от ПорталУики
Версия от 15:50, 15 юни 2010 на НадяД (Беседа | приноси) (ТОВА, КОЕТО Е ТРУДНО ЗА ХОРАТА, ЗА БОГОВЕТЕ Е ЛЕСНО)

(разл) ← По-стара версия | Преглед на текущата версия (разл) | По-нова версия → (разл)
Направо към: навигация, търсене

Николай Дойнов - И очите ми видяха Изгрева

ТОВА, КОЕТО Е ТРУДНО ЗА ХОРАТА, ЗА БОГОВЕТЕ Е ЛЕСНО

Един неделен ден, малко след 9 септември 1944 година, отидох в село Мърчаево. Част от тревожните дни около бомбардировките над София Учителя прекара в това село. Там всякога имаше наши братя и сестри, особено през неделните дни. Разпилени от събитията, беше приятно да се срещне човек със своите близки и да сподели вълненията си. Между другото, там се срещнах със сестра Йорданка Д-р Жекова, която съдействаше в дребни услуги на Учителя. В разговор с нея, тя ми каза: "Учителя като че ли иска да отиде на Изгрева. "Аз веднага съобразих големите трудности, с които е съпроводено точно сега едно отиване там. В разрушена София движението на трамваите не беше още възстановено. Пък и сега, в този слънчев ден, навалица колкото щеш, блъсканица и навсякъде претъпкано. Как ще пътува Учителя през това гъмжило от Мърчаево до Изгрева? Това много сериозно ме разтревожи. Реших, ако наистина Той иска да отиде там, да изпратя по-малкия си брат, който беше дошъл с мен, да вземе от Княжево или даже от София лека кола, с която да закараме Учителя. Но дали ще намери такава и дали ще се съгласи шофьорът да дойде чак тук в това кипящо време, беше много сериозен въпрос. А друго разрешение не виждах. За да бъда обаче сигурен в намерението на Учителя, реших да отида да го попитам. Похлопах на вратата, влезнах при Него и Го запитах дали наистина иска да отиде на Изгрева. Той ме погледна и така ми отговори, че аз не можах да разбера, иска или не иска. Нищо не разбрах от думите Му. Бил съм всякога свободен пред Него, но не знам защо, този път почувствах, че е неудобно да Го запитам втори път или да поискам пояснение за това, което ми каза. Излязох на двора малко смутен и седнах на пейката, като реших да чакам и ако тръгне, да го проводя и използвам всички възможности, за да го улесня. По това време разполагах със средства и всякога носех в себе си достатъчно пари, ако въпросът стигне до тях, да ме ползват. Така че в това отношение бях спокоен. Не мина много време, гледам Учителя излиза облечен, с шапка и бастун в ръка и тръгва. Тръгнах и аз с Него. За мен нямаше съмнение, че отива на Изгрева. С него тръгнаха и някои други братя и сестри. Вървяхме из пътя за Владая един до друг. Той беше мълчалив, съсредоточен и някак потиснат. Колко пъти се помъчих да започна разговор с Него, особено по бурно развиващите се събития, пълни за нас с неизвестност, но така и не успях. На всички въпроси ми отговаряше сдържано и със символи, които аз не разбирах. Схванах, че за разговор моментът не е подходящ. Млъкнах, ровейки с мисълта си да търся светлина в непрогледния мрак на бъдещето. Така, мълчаливи, стигнахме до село Владая. Там вече, макар и на големи интервали, циркулираше рейсова кола до Княжево. Когато колата дойде и насъбралият се народ на малкото площадче, бързо я напълни, последен се качи Учителя и аз след Него. В колата беше останало накрая на последната седалка едно местенце. Той седна и скромно се присви, като се стараеше да заеме възможно най-малкото пространство. Стоях прав до Него и Го гледах, и се възхищавах, как едно тъй голямо величие приема с удоволствие най-малкото и най-последното. Спомних си тогава Неговите думи: "В този свят аз съм най-малкият." Пред очите си имах един прекрасен урок по скромност. Стигнахме в Княжево и в голямото оживление, което кипеше там, тревожно се заозъртах да видя някаква кола. Погледът ми се спря върху симпатичен човек, облечен във военна униформа, застанал до лека кола. Щом се запътих към него, останах приятно изненадан, когато той любезно си предложи услугите и чевръсто отвори вратите на колата, за да влезем в нея и да се настаним. Седнах при шофьора, а Учителя и още един брат на задната седалка. Из пътя чувствам как Учителя с мисълта си ме пита дали имам пари да платя, отговорих Му по същия начин, че имам и с радост ще сторя това. Но този тревожен диалог продължи и престана чак, когато извадих от джоба си турлото с банкноти. Разбрах, че Учителя знаеше, че имам пари, но искаше да провери моята готовност да заплатя две хиляди и петстотин лева, които шофьорът поиска за услугата. Не знам кой беше измислил думата "турло" - връзка банкноти свити на мамул, но тя беше придобила популярност всред стопанските среди по онова време и влезе в ежедневния ни речник. Стигнахме на Изгрева през сгромолясаните сгради. Бях предоволен от благополучното разрешение на въпроса, който тъй много ме беше измъчвал. С каква лекота Боговете разрешават трудностите, които нас хората ни измъчват.