Езикът на Живата Природа

Страшен беше вятърът,

що раздрусваше гората.

Страшен бе и силен.

Всичките листа шумяха,

шумяха и се молеха:

“Спри, ветре, спри, ветре,

волен развигор!

Не ни ли жалиш?

Поспри, не духай!

Едва през тази година

тука дойдохме на гости.

Не духай, ветре, ще паднем,

ще ни се строшат ребърцата.“

“Ой ви вас, малки листенца,

за вас аз чух отдалеко

и дойдох да ви навидя,

да поиграя и ви подухам,

даренье да ви донеса.

Слушайте тогава мойта песен:

След мене той вече пристига,

другар ми верен, дребен дъжд.

Той ще полее полето,

ще го приготви за игри.

Прах да се, листи, не вдига

при тез игри весели.

Отгоре Слънце ще пекне,

да ни огрее, затопли;

да си потропнем тогава,

да си похапнем,

чиста вода да пием,

с радост да се разделим.

Наново да се срещнем пак

и добре с обич да се разберем.“