Из "Книга на загадките" - Богомилски легенди

Из "Книга на загадките"

Блясък на мълния, блясък на меч и блясък на женски очи: три измами.

Защото мълнията е високо, мечът може да спре, а жената не иска да убива.

Но всеки се бои...

И — третото е най-страшно.

... Блясъкът на мълния, блясък на меч и блясък на женски очи: три пътя на смъртта.

И — третият е най-тих.

-------------------------------------------------------------------------------------------------

Мълнии раздират черното небе, като огнени пръсти. Нощта снема своя шлем и прибира одеждата си. По нейните следи се сипят светли копия. Черен дъжд вали — като гневни удари посред нощ по някоя желязна врата.

Ти няма къде да се укриеш.

Ела: аз ще разтворя сърцето си широко, за да приема в покоите на своята песен твоята самотна скръб.

Три неща са, Ниле, три неща са от небето три пъти по-синя. Видях в Тургу каланта на смъртта: той е толкова син, че който го погледне, очите му се премрежват и той губи свяст. Погледът му примира в синината и очите му виждат сините чертози на смъртта. Калантът е мнозина убил, а който живее, помни до гроб дворците на смъртта, изсечени от калант.

Три неща са, Ниле три неща са от небето три пъти по-сини. Видях езерото Урми всред снежните планини: то е толкова синьо, че който се огледа в него, очите му замръзват и го налита шемет. Погледът му примира в синината и очите му виждат сините чертози на смъртта. Езерото е мнозина глътнало, а който оживее, помни до гроб дворците на смъртта, изсечени вдън морето.

Три неща са, Ниле, три неща са от небето три пъти по-сини. Видях очите на царица Снофру: те са толкова сини, че който ги погледне, душата му полита и той припада от безумие. Погледът му се лута като поглед на луд човек, кръвта бие тежко в жилите му, а очите му виждат сините чертози на смъртта. Царицата е мнозина пленила, а който остане волен, до гроб копнее по сините дворци на смъртта, що бляскат в очите на царица Снофру.

Горко ми!

Моята лодка потъва.

От другия бряг стигат до мене звукове на песен и звънливи пръски смях.

Горко ми!

Моята лодка потъва.

Жълтите води въртят пред мене разкъсани венци, паднали от нечии глави. Въздухът трепере, стиснат от бесен вихър. Отвъдният бряг се не вижда.

Горко ми!

Моята лодка потъва.

Кой пее отвъд, в мрака, зад жълтите глинени брегове? Лъжовни пламъци ме викат натам — и аз греба в жълтия поток на измамата.

Горко ми!

Моята лодка потъва.

-------------------------------------------------------------------------------------------------

Мъдрият Ухама казваше на сина си:

— Осемдесет годни живях, сине на моята плът, крехка рожбо на моето желание. Осемдесет годин, а само осем неща научиха дългите пътища на младина, мъжество и старост.

Едно чуй: Когато тръгнеш през море, не вземай съкровище със себе си дори ако твоето съкровище е само една жена! Ще се разбуни морето, ще залитне корабът — и жената ще се впие в твоята шия, за да я спасиш. Можеш ли я спаси, когато ти е сковала ръцете? А няма жена, готова да умре за тебе. дори с тебе!

Друго чуй: Чети свещените редове на ведите, но вниквай и в поученията на живота дори ако ти се вижда истина мълвата на мъртвата буква! Знай: отшелници са писали тези книги, а отшелник знае само половината свят, той знае небето. Но тъмната бездна не знае: помни това! Затуй в големите песни на ведите за жената се казва малко, а за душата й -нищо.

Трето чуй: Когато се сживееш с жена, научи я да се покорява на твоя поглед и на ножа ти! Не й давай да търси по-властен поглед от твоя, нито по-бърз нож от ножа, що виси на твоето бедро! И ако се дори сепне у нея хубавият звяр, който не търпи вериги, та полети към чуждия шатър —да дири роб, за да го зове свой мъж, — не бой се! Не бой се, сине мой: тя сама ще дойде — да я разпориш със своя нож!

Четвърто чуй: Обещае ли ти жената звезди, луна й слънце, запази за нея малък светилник! Защото ти цял живот ще живееш на тъмно под нейните звезди, луна и слънце, но поне нея недей оставя в мрачината. Виновна ли е тя, че не знае що обещава?

Пето чуй: Ако ти е скъпа жената, сине мой, и ако цениш обичта си към нея — давай й по малко тайна всеки ден! Не може никоя жена без малко тайна, защото твърде много обича всяка жена тъмнината — и скритото, и онова, за което се не говори.

Шесто чуй: Искаш ли, сине мой, жената да те разбере кой си — не й говори за себе си нищо! Тя ще кърти всеки ден по малко от скалата, в която е затворена душата ти, и най-подире ще те отбули цял. И така ще й бъдеш скъп, защото тя не скъпи тебе, а своите разкървавени пръсти и усилието па ноктите си.

Седмо чуй: Жената обича н тебе пъстрата багреница, славата на името ти, огъня на погледа ти, златния звън на твоята реч или спомена за някой друг, живял преди тебе. Не вярвай, сине мой, когато ти мълви, че обича душата ти, защото лъжа пълзи от устата й тогава! Слепец не може да види слънце...

Осмо чуй: По-лесно е да срутиш кула от гранит, отколкото упорство на жена. Но по-лесно е да счупиш воля на жена, отколкото клонче от папирус.

Не се чуди, сине мой, че само за жената ти говорих: от нея иде много добро и много зло за мъжа. Още много ще чуеш от други за нея, но недей им яко вярва! Аз исках да ти кажа всичко, що знам; другото, що не ти казах, е лъжа...

Тъй мълвеше мъдрият Ухама на сина си. И виждаше син му, че мъдро говори бащата. Неговото мълчание убеди мъдрия Ухама.

Но очите на момъка пилееха погледи някъде да-лек — и тъй мълвяха тези очи:

„Чужда е на моите осемнадесет годин твоята осемдесетгодишна мъдрост — както на твоите осемдесет годин е чужд моят осемнадесетгодишен пламък... Та кой ще ми отговори: мъдростта ли има право, или пламъкът?“

Мъдрият Ухама разбра това, поклати глава н влезе в шатъра си.

-----------------------------------------------------------------------------------------------

Белият ден се свърши. Цветята склопиха своите коронки, птиците прибраха песните си. Небето се спусна като тъмен шатър, пълен с пъстри сънища.

Слава на залязлото слънце!

Белият ден се свърши. Потокът спря своето размерно дишане, гората просна тъмните си дипли, за да пие роса. Земята трепна като невеста, чакаща своя младоженец.

Слава на залязлото слънце!

Зелено е морето, бяла е пяната му, а водата е лишена от цвят.

Кой се мами: морето ли. или ти?

Синьо е небето, бели са облаците, а въздухът е лишен от цвят.

Кон се мами:небето ли, или ти?

Хубава е жената, любов звучи в гласа й, а душата й не е за вира.

Кой се мами: жената ли, или ти?

... Душата й е лютня, на която свири мъжът, вятърът или бесът.

-----------------------------------------------------------------------------------------

Животът се свърши.

Над душата ми падна сянка. Моят кърчаг се бавно килна и разсипа. Скръбна музика се разнесе от дутата ми по света: звънна и затихна. Няма вече поток, отдето бих напълнил своя кърчаг. По самотните улици на живота ми не минава вече ничия сянка. По моята река се не гърчи вече пенливият венец на изгрева. Отвъд реката непозната жена свири на арфа. Животът се свърши.

Аз мислех, че съм свил в небето свое гнездо; тая детинска измама ми заседна в душата от времето, когато ме лъжеха, че душата е птица, а небето -алмазна гора. Сега знам, че няма ни алмазни гори, ни безплътни птици. Моите дървеса мъртвеят. Листата ми окапаха. Дните ми повехнаха. Моите дървеса протягат безсилно къси клонки, без да стигнат небето. В моите жили не кипи вече сокът на вселената. Цветята ми са прашни и посърнали. Аз донесох в чертозите на непознатия само пепел. Ангели ме поглеждат, както се поглежда непознат гостенин, когото никой не е видял. Този пир не е за мене.

Непознат боже, върни ми земята! Лай ми отново кръвта на земните векове, що тупкаха в сърцето ми при всеки спомен за живота! Дай ми тленното безсмъртие на мига!

------------------------------------------------------------------------------------------------

Смъртта ме погледна в очите и каза:

— Ти остаря. Време е. Аз дойдох.

— Аз съм по-стар от своите песни — рекох,—аз съм по-стар от своите притчи. Но никога не съм копнял по никакво Отвъд. Аз те не познавам.

Тогава смъртта ме погледна втори път в очите и каза:

Ти остаря. Ти си по-стар от света. Време е.

— Аз живях с всички — рекох — и те ми отделиха злобата си като мой хляб и клеветата си — като мое вино. Но ни веднъж не съм креял по никакво Другаде. Аз те не познавам.

Тогава смъртта ме погледна трети път в очите н каза:

Те те обичат. Когато си отидеш, още повече ще те обикнат. Те обичат ония, които не са между тях. Време е. Аз дойдох.

И моите стъпки се нямо повлякоха след черния плащ — като стъпки на човек, който дири нова земя.

-------------------------------------------------------------------------------------------------

Тези, при които отиваш, не ще ти кажат думите, що чу от мене. Те не знаят моя език: те не знаят езика на обичта.

Те ще напълнят със злато светилника над ложето ти и с пъстри ветрила ще прокудят от снагата ти благовонния лъх на моите целувки.

Те ще премаляват от звъна на твоите гривни и ще паднат като мъртви пред сиянието на взора ти. Но никой не ще ти каже: „Ти ставаш моя песен.“

Бурята на очите ти ще прегази много дути, но никой не ще ти каже думите, що чу от мене. Те не ще ти промълвят: „Ти си наш сън.“

Късно е. Върви при тях! Моите ръце стискат сянката, която някога беше сама ти.

------------------------------------------------------------------------------------------------

Той търси цял живот бисери. Тялото му се покри с водорасли, а по косата му се налепила бели звездици сол. В света той чуваше само бучене на дълбоки морета — и в душата на всеки срещнат му се привиждаха потънали съкровища.

Той търси цял живот бисери.

Но намери сълзи.

... Другият цял живот дири злато и сребро. Тялото му почервеня като пръст, а очите му ослепяха за живота. В ръцете си той топеше руда, за да изсмуче с пламък златната и сребърната течност от камъка. В погледа на всеки човек той долавяше блясък на подземни богатства.

Той търси цял живот злато и сребро.

Но намери пепел.

... Третият цял живот дири алмази. Тялото му се ожули от скалите на върховете, кожата му потъмня като въглен, а пръстите му заприличаха на куки. В помислите на вси люде той виждаше измамни лъчи — като лъсък на скъпоценни камъни.

Той търси цял живот алмази.

Но намери прах.

Единият претърси морето и не найде бисер. Другият прекопа земята и не намери ни злато, ни сребро. Третият преброди планините и не откри алмази.

Тогава тримата се сбраха, за да делят своя добив. Първият изнесе сълзите си, другият — сивата си пепел, а третият — праха си.

— Ти си намерил бисер — му рекоха двамата.

— Не. Сълзи са — отвърна той. — Аз не найдох ни зрънце бисер.Аз плаках цял живот, но сълзите ми не станаха бисери.

— Дай ни тогава сълзите си! — рекоха му те, — Твоите сълзи блестят като бисер и ние не знаем по-хубави бисери: дай ни своето съкровище! И те го взеха.

— Ти си намерил злато — рекоха двамата на другия.

— Не, пепел е — отвърна той. — Аз не найдох ни жилка злато. Изгорих всичко, що имах, но пепелта не стана злато.

— Дай ни тогава пепелта! — рекоха му те. —

Тази пепел блести като злато и ние не знаем по-хубаво злато: дай ни своето съкровище! И те го взеха.

— Ти си намерил алмази — рекоха двамата на третия.

— Не, прах е — отвърна той. — Аз не найдох ни прашинка алмаз; людете ми отнеха всичко, що имах, па ми дадоха в замяна ей този прах. Те ме накараха да диря алмази в небето и звезди — в земята. Мълниите ме разкъсаха— и аз се върнах, за да запазя сетното, що ми остана: праха. Но прахът ми не стана алмаз.

— Дай ни тогава праха си! — рекоха му те. — Твоят прах блести като алмаз и ние не знаем по-хубав алмаз: дай ни своето съкровище!

И те го взеха.

И на залеза на живота си тримата видяха, че чуждият прах е станал в ръцете им алмаз, чуждата пепел — злато, а чуждите сълзи — бисер.

Когато единият умря, морето го нямо погледна и заплака по своите бисери, като ги видя в ръцете му.

Когато умря другият, земята скръбно го погледна и застена по своето злато, като го видя в ръцете му.

Когато умря третият, небето го тъжно погледна и зарида по своите алмази, които светеха в ръцете му като звезди.

А те тримата благословиха на смъртния си час праха, пепелта и сълзите, които душата им бе преобразила в съкровища, дирени цял живот.

-------------------------------------------------------------------------------------

Тъй ми каза веднъж старият мъдрец: — В миговете на своята върховна почит и в дните на своето горчиво презрение мъжът е изричал хули за жената. А срещнал ли си мъж да не тръпне пред жената?

Ето що му отговорих:

— Аз почитам жената, но жената презира мене, защото презира всеки мъж!

И отвърна ми старият мъдрец:

— А ти, като почиташ жената, не презираш ли себе си?

И замислих се аз, па рекох:

— Аз презирам жената, но жената почита мене,защото почита всеки мъж!

И втори път ми отвърна старият мъдрец:

— Добре. Но ти, като презираш жената, не почиташ ли твърде много себе си? И щом почиташ у себе си мъжа, не заслужаващ ли да те презира жената, както ти презираш нея, понеже почита мъжа?

И аз се втори път замислих, но не смогнах да отвърна нищо.

Три неща знае мъдрият, три неща, създадени за добро, а правят зло. език, нож и жена. Не си играй с тях!

-------------------------------------------------------------------------------------------------

Жената каза:

— Аз съм алфата на творението.

И роди първия човек.

Мъжът каза:

— Аз съм алфата на творението.

И уби първия човек.

Любовта каза:

— Аз съм алфата на творението.

И сля раждането със смъртта.

Имаше на Изток жена.

Името й — Семирамида. Царица беше.И сгради седем храма на Ашарот и Менй. Дните й бяха песен, а нощите — любов.И висящи градини направи тя на покрива на двореца, за да пирува с мъже. И слънцето възвестяваше позора й, а звездите — прегрешението й.

Безумен бе животът й.

Кадеше тя пред своите поклонници янтар, че янтарът навява любовна лудост, и на мъжете поднасяше сива амбра, защото буди страст.

И поеше ги с вино от мандрагори, за да ги зашемети.

И падаха безсилни пред нея — и гърчеха се в страшни тръпки, и ровеха с пръсти пясъка...

А презнощ изсмукваше дошлите през деня с нечовешка страст. И призори хвърляха труповете им в Ефрат.

А похотта й бе океан — и никой не можеше да я задоволи.

... Познавах момък от Вавилон. Той бе майстор на бронз. Познавате измамните чарове на Семирамида --и дълго пламтя сърцето му от язвата на погледа й. Но в примките й не влезе, че познаваше добре жените и знайни му бяха пътеките на всяка похот.

Години се минаха — и видях го във Вавилон старец.

От бронз бе излял образ на царицата — седнала, гола, с кадило в ръка.

И попитах го:

— Обичат ли я още?

А той каза:

— Не обичам царицата. И раната на сърцето ми е зарасла отдавна. Но — знаеш ли? Веднъж, в ловитба на тигри, стрела ме ужили в ръката. И

силно ме заболя. Зарасте раната и сега дори мястото й не зная... Но болката, когато ме жилна стрелата: за тази болка заслужава да се живее и да се лее бронз!

-----------------------------------------------------------------------------------------------------

Като ходех по стъгдите на Птолемаида, жена срещнах пред храма на Сераписа.

Тя продаваше миризми.

В малки стъкленици и чаши от алабастър тя носеше касия, смирна, кинамон, кориандър, нард, мирсина и други благовония.

И в кутии от злато и скъпа кост имаше амбра, мускус, ладан. бензой и различни смоли.

Тя ме видя — и се спря до мене. — Що е това?

Бях взел стъкленица с нещо зелено.

— Истина ти казвам, не зная. Непознато ми е, па и никой го не търси. Защото не дава ни сън, ни страст, ни веселба, ни забрава. Не гони тъга, не ражда мори, нито зашеметява. Не знам що е. Но скъпо струва.

Аз го купих.

Неговата миризма бе чудна.

И като почнах да се наслаждавам от миризмата му, открих в него дивно свойство: то показваше живота такъв, какъвто е.

Научих му после името.

Страдание се казвало то.

-------------------------------------------------------------------------------------------------

Запита небето певеца:

— Ти пееш за мене и за своята обич към мене.Що обичаш наистина в мене?

А певецът отвърна.

— Не зная, о, небе. Може би аз обичам у тебе снагата, но ти нямаш снага!...

А небето скръбно каза:

— Не, аз имам снага. Земята е моя снага... Но ти не ме обичаш: лъжа са твоите песни — и надута въздишка са твоите стихове...

И отговори тогава певецът:

— Наистина е, о, небе, аз обичам земята, защото земята е твоя снага. Нея възлюбих аз.

... Запита земята певеца:

— Ти пееш за мене и за своята обич към мене. Що обичаш наистина в мене?

А певецът отвърна:

— Не зная, о, земьо, Може би аз обичам у тебе душата, но ти нямаш душа!...

А земята тъжно каза:

— Не, аз имам душа: небето е моя душа... Но ти не ме обичаш: измама са твоите песни — и лъжовни ридания са твоите стихове... И отговори тогава певецът:

— Наистина, о, земьо, аз обичам небето, защото небето е твоя душа. Него възлюбих аз.

... Запита най-сетне жената певеца:

— Ти пееш за мене и за своята обич към мене.Ти ридаеш за мене и за своята мъка по мене, Ти копнееш по мене и по всичко мое. Що обичаш наистина в мене?

А певецът отвърна:

— Аз обичам у тебе нощта, защото тогава небе и земя се сливат в едно.

Прибра си слънцето лъчите — и модри сенки плъзнаха по пясъка на пустинята. Сенки — дълги, като опашка на фазан, и тъмни, като скръб.

Алилуя!

И приклопих очи, и тъгата на света мина пред моя

взор. И преплетоха се в погледа ми тъмни отпаднали погледи на мъже и жени.

И разтворени уста на певец, когато приглася на чужда песен.

Алилуя!

И скъдността на всяко човешко битие прозрях, и видях жалки дрипи, с които животът кичи човешкото сърце. И — много сълзи, преглътнати в горчивина, като камък на гърлото.

И — много плач, насила сдържан.

Алилуя!

Прибра си слънцето лъчите — и модри сенки паднаха от сфинксовете върху тялото на пустинята. Сенки — дълги като опашка на райска птица и мрачни като въздишка.

------------------------------------------------------------------------------------------------

Светлоликият Набу, вещател на боговете, бог на мъдростта, писмото и съдбата, посети людете един ден. Той запита влюбения честит ли е.

— Щях да бъда честит — рече влюбеният, — ако любовта не бе толкова късо безумие и толкова дълга болка. В любовта има вечност, но името на тази вечност е страдание.

После Набу запита пророка честит ли е.

— Щях да бъда честит — рече пророкът, — ако прокобата не бе толкова дълго безумие и толкова къса наслада. В прокобата пламти вечност, но името на тази вечност е самотерзание.

След това Набу запита певеца честит ли е.

— Аз не знам дали съм честит — отвърна певецът.—Моето щастие и моята беда са едно и също. Някои казват, че в песента ми кипи любов, а други – че блика прокоба. В безумието на моя стих има и болка, и наслада, защото песента пърли сърцето ми от страдание, когато се ражда, а когато я пея на людете, в очите им съзирам наслада. Не, аз не знам дали съм честит.

Тогава светлоликият Набу, вещател на боговете, бог на мъдростта, писмото и съдбата, рече на себе си:

„Три лика на вечността видяха днес очите ми: три вечности. Но същинска вечност бе онази, която кара човека да страда, а човек не смее да я назове ни страдание, ни самотерзание. Влюбеният и пророкът изгарят душата си за онова, по което чезнат. Но само певецът изгаря душата си — за другите.“

Към тебе, о, земьо, съм прикован с разкалени вериги. Когато вечер слънцето залязва, то ме вика в златните прегръдки на алмазен заник. Но аз не мога, майко. Към тебе, о, земьо, съм прикован с разкалени вериги.

Аз често си спомням посърналата песен на старите наведени и бъбрещи върби. И дългата река ми сочи като показалец безкрайните полета на нощта. Но аз съм прикован с разкалени вериги към тебе, о, земьо.

И днес, прехвърлил на живота (още млад) безводните бърда, аз ще те обичам, стара и забравена земьо: че в тебе виждам спомена за своята умряла майка. Към тебе, о, земьо, съм прикован с разкалени вериги.

Ти всяка нощ целуваше челото ми в нощта на купчина сено, където спях от всички изоставен. А денем от прозореца на бедна селска хижа гледах аз безкрайната и светла шир: земята. Че аз съм прикован с разкалени вериги към тебе, о. земьо.

На стар молитвеник увехналото злато ме зове днес към светлия океан на небесата. Но ти ме стискаш трепетно на черна гръд и ме обайваш с росен мирис на треви, цветя и билки. Към тебе, о, земьо, съм прикован с разкалени вериги.

------------------------------------------------------------------------------------------------

Към Колхида полетя корабът на смелците, дръзнали да пожелаят Златното руно. Тифис улови кормилото; Линкей впи поглед в морето, за да следи подводните скали; Нелей хвана платната; Херакъл застана с меча си на корабния нос; Менотей разкри в прокоба премеждията на опасния път; Язон се възправи до мачтата, за да посочва пътя.

Още един голям смелец имаше между мнозината други: Орфей, свирач на лютня. Дигна се нощ над морето. Мъжете морни заспаха. „Арго“ се спря всред стихналите вълни. Орфей тогава удари лютнята и разсипа глас над мъртвите пенливи гребени. Морето вдаде ухо — да чуе. А спящите чуха в просъница плисък на кръв, звънтеж на мечове — и в съня си видяха голяма черна ръка, която се протяга в полумрака, та откача от алмазното дърво Златното руно.

Те се до един сепнаха и станаха в уплаха, а Язон дори извади меч и замахна към черното небе. Старецът Нелей унесено мълвеше: „Видях сън, видях сън!...“ Херакъл, богочовекът, прошепна: „Язон не ще види щастие.“ Линкей рече: „Остри скали влачат кораба, сирени го мамят към магнитни скали, „Арго“ ще потъне.“ Тръпен сън държеше още в ръцете си всички пробудени.

Певецът спря. Струните млъкнаха, като отсечени, в плача на сетни звукове. Вълните плискаха тихо и ловяха стоновете на замряла песен. Моряците впиха очи в мрачното небе над себе си — и в уплахата на погледа им плачеше молба.

Тогава тракиецът рече: „Лъжа е, аргонавти! Пробудете се!“ И те се сепнаха. Пред очите им блесна морето, над което алмазната звездна верига на Волопаса сочеше пътя към честита

Небукаднецар, властител на Вавилон, пристъпи да прочете с чук в ръка клинописта на голямата плоча, изрязана по негова повеля:

„...В чест на Мири Дута и Набу издигнах Вавилон и Борсипа— аз, Небукаднецар, син Набуполасаров, помазаник на Бела, любимец на Ану, довереник на Асура, жрец на Шамаша. Дванадесет кървави войни завърших. Разсипах с огън много крепости, села и градове. Избих много племенни главатари, които се бунтуваха срещу мене. И много народи победих. С меч изтребих враговете си: ни един се не избави. С кръвта им нашарих планините, както пастир багри руното на овцете си. В дар на Асура пожъртвувах колесниците, чашите, жените, алмазите и мечовете им, Кой е по-силен от мене, чието чело е накитено с алмази? Кой е по-властен от мене, чиято ръка е крепка като корунд? Кой е помощен от мене, чието име блести като топаз?“

И доволната ръка на царя удари с чук плочата.

Но ударът бе силен, та от камъка се отломи къс от сетния ред на клинописта.

И там се четеше: „... аз.“