Света Теодора – пътят на една блудница

Това е историята на една жена, която можем да наречем убийца, блудница, царица и светица – една жена, за която знаем малко.

Може да се каже, че животът на Теодора е летопис на една раздрана от греха душа, вкусила от всичко, което света може да й предложи, за да се върне към това, за което винаги е жадувала.

Родената в дома на пристанищен кръчмар Анастасия пие с пълни шепи от разкоша на византийския двор като царица Теофана, но намира гибелта си на големия площад в Преслав и бива наречена Теодора. Съпругата на император Никофор Фокас се е славела с поразителна красота и не случайно е била наричана “втора Елена”. Всъщност младата търговка на вина се възкачва на престола преди Никифор, като съпруга на император Роман II Лакапин. Страстно влюбена във Фокас, коварна и властолюбива, тя отравя Роман и след смъртта му става регентка. Самият Никифор е талантлив пълководец, ползващ се с подкрепата на войниците си, и лесно се справя с последната останала пречка към двореца на Порфирородните – стария му враг, патриция Йосиф Вринг.

Съвсем скоро след това Никифор Фокас се жени за Теофана и е коронясан за император. Той назначава за началник на флотата последния останал жив богомил във византийския двор – Никита Странник. Воин и черноризец по душа, новият император рядко и сдържано дарява огнената си съпруга с ласка, и се отдава най-вече на молитви и пост. И никак не е чудно, че скоро тъмната кожа и гъстите черни коси на един от неговите пълководци – арменеца Йоан Цимисхий й напомнят за бурната наслада на нощта.Така Теофана е отново заслепена от безумна любов. С добре премерени ходове, Йоан запленява сърцето й, и тя не разбира истинските му мотиви – жажда за мъст и власт. В това време, Никифор Фокас, вече предупреден от незнаен монах за скорошната си смърт, панически строи бойни кули и се огражда с тежка стража. Той прокужда Йоан Цимисхий от двореца и го командирова в далечните азиатски провинции на империята. Но страстта на царицата към снажния арменец се усилва още, и тя ходатайства за връщането на Цимисхий.

Императорът подозира, че се готви заговор, но не знае, че тайно, всяка нощ Йоан Цимисхий и Теофана сплитат тела в любовен танц. Той не предполага, че ще бъде предаден не от друг, а от собствената си жена.

Царицата помага на арменеца и заговорниците, като ги вкарва тайно в двореца и им осигурява достъп до покоите и спалнята на владетеля. Добре и хитро организирано, покушението срещу Фокас е успешно. Чак когато го вижда, посечен и потънал в локва от кръв; когато я жегват застиналите, студени усмивки на заговорниците, Теофана започва да усеща какво е сторила. Не след дълго подозренията й се потвърждават – Йоан Цимисхий никога не я е обичал.

Болката й на отхвърлена и излъгана жена е примесена с неутешима скръб по Никифор – тя жадува да се озове в прегръдката му отново. Изцяло съкрушена, царицата понася още един тежък удар – новият император я гони от двореца и тя е заточена в манастир, където роби и нубийци блудстват с нея и я насилват. Въпреки, че е държана в строг плен със забрана за излизане извън пределите на светата обител, тя, предрешена като войник, успява да избяга. Същата вечер Йоан Цимисхий дава прием в чест на пратениците на българския цар Петър. Преоблеченият воин прави силно впечатление на императора и той го кани на приема, като даже го кара да му изпее нещо пред всички. Теофана познава много добре вкуса на Цимисхий и красивия й глас донася любимата му песен. Но удоволствието на Йоан не трае дълго – бившата му съпруга завършва с тъжна балада за убийството на Никофор Фокас. Залата застива, всички разбират кой се крие зад доспехите. Йоан Цимисхий свежда поглед към земята, а царицата бързо напуска двореца.

Княз Бенеамин, който е сред пратениците на Цар Петър, веднага иска разрешение от императора да напусне пиршеството и настига Теофана. Тази среща я разтърсва, защото византийката дълго време е копняла за ласките му и неведнъж го е канила в покоите си. И с ридание започва да го укорява, че късно я търси за любов – бисерите на душата й са разграбени, тялото й поругано, а на престола седи вече друга жена. Но Боян не отива при нея за плът – той й говори за нещо далечно и непознато, нещо което я пленява и тя чувства близко. Строгият му глас пронизва изтръпналото й сърце и буди непознато усещане – болка и радост се сливат в едно. Унесена, Теофана притваря очи, а Бенеамин си тръгва безшумно – както е и дошъл. Тя разбира, че само една тайна не е разгадала – тази на страданието.

Не след дълго стъпките й я водят до България – земята, която някога е презирала.

С разранени, боси крака, тя скита по българските планини, за да търси това, което е загубила. И когато среща първите богомили тя още жадува за тъмните очи на Боян. Но не знае, че никога вече няма да зърне княза, не и на този свят. Наистина, странна участ свързва тях – страшната блудница и девствения маг: във Византия ще умре от българска клевета съзерцателят, а Теофана ще намери смъртта си в Преслав по ромейска повеля.

Това, което вижда в тази чужда, корава земя я разтърсва дълбоко. Гладни, парцаливи хора, криещи се в гори и планини, сплитащи костеливи ръце в молитва. Мрачни сенки на мъже, жени, старци и моми, те се молят за тези, които ги гонят, те се молят за България, която осиротява. Богомилите приемат Теофана радушно, като блудна дъщеря, завърнала се в бащиния дом. И там, в хралупите на българските балкани една царица разказва с ненавист за Византия, където е грешила цял живот; говори за злато, накити и съблазън; за суетна власт и нечути престъпления. Там, в дивите гори, тя ридае, а с нея плачат и богомилите. С нея се молят, нея утешават.

А очите й срещат очи, които с радост отиват при вериги и тъмници, които не се боят от огън и клади. И тя не забравя тези, които я посрещат като робиня на Исус, не забравя думите им – „Меч се остри за тебе тук – на земята, а там – на небето – се плете венец!”

Теодора отива в Преслав да заклейми боляри и сановници, църковници и патриарх; да изобличи предателството и порока. В деня, когато последният апостол на богомилството, летописеца на движението, Симеон Антипа е обгърнат от пламъци на площада в Преслав, тя пада, посечена от меч. Но там не я познава никой, само един глас пита отдалеч:

- Не е ли тази Теофана, развенчаната царица на Византия?

Радислав Кондаков

Използвана литература:

1. Райнов, Николай; „Света Теодора” – „Видения из древна България”; Издателство Стоян Атанасов, София, 1918 г.

2. Райнов, Николай; „Богомилство и богомили”, неиздаден труд

3. “Разказ за цар Фокас и за братята му, как ги погуби в една нощ кръчмарката Теофана” (новоб. превод у Й. Иванов, Староб. разкази)

4. Уикипедия