Николай Дойнов - И очите ми видяха Изгрева
ЗАХАРИНА И КАЗАНА С КОМПОТ
Обедът беше привършил. Масите пред салона, където се хранехме, се бяха изпразнили. На една от тях беше оста¬нала дежурната сестра, която заедно с помощниците беше 69
приготвила обеда и аз разговарях с нея по въпроси около стола. Тя спомена, че имаме доста плодове от братската градина и е добре да направим за вечеря един казан компот Идеята, разбира се приех с удоволствие. "Хубаво - каза тя. -но не ни се намира достатъчно захар." По това време бушу¬ваше Втората световна война и захарта беше много оскъд¬на, даваха рядко и то с купони. В замяна на това бяха пусна¬ли на пазара пакетчета със захарин на малки зърна. "Има¬ме, не че нямаме - продължи сестрата, - но е много малко за цял един казан компот, затова нека да пръснем и едно па-кетче захарин." "Добре - съгласих се аз. - Ще сляза в града, за да купя захарин." Но пред мен за изпълнението на тази скромна задача се изпречиха непреодолими спънки от най-различно естество. В един магазин нямаше, в друг, ако има¬ше, нямаха да ми развалят едрата банкнота, която подавах, по това време държавата беше пуснала бонове с големи стойности от 5000 лева нагоре. На трето място пък, голяма опашка от хора, а аз вече бързах, за да не закъснея, на чет¬върто място нещо ми се скараха, продавачът ме нагруби и едва не ме изхвърли от магазина. Търговците по това време добре разбираха, че парите губят стойността си и че от това, което продават мъчно можеха да възстановят разходите си. Затова не бяха много любезни с клиентите си, пък и не мо¬жеха да си затворят магазините. Спънките продължиха и по-нататък. Най-после малко ядосан, у мен се изгуби жела¬нието да взема захарин - така и не взех. Прибрах се на Изг¬рева и казах на сестрата за моите преживелици и несполуки. "Нищо - успокоително отговори тя. - Ще сложим захар колкото имаме, пък и намерихме още малко." Казанът с компота вече беше готов, занесен е пред ма¬сите, на които се хранехме, а те вече бързо се пълнеха с хора. Новини от такова естество, като общо събиране с Учителя, било за вечеря, обед, закуска или нещо друго, бър¬зо се разнасяха. Бях седнал със лице към входа на стаичката на Учителя. Излизайки от-стаичката си, Той ме погледна и леко се усмихна, някак особено шеговито. Много пъти само с един жест, с един израз на лицето си, с една дума, Той каз¬ваше много. И сега, с тази усмивка и погледа към мен, ми каза и разбрах: "Направих всичко, за да не вземеш захарин. 70
В компота не трябва да има захарин." Успокоих се и не само, че се разсея потиснатото ми състояние, но и радост дойде.