същ медал” Свободата на избор на детето може да бъде проявена и реализирана конструктивно в правилно организирана среда и в сътворчество с грамотен и духовен педагог. Затова не бързайте да обвинявате детето, а се запитайте: „Какво правя не както трябва?”

Много важен аспект в метода Монтесори се явява дълбокото, искрено, истинско уважение на детето ( а не псевдо уважението, което често декларираме). Как се проявява това? Преди всичко в липсата на поощрения и наказания в общоприетия смисъл. Тази тема много ме заинтересува и като майка, и като психолог, и като човек. Някак си изведнъж всичко в главата ми се проясни. Ние руснаците сме свикнали към емоционално, манипулативно възпитание на своите деца, сътрудниците, роднините по принципа: „ту се смея, ту плача”, „насила – но роднини”, „принципа на камшика и моркова” и т.н.

И отдавайки без край някаква емоция, оценка, мнение, ние го правим зависим от получаването на енергията на вниманието(положително или отрицателно) отвън. Свиквайки да получава енергия и информация отвън, детето постепенно забравя гласа на Вътрешния Учител ( за когото толкова много говори Монтесори) и започва да търси водачи и авторитети във външния свят, ставайки по такъв начин все по-зависимо и по-зависимо от тях. И с тези качества ние, мнозина, прекрачваме в живота на възрастните. А посятото в детството състояние на зависимост, поникнало у всеки по своему, става вериги на краката ни. Нима това ще пожелаем на своите деца? Не напразно казват, че „детето – това е родителя на възрастния човек” имайки впредвид, че нашите неуспехи и неудачи идват от детството.

Беше приятно удивление да разбера, че в средата на Монтесори детето не се нуждае от поощрение и похвала, че то получава енергията на радостта от самия процес на работа. Това развива много силно такова чувство като самоуважението. А уважаващия себе си човек, първо, уважава другите и второ, него не е възможно нито да обидиш, нито да го накажеш. За него няма значение дали ще го похвалят или ще му се скарат, ще забележат ли резултата или не, той получава дълбоко вътрешно удовлетворение от съвместния танц с Вътрешния Учител в процеса на работата-творчество. Такова дете, когато порасне, ще работи не за похвала и не за публиката. Неговият труд и творчество ще бъдат посветени на Създателя, на Живота, на Хората. Не разделяйте детето от неговия Вътрешен Учител и то не на думи ще бъде наясно с такива понятия като Служене, Посвещение, Смирение и „радост от непрекъснато трудене”.

„Ако в процеса на обучението не освободим Духа на детето, не сме направили нищо”
М.Монтесори