Николай Дойнов - И очите ми видяха Изгрева
КОМУНИТЕ
Няма нищо по-приятно от това да влезнеш в допир с човек, умът на когото е свободен от заблудите, от омразата, от насилието. Само хора, интелигентни и с морални качест- 42
ва, могат да образуват идеално братско общество. Методите на Бялото Братство са единствените, които могат да водят човека по пътя на едно непрекъснато усъвършенстване, за¬щото те са опитани и проверени. Еволюцията на човека, из¬граждането на неговото съвършенство, е един бавен, но ве¬личествен процес. Колко жалко, че една част от братята и сестрите, по специално младите, изпаднаха в голяма заблу¬да, като приемаха, че така набързо, без каквато и да било подготовка, могат да създадат идеалното братско общество. Те се устремиха да правят братски общества, като изостави¬ха току-що започналата Школа на Учителя. Това беше най-вече под влияние на Толстоевите идеи за прост и близък до природата начин на живот. Ето как един от тях описва тази фатална стъпка и пос¬ледствията от тази дейност: "Ние, група от младите прияте¬ли, . неотърсшш се от влиянието на Толстой, Петър Кропот-кин и други проповедници на въздържанието и живот по-прост, близък до природата, бяхме обхванати от неудържим устрем да заживеем сред природата в общ колективен брат¬ски живот. Ние горяхме като факли. Решихме, че трябва да имаме земя, да образуваме земеделско стопанство, за да бъ¬дем независими за насъщните си нужди. А всички от група¬та бяхме студенти. При това вече бяхме отказали да получа¬ваме пари от родителите си, искахме сами да се издържаме. Освен това имахме идеята със собствен труд да спечелим необходимите средства за закупуване на земя. А работа то¬гава трудно се намираше. Беше се пуснал слух, че камено¬въглените мини в град Перник приемат работници и могат да се изкарат добри надници. Ние вече бяхме сформирали група от осем души за основаване на комуната. Решихме да отидем да работим в мините за спечелване на необходимите за целта средства. Но щом отидохме там, веднага се убедих¬ме, че това е измама. Битовите условия за работниците бяха отвратителни, заплатите малки, трудът непосилен. Това ни разочарова, отказахме се от този проект и се върнахме в Со¬фия. Но мечтата ни за простия селски живот, живот близо до природата, продължаваше да гори у нас. Ние често, посе¬щавахме Учителя, разговаряхме с Него по въпросите, които 43
ни вълнуваха, разбира се най-много по въпроса за комуната. В един разговор във връзка с нашето следване и науките, които изучавахме, Учителя между другото ни каза: "Учете науките, завършете, но научете и по един занаят, за да бъде¬те свободни." Ние и без това търсехме работа, опитвахме разни занаяти, но можехме да работим само през свободно¬то си време, а такова като студенти нямахме много. Така, в това търсене, срещнахме брат Бертоли. Той беше опитен в мозайкаджийството майстор, дошъл от Италия да търси своето щастие в България. Той беше станал редовен слуша¬тел на Учителя и се приобщи към братските среди. Имаше работилница за мозаечни и циментови изделия и при него намерихме работа на парче. Правехме циментови блокчета, чукахме мрамор за мозаечни камъчета. Предимно лятната ваканция работехме с майсторите, при тях учехме занаята. Но което припечелвахме, стигаше едва за ежедневните ни нужди и съвсем не можеше да ни даде някакъв принос за осъществяване на идеята ни за закупуване на земя, с която да образуваме замислената комуна. Идеята за комуна обаче продължаваше да гори с неотслабваща сила. Тя беше ни об¬хванала тъй, че ние чак решихме да напуснем университета, за да се върнем към простия живот сред природата. В разго¬вори с Учителя по този въпрос, Той всякога ни изслушваше. Но виждайки непреодолимия устрем, в който сме тласнати, Той не можеше да ни възпре, тъй както една кола, полетяла с голяма скорост по даден наклон, е опасно да се спре ряз¬ко. Пък и да ни беше казал нещо против този план, у нас все щеше да остане нещо неудовлетворено, което да тлее и смущава нашето съзнание. За това Той ни остави и не ни възпря да направим нашия опит. Идеята за комуни беше обладала не само нас, но и дру¬ги идейни общества. Толстоистите създадоха комуна в село Алан-Кайрак, Бургаско. Там обаче комунарите отидоха до голяма крайност, като се впрягаха в ралата, вместо добитъ¬ка. Те имаха комуна и в Ловешко. Анархистите също бяха създали комуна, някъде в местността Свирчовица, Русенско. Наши братски комуни възникнаха и в село Арбанаси, Тър¬новско, и в Русенско, и в Нова Загора, пък и другаде. Всред нашите братя и сестри по онова време постоянна тема бяха 44
комуните. Това беше огън, който не можеше да се угаси. Интересно беше да се види с каква сила идват идеите на Зе¬мята. Жечо Вълков, селянин от село Ачларе, Карнобатско (днес Екзарх Антимово), като наш съмишленик, идва един ден при Учителя и му предлага да се образува братска кому¬на в неговото стопанство. Жена му се беше поминала и това улесняваше неговия подтик. Учителя като знаеше, че ние търсим земя за нашия опит, го насочи към нас. Да дой¬дат толкова млади хора, учени и идейни, да се включат в съ¬действието за това, което Жечо е тъй дълго желал, беше посрещнато с възторг. Той се почувства подкрепен и силен, а ние бяхме не по-малко възторжени от създалия се случай, Напуснахме университета. Само една щастлива случай-ност ни избави от последиците, които щеше да ни донесе това отделяне от занятията. Точно тогава професорите от университета обявиха стачка, поради недоразумения с властта и университетът беше закрит през цялата тази годи¬на, тъй че останахме незабелязани. През това време ние направихме нашия опит в село Ачларе. Все помня онзи дъждовен ден, в който пристигнахме на гарата в Карнобат, беше края на март 1922 година. От Карнобат до Ачларе са 18 километра. По предварителна уговорка Жечо беше до¬шъл да ни посрещне с кола, в която бяха впрегнати два коня, за да ни вземе багажа, който не беше малко. Ние, осем души, тръгнахме пешком по мокрия кален път, а обув¬ките ни съвсем неподходящи за такова пътуване. Но нали сме тръгнали към Обетованата земя, към осъществяване на тъй желаната мечта, понасяхме всичко. Когато пристигнах¬ме, беше вече късна нощ. Влязохме в пропита от влага селс¬ка къща, останала без домакиня. Лавнаха кучета, замучаха крави, някъде проплака дете. Мз тъмнината излязоха две момиченца с едно малко дете на ръце, това бяха децата на Жечо. Обстановката - мрачна, хладна, неприветлива. Това ни подейства като леден душ. Но запалихме огън в камина¬та, пръсна се топлина, сменихме мокрите дрехи. Какви чу¬деса прави огънят! Светна, затопли се, създаде се уют. На следващия ден пообиколихме наоколо. Къщата беше стара, но напълно здрава, състоеше се от няколко стаи 45
и обширен хол с огнище. Навън чардак, а пред него се шир-ва двор, широк три-четири декара. В обора съжителстваха два коня, две крави и две телета. Ние мислехме, че ще мо¬жем да съчетаем простия физически труд в едно крайно примитивно устроено земеделско стопанство, без абсолют¬но никаква техника, с изкуството и интелектуалната работа, която ни беше присъща, и която ни беше една насъщна нео¬бходимост. Ще работим, ще четем, ще пишем, ще свирим, ще пеем. Представяхме си живота там като песен. Но още на другия ден ни посрещна коравата действителност. От уп¬равлението на селската община отпущаха на селяните учас¬тъци за изсичане на дърва - това бяха дъбови храсталаци. Даваше се да изсечеш колкото можеш за един ден. Ние бях¬ме осем души, едни сечеха, други пренасяха, така натрупах¬ме в двора голям куп. Едва що свършихме това и дойде нова срочна работа. Отново в общината бяха разрешили на всеки селянин, от който участък извади дънерите от вече из¬сечена стара дъбова гора, става негова земя. И ние се зало¬вихме с тази работа, А Жечо беше лаком по селски и макар че имаше вече своя земя от двеста декара, искаше да приба¬ви още. Използва притока на работна ръка и ни турна да ва¬дим дънери. Взима от съседите брадви, кирки, лопати и ние превихме гръб, но понеже бяхме неопитни и сравнително деликатни натури, разбихме си ръцете, изпочупихме инстру¬ментите и много работа не се виждаше налице. Вечер след вечер се прибирахме смазани от умора. За четене и свирене не можеше и дума да става. Едва можехме да си направим обща молитва и да си изпеем някоя песен. Когато запеехме, селяните се събираха около нас и обичаха да се заседават. Те не бяха слушали да се пее на толкова гласа, а ние имахме хубави гласове и пеехме добре. При това ни придружаваше чело, цигулка, че и китара, инструменти, които ние носехме. Селяните обаче не бяха разположени към Жечо, имаха лошо настроение към него, поддържано от попа и кръчма-ря. Това настроение мина и към нас. Нарекоха ни набожни¬те, та децата често хвърляха буци пръст подире ни. Но ста¬наха събития, които ни възвърнаха благоволението и уваже¬нието.
В селото стана пожар, запалиха се две къщи, настана суматоха, селяните се суетяха, викаха и не знаеха какво да правят. Ние дотърчахме и най-напред пуснахме добитъка от оборите. После се разбра, че в едната къща бабичка с детен¬це са обхванати от пламъците, успешно ги изнесохме. Съб¬рахме съдове, бакъри, направихме жива верига от потока до пожара. За малко време изгасихме огъня, а сетне селяните коментираха в кръчмата за нас. Второто чудо беше това, че селските кучета, които бяха зли и хапеха що им излезе нас¬реща, нас не ни хапеха. Ние си ходехме спокойно, ако и да лаеха след нас, но да ни приближат и да се хвърлят отгоре ни, никога. Това не остана незабелязано и селяните пъкаха с уста: "Бре-бре, не ги хапят пущините." Третият случай беше още по-ярък. Един неделен ден дойде при нас делегация от кмета и няколко съветници. Беше обед и ние се хранехме на двора. Кмета каза: "Ще трябва да напуснете селото, защото селяните, що са тук, ще ви избият с камъни. Явил се бил ня¬какъв ясновидец при черквата и споменал, че ако не си оти¬дете ще падне градушка, ледени парчета, големи като сно¬пи, ще съборят къщите, ще избият добитъка и хората. Ми¬налата година току-що преди жътва падна градушка и уни¬щожи посевите." Тогава аз станах пред кмета и му казах твърдо: "Селото ние няма да напуснем, а градушка тази го¬дина няма да има". Ясновидецът беше определил деня и часа на страшното събитие и то наближаваше. Селото в го¬лямо напрежение го очакваше. Какво ще стане, кое от двете пророчества ще се изпълни? Дойде уреченият ден, беше чист, ясен и без грамче вятър. Никакво облаче по небето. Изпълни се нашето предсказание. Тогава вече селяните почнаха да проявяват и симпатии към нас. Постепенно ни"е свикнахме с полската работа. Даже някои неща правехме по-добре и от селяните. Тежки класо¬ве бяха увиснали по нивите. Но пролетните посеви, цареви¬цата и слънчогледът, искаха големи грижи - окопаване, по¬чистване от плевели, работа, която много уморяваше. А Жечо беше засял 60 декара нива с тези култури. Този тежък труд ни пороби. Книгите, които носехме за четене останаха неотворени. За музика и занимание с нашите музикални ин¬струменти не можеше също да се мисли. За един интелиген- 47
тен човек науката и изкуството са нужда на природата му, вече създадена и развита в него. Тъй както физическата хра¬на е необходима за нашето тяло и щом като тази храна не се достави в стомаха, човек усеща нейната липса - глад, така вече оформената интелигентност търси изява и ако тази висша природа, не се задоволи - страда. Какво в това направление би могъл да направи Жечо, този примитивен селянин, останал рано вдовец? Пък и откъде ние, осем де¬ликатни натури, които всякога сме били далече от такава дейност, можехме да съберем сили и кураж? Всяка работа е успешна и приятна, когато е и разумно организирана. А та-, кова нещо ние не успяхме да направим тук. Ето защо започ¬на да се промъква недоволство в комуната. Перспективата цял живот да се прекара при такива заробващи условия ни обезсърчи и огънят угасна. Самият общ живот не се оказа така хармоничен, както си го представяхме. Явиха се дрязги и търкания. Пък и житото, което главно ни служеше за хра¬на, и което мелехме на брашно за хляб на трапезата, свър¬ши. Стана нужда да мелим ечемик, който беше определен за конете. Пък ние мислехме, че като правим комуна, цял свят ще ни похвали и ще дойде да живее като нас. Наивни представи, плод на младежкия ни устрем за подвиг, за пох¬вала, породен от едно подчертано честолюбие. Разочарова¬нието идваше постепенно, но сигурно. Някои почнаха вече открито да съжаляват, че са дошли и подчертаваха грешки¬те. А в София Школата продължаваше и макар че получа* вахме редовно лекциите, упражненията, темите, това допри¬насяше още повече за разгаряне на разочарованието ни. Осъзнахме грешката си. Учителя откри Школата, школа на светлина и прогрес, а ние я напуснахме и дойдохме някъде далеч в село. Дойде и жътвата. Ние, като повече хора, успяхме да я свършим с 15 дни по-рано от селяните, А беше излязла на¬редба - да не се превозват снопите от нивите за вършитба, докато всички не завършат с жътвата. Тази наредба имаше за цел да предпази от кражба на снопи, И тъй, имахме 15 дни свободни на разположение, така че решихме да напра¬вим екскурзия до Коджа Балкан. Тръгнахме пешком почти 48
боси, а пътят беше не по-малко от 60 или 70 километра. Пъ¬тувайки, без да знаем, попаднахме на маларийни области по река Камчия, където се наложи и да нощуваме. След екс¬курзията всички паднахме болни от малария, а беше време за харман. В цялото село нямаше нито една веялка, с която след овършаване да се отвява сламата от житото. И затова, с лопата на вятъра, а негово величество вятърът не винаги захождаше насам, та понякога се събираха по няколко хар¬мана за отвяване. Ако ли пък излезеше през нощта, ставах¬ме да отвяваме нощем. А_маларията здраво пипаше. Кому-нарите едни по един отпадаха, стигна се до там, че от висо¬ката температура някои започнаха да бълнуват, да пъшкат. Така премина месец юли. През август беше Братския събор в Търново, Ние трябваше да отидем, а нямахме пари за път. Двама от нас се сдобиха с пари, намериха начин и хоп в Търново. В това време по някакво чудно съвпадение, роди¬телите ми изпратиха пари, макар че бях им забранил. С тези пари можахме да купим билети до Търново за всички оста¬нали от комуната. Така завърши този опит. Натоварени на биволска кола, върху куп слама, напуснахме Ачларе и от гара Карнобат отпътувахме с влака към Търново. Там бяхме посрещнати много сърдечно от братята и сестрите. Сам Учителя нареди да ни създадат всички най-добри условия. Славата на комунари ни се беше разнесла навсякъде из братските среди и всички с обич, уважение и почит се отна¬сяха към нас. Другите образувани комуни не бяха в по-доб¬ро положение, С маларията се борихме няколко години, но двама от нас станаха жертва на тази болест. Опитът ни ос¬тана за цял живот." Мнозина биха запитали: "Нима Учителя не е знаел за тези заблуди, обхванали неговите последователи? И защо не се е намесил своевременно, за да предотврати страданията, неприятностите, загубеното време, тежките последици и ред други сътресения, които се преживяват от хората, тръгнали по един погрешен път? Имал съм случай да се убедя по един безспорен начин, че Учителя, спазвайки един висш за¬кон, не обичаше да се меси в личния подтик и устрем за действие на своите последователи. Всеки човек си идва с 49
определена съдба, с определен път, в който той ще трябва да изправи погрешките на едно свое минало съществувание. Необходимо е да мине собствена програма за изправяне и да получи нови опитности и знания. Учителя не обичаше да се намесва в тази програма, освен когато това е крайно нео¬бходимо, за да се спасят надеждни ученици от непоправима гибел. Когато виждаше, че в мозъка на ученика няма под-готвени условия, за да разбере Неговата мисъл, Неговото предупреждение, едно такова намесване, ставаше безполез¬но. Най-после, както вече споменах, често пъти устремът към дадена цел у човека е с такава сила, че е опасно да се възпре. Подпушването би създало непоправими сътресения, неизживяното би оставило нещо неудовлетворено да тлее и смущава съзнанието на човека. Разумният свят, подчертава Учителя, се ръководи от правилото, че всяко нещо, преживяно от ученика, ще му до¬несе опит и поне малко знания, мъдрост и освобождение от ограниченията. Учителя казваше: "Природата пет пари не дава за вашето щастие. Вашето щастие не влиза в нейните сметки, освен когато то съвпада с нейните интереси за ва¬шия прогрес." Това по-нагледно ще се види и разбере, кога¬то по-нататък изнеса своите опитности, които имах с Учите¬ля. "На следващата година, 1923 - продължава същият наш приятел, - но вече през ваканцията, създадохме нова комуна. В уреденото по образцов начин стопанство на братя Маркови, в местността "Свирчовица", близка до град Русе. На разположение бяха 200 дка земя, 25 дка лозе, 9 дка зе¬ленчукова градина, обширна овощна градина, коне, богат земеделски инвентар в най-добро състояние. Външните ус¬ловия бяха много добри. Петимата братя Маркови, бяха не само опитни и здрави работници, но и добри организатори. При това имаха и най-големият колониален магазин в Русе. Тъй че в стопанско и продоволствено отношение бяхме много добре. В комуната участваха и сестри. Имахме гот¬вачка, като че ли небето искаше да ни възнагради за глада, който прекарахме в Ачларе. Ние бяхме свикнали с полската работа и работехме добре. Дойде времето за коситба и жът- 50
ва, имаше 90 дка за косене и 30-40 дка - за жътва. Реколтата беше отлична през тази година. Към стопанството принад¬лежеше и образцово подреденото лозе на брат Явашев. Ру¬сенската комуна завърши благоприятно и ние се завърнах¬ме вече доволни. А преди започването на учебната годииа от Ачларе се получиха продукти от нашия труд - жито, брашно, слънчогледово масло, плодове. А и братя Маркови от Русе бяха безкрайно щедри. Тогава Учителя нареди да се храним у Гумнерови, неговите хазаи, на улица "Опълченс-ка" №66. С какъв свещен трепет сядахме на трапезата около Учителя. Там готвеше предимно сестра Янакиева, рядко прилежна и благородна. Помагаха, дежуриха и други сестри и братя. Това беше идеалната комуна. Яденето беше скром¬но, но обилно и вкусно. Особено важни бяха разговорите с Учителя. Ние студентите, 10-12 души, идвахме направо от университета. Като рояк птички прелитахме и внасяхме оживление, движение и веселие. Задавахме направо въпро¬сите на Учителя, материал за разговор имаше изобилно. Така продължи няколко месеца. Някои от по-възрастните братя и сестри, макар че си имаха домакинства, почнаха да се приобщават и те към тези обеди. Столовата беше много скромна, стаичка на сутеренния етаж, а там нямаше въз¬можност да се събират за хранене много хора. Новопостъ¬пилите полека-лека ни оттласнаха. Получи се ревност и Учителя разтури комуната."