Символичните образи на светилата

„Слънцето изгрява във величие;

Над този свят то толкоз славно властва,

Че хълмове и кедри в злато блясват.

Венера се към него тъй обръща:

„Ти Боже ясни, господар на светлината всичка,

от който лампи и звезди сияйни са заели

прекрасен плам, що него прави ясен. . .

Шекспир, ”Венера и Адонис”

Слънцето заема уникална позиция в астрологията. То не е равнопоставено на другите планети. Изпъква и се издига над останалите поради самия факт, че всички планети се въртят около него. То е център на ятото; светлината и топлината му позволяват на живота да съществува, расте и се развива - поне на Земята.

Но въпреки значението си, то не е единственият фактор в хороскопа и астрологичното значение на акцентирането върху слънчевия знак във вестниците и списанията всъщност задържа общественото образование за по-дълбоките аспекти на астрологията като сложна, холистична система на мисълта.

Повечето цивилизации са имали слънчеви богове. Слънчевият бог, който е известен в западната култура, е Аполон. Майка му, титанидата Лето, била обладана от Зевс, царят на всички богове. Съпругата на Зевс, Хера, много се ядосала поради връзката на мъжа си с Лето и издала небесен указ, който забранявал убежище за бременната Лето. Докато скитала по земята в търсене на място, където да роди, Лето в крайна сметка стигнала до остров Ортигия и там дала живот на Артемида, сестрата - близначка на Аполон и богиня на Луната, която изскочила от майчината си утроба и веднага помъкнала все още раждащата Лето към съседния остров Делос, където на деветия ден асистирала при раждането на брат си Аполон. Делос в последствие станал свещен олтар, където се чества раждането на Аполон. Никой смъртен не бивало да се ражда или умира на този остров

Аполон е бил златното дете на Гръцкия пантеон, надарен в музиката, математиката, медицината и пророчествата. Но в началото скитал в цяла Гърция в търсене на свещено място, където да основе храма си. В крайна сметка стигнал до района, който днес наричаме Делфи, но открил, че го пази гигантската змия Питон и хората от всички населени места от древния свят идвали да задават въпроси на Делфийския оракул. Питон дъвчела свещени лаврови листа, дишала парите, които се издигали от пукнатина в земята и предсказвала. Каквото и послание да изричала оракулката, то било смятано за неизбежен закон. Никой не го поставял под въпрос и не го оспорвал. Така Аполон, без да диктува пряко съобщенията, бил свързан със законите, които произтичали от Делфи. Две съобщения, изписани на портите на Делфийския храм, са: ”Познай себе си!” и „Нищо в излишък”. Първата аксиома ясно се свързва с астрологичната концепция за Слънцето, тъй като това светило по принцип се смята, че представя истинското „Аз” на индивида. За повечето хора въведението в астрологията и в по-дълбоките аспекти, мотивиращи личността им, става посредством информацията, произтичаща от позицията на Слънцето в хороскопа им. Но какво означава „Нищо в повече”? И тази аксиома също описва слънчева функция, но такава, която се разкрива при по-задълбочено изучаване на мита.

Легендите, които описват бог в битка с митична змия или с дракон като Питон, са разпространени по целия свят. Някои учени феминисти виждат тези митове като емблематични за свещената история. Богът, казват те, представя божеството на нахлуващите патриархални племена, а змията е Великата Майка, победена и прогонена в подземното царство от нови, по-войнолюбиви религии. Но същата легенда , в почти същата форма е открита и навсякъде из древния свят.

Очевидно митът за смъртта на дракона е присъщ за смъртта на всички индоевропейци, така както и на евреите и вавилонците. Универсалността му подсказва, че има по-дълбоко психо-духовно значение в него.

Според теорията на Юнг първичната змия или дракон представлява колективното подсъзнание, както ясно личи от факта, че тя обитава под океана/или в историята за Аполон, под земята/, универсален символ за подсъзнанието. Както змията Уроборос в алхимията, драконът е овладян от сила, жизнената сила на самия живот. Но тази сила е все още без посока или цел, без фокус. Драконът понякога е описван и като женски, защото женското съзнание получава впечатления и възприятия по интуитивен, психичен начин, а не толкова чрез съзнателно отсъждане. Тъй че, убиващият дракона бог въвежда ред в хаоса и изважда на бял свят жизнената сила на съзнателния ум като й дава фокус и посока.

Слънцето винаги е било символ на тази насочена воля или усещане за цел - силното Слънце в хороскопа е равно на силна целеустременост. Но Слънцето, като дарител на целия живот, е също и огромна, цялостна жизнена сила, която лежи под фокусираната осъзнатост. Ето защо всички слънчеви богове символизират баланса между подсъзнателната жизнена сила и волята или целта, която направляват.

Аполон е бог на науката, математиката и стрелбата с лък, които са функции на фокусираното съзнание, но е бил също бог на оракулите и пророчествата, които са функция на онова по- дълбоко, по-мистично знание, което лежи под направляваното съзнание. Като бог на музиката и медицината, Аполон показва истинската си природа на помирител на противоположности -музикантът внася ред в свещения хаос на чистия звук, а лечителят внася ред в самата жизнена сила. „Нищо в излишък”- тази философия на баланса, изразена на портите на Делфийския оракул - може да означава също „всичко балансирано”.

Смята се, че Слънцето управлява знака Лъв, а лъвът е крал на животните.

Слънцето може да бъде сравнено с вътрешен крал, който ние всички, и мъже и жени, притежаваме. Този вътрешен крал е нашият Аз, жизнената сила на мъжката направляваща същност , според алхимиците, според които Азът се явява само когато кралят и кралицата се обединят в мистичен, свещен брак - брак между Слънцето - символ на царственото и Луната - като вродено инстинктивно измерение на личността.

Слънцето е прогресивният, динамичен, активен принцип, който се развива през целия ни живот, а Луната е регресивна, винаги ни дърпа към миналото, към връзката майка - дете, защото основните емоционални и телесни потребности по същество не се променят. Митичният съвпад между Слънцето и Луната описва потенциала на вътрешната връзка между активния и пасивния принцип, които са два различни аспекта на личността и у двата пола - и у мъжа и у жената.

Всеки от нас е изключителен, уникален, има лична съдба, индивидуален принос към живота. Луната е нашият телесен живот, създаден от смъртни и предречен от генетичното ни наследство. Но Слънцето у нас усеща, че трябва да търсим нещо, да пътуваме към неизвестно бъдеще, че в сърцевината на Аза има дълбока мистерия.

Материалната действителност е в сферата на Луната и често пъти онова, което смятаме за цели в първата половина от живота си, всъщност представлява нуждите на лунната сигурност, изразяващи се в светски термини. Слънчевите цели са вътрешни, свързани със себереализацията и усещането, че животът ни е изключителен и изпълнен със значение. Тези цели се дефинират много трудно, различни са у отделните индивиди по отношение на външния израз, от който се нуждаят. Сократ нарича тази тайнствена движеща вътрешна сила свой демон, съдба, която налага на индивида да я превърне в свой идеал. Слънцето казва: ”Аз не съм просто някаква стара мишка или заек, или зелка. Животът ми означава нещо. Аз имам потенциал, който още не съм осъществил”. Ето защо пренебрегването на този слънчев подтик е в ущърб на самите нас, защото ако не направим геройския скок, ако не дадем някакъв свой уникален творчески принос, колкото и да е малък, сме осъдени на вечните мъки на неизживяното „Аз”. Тогава имаме причина да се страхуваме от смъртта, защото не сме живели истински.

На известен етап от процеса на своето израстване всеки човек получава онова, което Кембъл нарича ”зов за приключения”. Той може да дойде под много форми. Божественият родител се явява в сън или видение и казва:”Е, синко, събуди се, време е да пораснеш и да тръгнеш да търсиш съкровище, до което се достига трудно”. С други думи, призивът може да дойде от самите нас - внезапна интуиция, прозрение за значимост и съдбовност, което често се случва в големите цикли на тежките планети, като например завръщането на Сатурн около 30-тата ни годишнина или съвпадането на полуцикъла на Уран - около 42 година или втория полуцикъл на Сатурн със средата на живота-56-58 години.

Митичният „зов за приключения” обикновено се явява в живота ни като сериозна криза, която за разлика от обикновените всекидневни неприятности ни предизвиква да се гмурнем в непознатото, за да открием нови ресурси, за чието съществуване не сме подозирали.

Този момент е определен при раждането на човека и подсказва вграденото разпределение на времето в астрологическия хороскоп. В избора на този момент има чувство за неизбежна съдба, изпитание, което трябва да се преодолее, за да може човек да се свърже с истинската си самоличност и предназначение, да стане самият себе си, да се изгради като хармонична и цялостна личност.

Изборът на този момент може да е провокиран от намесата на друг човек в живота ни, независимо дали е любовник, дете, учител или дори враг или съперник, но винаги е свързан с важна позиция на Слънцето в момента и тези хора могат да бъдат смятани като необходимото условие човек да започне да се самоусъвършенства и са именно онези, които са ни необходими за момента.

Разбира се, можем да не разберем причините на връзката ни с тези хора и да се оставим под въздействието на гласа на Луната, която се чувства много натъжена и се самосъжалява, защото зовът на собствената ни душа ни отвлича далече от комфорта. Малко като старата еврейска шега:”Благодаря ти , Господи, че ме направи един от Избраните, но не би ли могъл да избереш някой друг”.

Разбира се, възможно е да не отговорим на призива и в такъв случай той се явява отново, но под друга форма, с още по-сурови изпитания. Божественият родител - който е митичен образ на нещо у самите нас- няма да ни остави просто, защото не се чувстваме готови. Много от нас, които са се опитвали да избягат от съдбата, отразявана от Слънцето, в периода на важни движения в хороскопа си, са платили скъпо на едно или друго равнище заради отказа си да се превърнат в самите себе си. Често пъти резултат е дълбока депресия и чувство за провал и празнота.

Помощта идва от самите нас, макар че понякога е въплътена от друг човек, който по чудо ни дава подкрепа или някакъв ключ точно когато трябва; това отразява инстинктивната мъдрост на Луната, на която човек може да разчита в моменти на криза, защото ни показва как да се грижим за себе си. Друг път благосклонните рождени аспекти са нашата вътрешна помощ -вродени дарби или способности, на които можем да разчитаме в беда. Когато имаме благоприятни аспекти, нерядко сме надарени с онова, което наричаме късмет, защото сме в хармония със себе си и следователно интуитивно подхождаме към живота така, както трябва.

Всички ние имаме помощници в хороскопите си - небесни тела в хармонични аспекти, планети на трон или екзалтирани чрез знак или дом, които формират психичните ни компоненти. Помощта идва обикновено след като сме приели призива. Сякаш нещо силно подкрепящо у самите нас се активира, когато се изправим пред индивидуалния си път в живота и го приемем.

В процеса на самоусъвършенстването си ние освен за себе си, работим и за другите - нашите любими хора, колектив, общество. Слънцето, което става ръководство за автентично себеизразяване на индивида, неизбежно допринася нещо за по-голямата душа, от която самият той е произлязъл. Подтикът за това самоусъвършенстване , обаче, идва отвътре, той е строго индивидуален, личен, защото ако човек прави всичко само и само , за да се хареса на другите, колкото и хуманен иска да бъде, в крайна сметка ще се озове в ужасно затруднение, защото не е верен на себе си. Той трябва да върви по собствения си път, защото към това го принуждава вътрешната му потребност, а не защото така ще накара хората да го обичат. Но докато става индивид, той дава нещо на другите чрез самия този акт. Оттук се вижда, че Слънцето е дълбоко парадоксално. Ставайки самите себе си, ние имаме много повече какво да дадем, отколкото ако бързаме да се опитаме да спасим света, за да компенсираме вътрешната си празнота.

В крайна сметка стигаме до онзи праг, който трябва да прекрачим, т. е. да се справим с един фундаментален конфликт у нас. Това може да бъде описано чрез много фактори в рождения хороскоп. Дори слънчевият знак подсказва вроден конфликт, тъй като всеки зодиакален знак си има и слаби и силни страни. Трудните стъпки към Слънцето подсказват препятствия вътре в самия човек, макар и проектирани навън, които като че ли пречат на растежа му.

Всички познаваме чувството, че се разкъсваме между потребността да бъдем обичани и желани и нуждата да защитаваме лоялно собствените си ценности. Борбата с дракона има много емоционални равнища и до нея се стига винаги щом се изправим лице в лице с този вътрешен конфликт. От гледна точка на Слънцето в тези моменти Луната се явява унищожителка на живота и трябва да бъде победена. Несъмнено има и мигове, когато е уместно да се чувстваме така и да действаме съответно - макар че покореният дракон се появява отново по-късно, замаскиран като невестата на героя.

Един от най-древните митове, описващ тази борба с дракона, е вавилонският мит за сътворението, представен като битка между слънчевия бог Мардук и неговата майка Тиамат. Тиамат, соленоводният океан, е персонификация на първичната светосъздаваща майка под формата на морско чудовище. Тя едновременно дава живот и го отнема, поглъщайки всичко сътворено от нея. Този мит е ранен портрет на най-първите ни преживявания в утробата и животозастрашаващия процес на раждането и отделянето. В началото на времето, преди създаването на видимия Космос, Тиамат и нейният съпруг Апсу, сладководният океан, съдържат в себе си всички по-малки същества, които са техни деца. Шумните отрочета досаждат на Тиамат, гневят я и тя замисля да ги унищожи. Но децата разкриват плана и слънчевият бог Мардук, най-силният и най-дръзкият, убива баща си Апсу и предизвиква Тиамат на смъртна схватка. Той праща пламтящите си стрели в гърлото й и я унищожава, а от тялото й създава небосвода и земята под него. Така се появява видимият свят.

Тази древна приказка е ярък образ на процеса на излизането на слънчевия индивид от мрака на утробата и колективното подсъзнание. Както при сънищата, можем да прочетем всички персонажи в мита като развиващи своите истории вътре в нас, Тиамат и Мардук още живеят у детето и у възрастния, който продължава да се бори с проблема на отделянето от майката. Мардук, слънчевото начало, трябва да се бие срещу регресивното притегляне на собствения си лунен глад и докато трае тази борба, нуждите на инстинктивната природа се изразяват като горчиви /соленоводни/, чудовищни и застрашаващи. Победата му дава като резултат създаването на света, което може би е още един начин да се опише индивидуалната реалност.

Митовете са образи на чувствата, както и индивидуални модели, така че някои от вас ще познаят етапа на развитието, описан в историята на Мардук и Тиамат. Това е нашата непрестанна борба срещу инерцията, апатията, застоя и привикването; преживяваме го не толкова изразено във всекидневните си битки, като например да се придържаме към някаква диета, да правим гимнастика или да учим трудни неща. Виждаме това и в борбата да се освободим от незадоволителна, но импулсивно поддържана връзка или брак, а може би от сигурна, но досадна работа или от надеждно, но поглъщащо ни семейство. Мардук е гласът на „Аз съм” и въпреки, че единството с майката океан е унищожено, на негово място идва създаването на индивидуалните реалности и ценности.

В някои митове прекрачването на прага не е борба с дракон, а представлява смъртта на героя, преди той да се преобрази или да възкръсне. Това става с Дионис и Исус, които биват унищожени, но приемат истинската си форма като божествени изкупители чрез подобно ритуално разчленяване. В тези истории героят търпи големи страдания, които унищожават смъртната му същност.

В историите за Дионис и Исус богът понася страданията, защото майката дракон е собственото му тяло, което трябва да бъде преобразено или освободено от хватката на инстинктивната обвързаност. Тук виждаме един еволюционен процес, където в по-късни митове се разкрива по-дълбокото значение на борбата с дракона.

Вътрешното преживяване е един вид разчленяване или разпъване, защото, когато се разделяме с нещо, ние страдаме. Започне ли Слънцето да се изявява, винаги изпъква проблемът със страданието - самота, изолация, вина и неприязън от страна на околните. Ако отречем този процес на страдание, винаги ще ни се налага да търсим дракона някъде навън, за да проектираме върху него собствената си болка.

Митичният образ на разпятието е един от най-мощните символи на нашата изолация и отчуждение върху сатурианския кръст на ограниченията. В това състояние ние сме лишени от родители и забравени. Няма дом, в който да се върнем, нито утешителна гръд, към която да се притиснем, няма група или колектив, които да предложат необходимото средство. Това е оголеното екзистенциално състояние на „аз съм”, от което научаваме много - в смисъл защо Слънцето се появява чак в средата на живота, когато човек е достатъчно силен и оформен, за да приеме предизвикателството. Проблемът за самотата, който неизменно придружава всяко изражение на индивидуалността, е най-дълбокото значение на прекрачването на прага в мита за героя. То събира в себе си всичките ни най-големи тревоги, свързани със загубата и разделянето, защото винаги има риск, когато се появим, никой да не ни обича. Така че битката с тъмния близнак, борбата с дракона, разчленяването или разпъването представляват поемането на товара на отделното „Аз”, което е първата важна стъпка в Слънчевото пътешествие. Тогава героят вече е въоръжен и може да преследва истинската цел на търсенето си, защото е доказал, че умее да се справя сам.

Сега трябва да разгледаме това „истинско” търсене, наградата или съкровището, което чака героя след изпитанията. Съкровището често пъти буквално е такова -злато, скъпоценности, жива вода, царство, лечителска или ясновидска дарба. То е във висша степен индивидуална цел, но винаги е много ценно за героя. Слънцето, въплъщаващо митичния герой, се стреми към върховната награда, неразрушимото ядро на идентичността, което оправдава и дава смисъл на съществуванието му. Героят и неговата награда всъщност са едно и също. Съкровището е същината на героя, божествената му страна, която винаги е била скрита в смъртното му тяло. Това може би звучи ужасно абстрактно, но усещането да бъдеш истинско, солидно, непоклатимо „Аз” е много ценно и магично нещо, то се печели трудно. Всяка житейска ситуация, където трябва да се обособим и да защитаваме собствените си ценности и цели, изковава по една частичка от това „Аз” и всеки път ние страдаме, защото вечната майка - дракон трябва отново и отново да бъде побеждавана под различен облик.

Понякога съкровището на героя е невестата, а свещеният брак е краят на търсенето. Божественият герой се обединява с другата си половина, със своята човечност в лицето на една жена. После той създава династия, от която произлизат знаменити царе и царици, в чиито вени тече кръвта на безсмъртните, наследена от божествения произход на героя. В езическите времена много езичници са твърдели, че имат божествена кръв. Юлий Цезар например твърди, че произлиза от богинята Венера /Афродита/ чрез нейния син, троянския герой Еней, който е основал Рим. Ако прочетете книгата „Светата кръв и Свещеният Граал” ще разберете, че едно тайно общество във Франция вярва, че издигнатият от него претендент за френския трон е потомък на Иисус, който се е оженил за Мария Магдалена. Тъй като темата за божествения произход чрез полубожествен герой е архетипна, тя остава силен символ и в днешно време.

Един аспект на свещения брак и основаването на династия като че ли е утвърждаването на божественото семе в смъртния живот чрез непрекъснатостта на последователните поколения. Има наследници, които пренасят кръвта на героя през времето, а това означава, че той живее вечно чрез потомството си. Какво означава за нас този символ в психологически смисъл? Може би той отразява слънчевия импулс да създадем нещо, което да трае повече от собствения ни живот. Архетипният мъжки копнеж за син изразява най-първичното биологично измерение на този подтик. Има обаче и вътрешни равнища. Ако изживеем Слънцето възможно най-пълно, навярно ще изпитаме чувството, че сме си осигурили своето късче вечност, като сме оставили нещо ценно на колектива. Дали сме нещо от собствения живот на Живота. Пети дом - сферата на децата, се управлява от Слънцето, което дава своята същина на бъдещето, за да изживее вечното си царство. Луната има своята инстинктивна нужда да ражда деца, но това отразява приемствеността на земния живот. Слънчевият копнеж за потомство е отражението на търсенето на безсмъртие.

За мнозина обаче децата не са единственият канал, чрез който слънчевият подтик има нужда да се изрази. Макар че това е най-естественото равнище, някои индивиди решават да нямат деца или пък не могат да имат. Тогава става извънредно важно да се намери друго измерение за този слънчев подтик.

Пети дом в хороскопа изразява копнежите на човека творец да създаде нещо неразрушимо - вътрешно или въображаемо дете, което ще надживее създателя си и ще внесе неговата същина и виждане в бъдещите поколения. Някои хора осъществяват това, като садят дървета. Много добре осъзнават, че когато дървото достигне зрялост, тях отдавна няма да ги има. Но този акт им носи чувството, че надхвърлят времето. Ето защо свещеният брак, който дава началото на династия, е мощен символ на слънчевата потребност да внесем малко от божествената си същност в бъдещето. Наградата на героя понякога е елексир, който трябва да бъде откраднат.

Проблемът за вината /и придружаващия я страх от наказание/, който обкръжава кражбата на елексира, също е фундаментален аспект от слънчевото пътуване. Има нещо незаконно в това да станем самите себе си, защото неизбежно открадваме от масовата душа нещо, което е обща собственост на колективното подсъзнание. Колкото по-отделни се чувстваме, толкова повече преживяваме архетипното чувство на вина. На английски тази дума идва от стар англосаксонски корен, който означава „дълг”. Дълбокият смисъл на отричането на дълга - към майката, към семейството и колектива - се свързва с всеки акт на индивидуално сътворение, което ни отделя от тях.

Така че около изразяването на Слънцето има забележима вина, защото това означава да откраднеш елексира, който е обща собственост на всички, макар и неизползвана. Слънчевото злато са човешките заложби, присъщи на всички ни, но ако те са заровени в подсъзнанието, ще си останат само потенциал.

Пътешествието на героя изживяваме много пъти и по много различни начини и форми, понякога толкова дребни, че стигат до завършека си само за седмица или за ден. Щом направим някоя стъпка към съзнанието и себеразвитието, получаваме следващия зов за приключения и отново потегляме. Всъщност слънчевият процес остава вечно недовършен.

Знакът, в който е разположено Слънцето в момента на раждането, на теория е най-същественият астрологически фактор и обикновено се интерпретира на равнището на характера. Но от него можем да научим за една от основните теми в пътуването на героя. Всеки знак е свързан с конкретен набор от митични фигури, отделният знак си има планетен управител или доминиращо божество, което е родило героя, защото тази планета в още по-голяма степен, отколкото управителят на Асцендента, описва нашите специални възможности, които трябва да открием и развием, полагайки усилия. Управителят на картата ни дава информация какво ще изисква животът от нас и в комбинация със самият Асцендент описва ситуациите, които героят ще срещне в пътуването. Но Слънчевият управител е нашето доминиращо божество; героят и неговата награда в крайна сметка са едно и също.

Можем да разглеждаме Слънчевия знак в смисъл на ролята, която сме призвани да играем в живота и какъв уникален принос сме способни да дадем като намерим индивидуален канал на тази архетипна енергия.