Разлика между версии на „Областта на науката“

Версия от 12:07, 14 октомври 2010

ЕЛЕКТРОННА БИБЛИОТЕКА

Науката и възпитанието

2. Областта на науката

2.1. Трите основни закона

1. След като дадохме това определение на науката, можем вече да пристъпим към втората точка: кое е полето или областта, в която тя може да оперира? Това е един спорен въпрос, по който учените и философите имат различни мнения, но щом търсим истината, ние сме длъжни да гледаме на предмета напълно безпристрастно. Тук няма да се спираме на разискванията по този въпрос, а ще определим областта на науката така, както я познаваме.

2. Сегашният ред във вселената се управлява от три основни закона:

– Закон на Всемирното притегляне или Гравитация;

– Закон на Мисълта;

– Закон на Биос.

3. Законът за Гравитацията подразбира материята; Законът на Мисълта подразбира ума; а Законът на Биос подразбира душата. Тия основни закони, различаващи се един от друг по своята същност, управляват различни области на великия космичен свят.

Заглавие на раздел

2.2. Закон на Всемирното притегляне (Гравитация)

1. Гравитацията действа във физическата вселена, която е дом на всички живи същества. Граница на този закон е самата безпределност на вечността. Откъде почва и къде свършва неговото действие, съвременната астрономия не е в състояние да ни каже. Според приведените по-долу данни ние можем да си съставим едно съвсем повърхностно понятие за обширната област на владение на този закон. 2. В астрономията поради огромните мащаби е въведена нова мярка, наречена светлинна година. Това е разстоянието, което светлината изминава за една година, като се движи с 300 000 км/с. Ако искаме да превърнем в километри светлинната година, трябва да умножим 60.60.24.365.300 000. Така получаваме, че една светлинна година е равна на 9,5.1012 км. Има и други мерни единици за разстояние, например парсек , които обаче няма да използваме тук. 3. Днес за никого не е тайна, че нашата планета Земя е част от Слънчевата система. Притегателният център на тази система представлява една звезда – Слънцето, около която обикалят осем планети и множество други по-малки обекти. 4. Слънчевата система е част от по-голямо семейство от звезди (ок. 2.1011), наречено галактика „Млечен път” . Нашата галактика има плоска дисковидна спирална структура с диаметър около 105 светлинни години и е леко изпъкнала в централната си част. Пространството между звездите от галактиката е изпълнено с извънредно разредена дифузна материя и с космичен прах. 5. Естествено цялата галактическа система не е неподвижна. Тя се подчинява на действието на един мощен притегателен център , подобно на Слънчевата система, чийто общ център е Слънцето. Предполага се, че притегателната сила на този галактически център е повече от 7,8.1012 пъти по-голяма от тази на Слънцето. 6. Изказани са различни предположения за местонахождението на този галактичен център. Според астронома Асаф Хол той се намира близо до орбитата на двойната звезда от шеста звездна величина – 65 Риби (Piscium ). Тази хипотеза отрича Медлеровата теория , която поставя центъра на тежестта между Плеядите и Персей. Според съвременните изследвания центърът на Галактиката, гледан от Земята, се проектира в съзвездието Стрелец. 7. Слънчевата система е разположена много близо до равнината на диска, на разстояние близо 26 000 светлинни години от центъра на галактиката. Слънцето обикаля около галактическия център с приблизителна скорост 250 км/с, а периодът на едно пълно завъртане е около 250 млн. години. 8. Днес е известно наличието на много други галактики, намиращи се на огромно разстояние една от друга. Още преди да са били открити други галактики, някои астрономи са допускали съществуването на светове извън видимата вселена (нашата галактика). Те изграждали своите хипотези върху основата на логическата интерпретация на научните данни и вярата си в единството на света. 9. Астрономът Елард Гор (John Ellard Gore) използва аналогията и пренася отношението между диаметъра на Слънчевата система и разстоянието до най-близката до нас планетна система (т.е. разстоянието от Слънцето до ά (алфа) Центавър ) към мащабите на видимата вселена. 10. В резултат на извършените изчисления Гор изказва следното предположение: Ако се запазва същата организация на материални обекти в безбрежното космично пространство (звездни системи и разстояния между тях), то следва да очакваме, че съществува друга вселена, отдалечена на определено разстояние от нашата видима вселена и това разстояние според наличните данни се изчислява на 5,2 .1020мили . Разстояние, което светлината със своята удивителна скорост от 186 300 мили/секунда (300 000 км/с) ще измине за близо 2,8.1015 секунди или 9.107 години, което е 2.107 пъти разстоянието до ά Центавър. 11. „Ако на такова голямо разстояние – казва Елард Гор – има друга вселена като нашата, то тя би изглеждала само като една малка мъглявина.” Ако това предположение е вярно, тогава защо не са наблюдавани други вселени, отдалечени от нашата видима вселена посредством “празно” пространство? 12. Съвременните астрономи доказаха, че съществуват много такива „мъглявини”, които представляват огромни звездни системи – галактики – намиращи се извън нашата галактика. Всички те, които образуват видимата вселена, са отделени помежду си чрез едно обширно беззвездно пространство, точно така, както нашата Слънчева система е отделена с „празно” пространство от забикалящите я звездни системи. 13. Елард Гор продължава своите разсъждения, като посочва три причини за невъзможността да се види някоя друга вселена: – Разстоянието дори до най-близката външна вселена е толкова огромно, че нейната светлина още не е пристигнала до нас; Ако вземем предвид епохите от време, през които се е развивала нашата Земя , това предположение не изглежда особено достоверно. – Отвъд границите на нашата видима вселена светлообразният етер „изтънява” и като че ли се превръща в една абсолютна празнина. Това „изтъняване” прави невъзможно преминаването на светлината от външното пространство към нас; – Обширното пространство, което разделя нашата вселена от нейния най-близък съсед, вероятно поглъща светлината от външната вселена. Това пространство действа като космично було, което винаги скрива от нашия поглед всички други възможни вселени. 14. Струве твърди, че подобно поглъщане на светлината действително съществува дори и в границите на нашата Слънчева система. 15. Възможно е обаче нещата да изглеждат по съвсем друг начин, когато се отнасят до пространството между вселените. Светлината, излъчена дори и от най-близката до нас външна вселена, изминавайки разстоянието между вселените (9.107 светлинни години), може да се окаже съвършено невидима дори и с най-съвременната техника поради голямата отдалеченост и поглъщането на средата. 16. В резултат на своите изчисления Елард Гор стига до следния извод: “Ако на такова огромно разстояние се намира звезда, каквата е ά Центавър (т.е. на разстояние 2.107 пъти по-далеч отколкото е в действителност), тогава даже и да няма поглъщане от междузвездното пространство, тя би изглеждала като една звезда от около тридесет и шеста величина. Според формулата на Погсън , за да се види дори само теоретично такава звезда, ще е необходим телескоп, чийто диаметър да е не по-малък от 24 000 фута (ок. 7 км).” 17. Настоящото научно заключение не бива да ни обезсърчава. Каквито и да са хипотезите на съвременните астрономи за нашата видима вселена, колкото и да са различни техните схващания за това, дали тя е крайна или безкрайна, то ние трябва да допуснем, че броят на действително съществуващите вселени, макар и невидими за нас, на практика е безкраен. 18. Нека си представим, че имаме крилата на един ангел и можем да излезем вън от пределите на нашата ограничена вселена, така че разстоянието до най-далечната звезда, видима с нашите най-мощни телескопи, да е просто като една малка стъпка в нашето небесно пътешествие. Какви ли чудеса на мирозданието биха се открили пред нашия смаян поглед?! 19. Пред нас щяха да се открият звездни системи от по-висш порядък. Пред тях нашите видими небеса биха изглеждали като едно пясъчно зрънце край брега на океана. Ние бихме могли да пътуваме милиони и милиони години в различни направления и бихме срещали все нови и нови слънца, нови светове, нови вселени, които постепенно щяха да изплуват из вечността и да се приближават към нас с намерение като че ли да ни посрещнат. 20. Как така, питаме се тогава ние, няма ли край, няма ли свод, няма ли небе, което да ни спре? Винаги ли пред нас ще се разкриват нови простори? Къде се намираме тогава ние и какъв път сме изминали? 21. Да, ние сме едва в преддверието на вечността, на която центърът е навсякъде, а окръжността – никъде. Наистина на велики мисли ни навежда вселената със своята необятност – мисли, пълни със смисъл за всички ония, които разбират.

Заглавие на раздел

2.3. Закон на Мисълта

1. Законът на Мисълта действа в умствения свят – седалището на мислите, дарбите, способностите, силите на ума. Царството на този закон е безпределно. То се простира във всички светове и вселени, където живеят различни същества. Този закон е основата на всяка разумна самостоятелност. Същността и действието му са едни и същи навсякъде, без изключение. Разбира се, те се различават по форма и степен, но не и по същина. 2. Да вземем например следните геометрични истини: – цялото е равно на своите части; – правата линия е най-късото разстояние между две точки; – две отсечки, равни на трета, са равни и помежду си; – сборът от вътрешните ъгли на един триъгълник е равен на два прави ъгъла; – точките, които образуват една окръжност, са еднакво отдалечени от нейния център. 3. Тези математически аксиоми винаги се разбират по един и същи начин така, както първоначално са внушени в умовете на всички хора. 4. Понятията за добро и зло също не могат да бъдат разбирани по друг начин освен така, както се диктуват от Върховния закон. На онзи, който убие брата си или ограби ближния си, не може да се гледа другояче освен като на престъпник. 5. В която и част на вселената да се пренесем, нашият характер ще се оценява от всички разумни същества по един и същ начин. Той ще се мери с един и същ критерий – с мярката на Истината. Злото у което и да е духовно същество не може да се счита за добро, понеже както доброто, така и злото имат свои отличителни качества, които ги характеризират като такива.

Заглавие на раздел

2.4. Закон на Биос

1. Законът на Биос (Целокупният живот ) царува в духовния свят, където е изворът на живота, жизнеността, чувствителността, чувствата, усещанията, желанията и вълненията на душата, както и силата на волята ú да възприема и усвоява онова, което ú се диктува от вътрешни мотиви. 2. От недрата на Биос произлиза цялата органична дейност, а така също и истинските понятия за добро и зло, за правда и неправда, за любов и омраза. В границите на този закон започва нравствената свобода на избора, чрез която се определя от какво естество е всяка духовна дейност и какви качества притежава. Тук всяко разумно и нравствено същество по свой избор и свобода решава да посвети живота си в служене на едни или други принципи. В зависимост от този избор всеки един бива възнаграден или осъден. 3. Това е единственият духовен закон, който населява всички създадени светове и вселени с живи, органически същества. Той е, който превръща енергията във вселената от едно състояние в друго и я впряга да служи на душата за нейното повдигане. Той е, който пръска навсякъде благословение, който пълни сърцата на всички живи същества с вяра и любов, с мир и радост. Биос е вечната основа на битието, първият и последният във всичко.

Заглавие на раздел

2.5. Три течения в умствения свят

1. И тъй, безпределно е царството на Гравитацията, безкраен е светът на Ума, необятен е светът на Биос. Тези три свята именно, със своите сили и субстанции, със своите закони, които ги управляват, съставят областта на истинската наука. 2. Този троичен състав на космичния свят, въплътен и в естеството на човека, е причина да се развият в неговото съзнание понятията за „материя”, „ум” и „душа”: – веществото представлява формата; – умът е силата (съдържанието); – душата е животът (смисълът). 3. Тези понятия са станали предмет на три главни философски системи: – материализъм – приема, че само материята е съществена; – идеализъм – приема само ума за действителен; – спиритуализъм – приема само духа и душата за абсолютно реални. 4. Всяка една от тези философски школи тълкува и изяснява по свой начин явленията в природата. Науката обаче не е отговорна за едностранчивите и погрешни тълкувания на тия школи. 5. Тези три течения в умствения свят упражняват голямо влияние върху обществения живот, обуславяйки мирогледа на хората в дадено време. Според това, кое от тези учения преобладава, се мени съответно и умствената нагласа на хората. Тези влияния са спорадични. Те се проявяват в известни периоди на човешкото развитие, като вземат най-различни форми. 6. Умът на човека може да мине и през трите влияния. Наклонността ни към едно от тия течения ще зависи до голяма степен от естеството и начина ни на мислене, който пък е в зависимост от устройството на нашите мозъчни центрове. 7. Определени физиологически и френологически изследвания показват, че: – ако в умствената организация на един човек преобладават наблюдателните способности (т.е. способностите на обективния ум ), той ще приеме за мироглед материализма; – ако в умствената организация на човека преобладава способността му да мисли отвлечено (абстрактно), умът ще приеме за мироглед идеализма; – ако пък в умствената организация на човека преобладават хуманистичните и морални чувства, той ще приеме за мироглед спиритуализма. 8. Или казано по-конкретно на френологичен език: – ако долните очни центрове (над веждите) са по-силно развити от горните коронни и предните челни, умът клони към материализъм; – ако предните центрове на мозъка, съответстващи на челните издатини, са по-развити от долните очни и горните коронни, умът клони към идеализъм; – ако горните центрове, локализирани в коронната част на главата, са по-силно развити от долните очни и предните челни центрове, умът клони към спиритуализъм (духовния свят).

Заглавие на раздел

2.‎6. „Научни истини” и „научен скептицизъм”

1. Науката е доказала вече, че каквото и направление да вземаме, животът ни ще се определя от общи и неизменни закони. Никой не може да живее извън тия закони. Срещу остена на съдбата никой не може да рита. Ето защо, ако човек иска да избегне излишните страдания, трябва да се съобразява с изискванията на своя духовен живот, чиито корени са много по-дълбоки от която и да е друга дейност. И единственото ни спасение от превратностите и беззаконието на този свят е приобщаването ни към онзи живот, който дава свобода и самостоятелност на човека. 2. Накрая ще добавим, че е необходимо да се избавим от недоразуменията и съмненията по един от въпросите, които се разискват с особен интерес от учени и философи – въпросът за характера и стойността на така наречените „научни истини”. Не е тайна, че много „истини” в науката са рухнали под удара на нови научни факти, на нови открития. При това съвременната наука има много теории и хипотези, които се сменят понякога не през векове, а през години. 3. Кой е тогава, ще попитат някои, критерият за различаване на онова, което е истинно в науката, от онова, което е неистинно и преходно? За да се избавим от недоразуменията и съмненията, които се повдигат почти на всяка стъпка в областта на науката, и за да можем да разпознаваме кои неща съдържат научни истини и кои не, ние трябва да се ръководим от едно основно правило. 4. Нека цитираме думите на английския учен, професор Хъксли , който дава метод за преценка на научната истина: „Има една пътека, която води така уверено към истината, че който и да тръгне по нея, непременно постига целта и стига до крайната точка, независимо от това дали неговите способности са големи или малки. А за това има едно общовалидно правило, чрез което човек всякога може да намери тази пътека и да се предпази от заблуждения, като ги отстрани от пътя си. Това златно правило гласи: Не се съгласявай безрезервно с никакви твърдения освен с онези, чиято истинност е тъй очевидна, че те са вън от всякакво съмнение.” 5. При произнасянето на тази първа заповед на науката съмнението (проверката на фактите) е станало задължително за нея. Тя го е пренесла от седалището на покаянието, където за дълго време то е било осъдено и сложено между най-ужасните грехове. Сега обаче тя го е поставила на видно място и му е дала ранга на едно от първите и основни задължения, с които се сблъсква научната съвест. 6. Това съмнение, което науката допуща в своята работа и което Гьоте е нарекъл „научен скептицизъм”, има обаче стремеж да превъзмогне себе си. То не е онова неверие, родено от тъпоумие и невежество, чийто стремеж е само да съществува и да извинява себе си за своята леност и равнодушие. 7. Задачата на науката, както това се загатна и по-рано , е да изработи прави съждения и истински възгледи за целокупния живот, който се проявява в цялото мироздание. Нашият ум се нуждае от истински идеали, които да му вдъхват сила да ни ръководи в живота по пътя на знанието и мъдростта.