Известно е, че при цар Петър I Византия нарушава мирните си договори с България и император Никифор II Фока се впуска стръвно във военни действия и набези.
Но слабо известно е, че когато победителят на Сирия и Малта нахлува с многобройна и страшна войска, мекушавият ни цар усърдно кърши снага в параклиса си, откъдето почти не смее да излезе.
И черна сянка на ужас се спуска тогава над България, лепкав страх душял народ и давил велможи – осиротели без водач. Нямало кой да поведе българите на бран.
Разнесла се мълва, плаха и нехвела, че сам княз Бенеамин хвърля расо и покривало, за да препаше меч и да поеме шлем на главата си.
Но – не повярва никой!
Не повярва никой, че тази милостива и велика душа ще потопи в кръв крепка десница и ще вдигне ръка човек да посече.
И изви се тогава странен вятър, който идеше отдалеч – и зашептя думите на мага:
„Зла орис се готви тези дни през душата на народа ни да мине; тежка орис ромейско иго носи. Затова – с меч и щит – сам народ повеждам!”
Зарадваха се тогава властници и врагове, запя свещеник Козма ехидна църковна песен:
„Защо ставаш вожд на бранници, когато сам мълвиш, че не трябва да се убива? Нападаш бран, а бран сега самин ще водиш!…”*
И замечтаха някои да видят разсипани българските пълчища, пръснати като скъсани мъниста по алени поля. Закопняха още да зърнат мъртъв вожда им, да го видят здраво вързан за победната колесница на славния император.
Замечтаха – но напразно!
Победител се върна княз Бенеамин, а радостни старци и румени моми кичеха с цветя и венци сребърната му колесница.
Победител се върна княза, но взорът му бе приведен надолу.
И неколцина само доловиха словата на далечен вятър, който си отиваше:
„Спи болната съвест на царя – дълбоко в параклиса. Спи и мъченическа святост бълнува.
А отиде светецът на смърт и бран вместо него!”
Радислав Кондаков
* Николай Райнов, „Царица Ирена” – „Видения из древна България”; Издателство Стоян Атанасов, София, 1918 г.
Recommended Comments