Начални Слова от Учителя в периода 1896-1904 г.
Двата велики закона на развитието
В Природата има едно общо стремление, един общ план и една обща цел. По тия три характера Природата се проявлява като единство на едно цяло – едно цяло, на което всичките части се намират във взаимни отношения, свързани и съединени по един най-близко сродствен начин. За нашето наблюдение остава най-висшата работа да проследи тази интимна связ, това тясно сродство, тъй дълбоко и широко преобладающо помежду всичките части на Природата. А за разума ни предлежи великата задача, в която да разбере, да проумее и схване значението на законите и силите, образующи тази пълна хармония на единство в системата й. Освен това да ни запознае, научи и осветли с положителни факти за абсолютното им отношение спрямо нас, разумните същества, а при това и нашата длъжност и абсолютно задължение, наложено нам и на всички други твари от самата необходимост на естеството на тия закони на върховната Природа, която е неизменяема в същността на своите действия. Тия закони и сили с условията, които съдържат у своето естество, са тъй да се каже краеъгълният и основен камък, върху който е положен Животът. Тук, в недрата на тия условия, душата придобива онази тайнствена способност, с помощта на която почва да съзижда своето жилище – „организъма“, посредством който почва да проявлява своите скрити сили и способности в развиване и усъвършенстване на естеството си, което има необходима нужда да се подготвя за по-висока деятелност, за по-свята длъжност на своето бъдещо призвание.
Тук, върху тази здрава основа, умът безопасно може да полага своето положително знание за Истината, която е единствената съществена храна за подържането на неговото съществуване. Върху тази съща основа разумът придобива силата да повдига стените на великия „храм на възпитанието“. Този възпитателен „дом“ се съзижда от Духа на Истината, който вече действа в душата на человечеството за благото на чадата му. Под неговият покрив ние трябва всички да се възпитаме в три главни и основни начала: в пътя на самата действителна Истина, в пътя на самата действителна Добродетел и в пътя на самата действи¬телна Любов. От под неговият покрив ние всички трябва да излезем благородни съграждани на бъдещето Царство. Това Царство не е далеч, но е близо; то е вече в света, работи силно, пътят му се гради и рано или късно то ще бъде помежду нас. Славата на всички други царства ще падне пред неговия крак. Това Царство е царство на истинския Дух – царството на Правдата. В това Царство человек ще се повдигне по-горе от грубия дух на природният свят и ще съзнае, че той не е роден да бъде роб, но свободен; не да вярва сляпо, но разумно; не да се управлява от невежеството на страстите, но от духа на Знанието, който ще му донесе Мира и благоденствието.
Тази велика мисъл е вече дълбоко проникнала человеческата душа. И ние с бързи крачки се движим с необорима сила, да влезнем в този Нов живот, в тази пълна Свобода, гдето Любовта ще ни бъде общ закон. Но нека да не даваме повод да се мисли, че само мечтите са достатъчни. Не, при това трябва да сме и дейци. Да, дейци – това е необходимо условие за всекиго. Понеже да се постигне какво-годе променение и преобразувание у нашия собствен живот като человеци, изискват се условия, изискват се старания, изискват се стремления – стремления с определено направление, основани на истински научни начала. Обаче да се създадат условията, да се предизвикват старанията и да се подбудят стремленията, необходима е сила и енергия, която да е проникната и въодушевена със самата велика цел на Живота. А тази благородна цел включава по естество духовното просвещение и подобрение на членовете в обществото.
Сега за постигането на това подобрение и просвещение необходима е, първом, добра почва, благородни средства и разумни начала. Под тия условия, ще бъдем в състояние да положим истинска основа на възпитанието, а следователно и бъдещето си въздигане като народ и общество от общата челяд на человечеството. Нека се не мамим да мислим и си въображаваме, че има друг изходен път от дилемата на настоящия си живот, от настоящето си положение. Не, денят се познава от утринта, казва народната поговорка. Колко са истини тия думи! Щом знаем законите, които управляват известни събития, ние можем с математическа точност да предскажем последствията на резултата. Благодарение на науката, чрез своя постоянен труд е хвърлила светлина върху този предмет, като ни е избавила от неверието и колебанието на ума ни – да мислим, че явленията и събитията в Природата могат да вземат каквото и да е направление, какъвто и да е път. Обаче то е знайно, че те са управляват от определени и постоянни закони. А тия нравствени закони произвождат онова в обществения живот, което ние сеем: ако добро семе – добър плод, ако зло семе – зъл плод. Земята, която ражда житото, ражда тъй също и бодилите и репеите. Слънцето, топлината и влагата, които служат на едното, служат тъй също и на другото. Във всякой случай ние ще приемем равносилното на онова, което сме дали или посели.
Може да се подигнат възражения против горе казаното, но за това кой е крив? Нима ако Истината стои пред нас, трябва ли да затворим очите си против фактите? Кой е виновникът, кога се изказва една Истина? Събитията в света не се управляват от нашата воля, нито пък целият живот се урежда и устройва според нашите детински въображения. В Природата има закони, и то велики, които ни карат с глава и крака на напред, без да се спират да ни питат дали техните действия са съгласни с нашите мисли, или не. Нима за нашето идване на тази земна повърхност някой ни е питал дали е според угодата ни? Кой изпроводи онази първоначална клетка, която стана виновника за нашето съществуване? То е много лесна работа да разправяме как тази клетка минувала от едно състояние в друго и по този начин образувала всичките видове и родове животни. Но що и влизаше ней в ръкава да прави тия еволюции и защо? Ако тя можеше да говори, щеше да ни каже, че не е виновата за онова, което е направила, понеже й е било абсолютна длъжност да действа по този начин и че не е сторила това от себелюбие, но от Любов, понеже е предала своя собствен живот на другите – и те да участват във всичко, което ней било дадено от самия Дух на Живота. „Ако вие страдате, то и аз страдам – казва тя. – Понеже и аз живея във вас, вашата участ е тъй също моя участ.“ – „Но ние не желаем да страдаме“ – казваме. – „Тъй също и аз не желая“ – казва тя. – „Тогава що?“ – питаме ний. – „Не зная – казва тя. – Трябва да се избягва злото в живота.“
Каквото и да мислим за своето съществуване, каквото и да си предполагаме за своето битие – дали е зависещо само от материята, или пък от ума и душата, практически резултатът на нашите размишления води към едно и също място. Фактът е, че ние се раждаме и умираме без да щем, като при това и понасяме своите страдания, без да има някой да ни помогне. Сега въпросът с нас не е дали да се раждаме, или да се не раждаме; дали да умираме, или да не умираме. Този въпрос е вън от нашата област. Предметът, както стои пред нас, е как да се подобрят условията на нашия духовен живот, който нито се ражда, нито умира, но расте и се развива от „сила в сила“.
Но нека се повърнем пак на предмета си. Добрата почва ще ни се даде от Природата, щом почнем да работим съгласно с нейните предписания. Истините и благородни средства ще ни се укажат от науката, щом потърсим нейните съвети. Началата ще ни са вдъхнат от възпитанието, щом потърсим помощта му. Истината, кога се разбере от ума и усвои от волята, става един от най-съществените елементи за съживлението, въздигането и напредъка на кое и да е общество, на кой и да е народ. Тя придобива онова свойство вътре у душата, което ние наричаме Любов. Това велико качество пробужда у нашия живот всяка способност в обща деятелност. Ние отправяме тогава стъпките си към онова велико стремление в Живота, което науката нарича образование или циви¬лизация.
Тази Истина, която е почнала да озарява народите, тя ще ни отправи в пътя на истинското образование. В този път ние ще бъдем в сила да избавим живота си от корабокрушение и съвършено разорение. Дълго време сме се скитали из пустинята както Израилския народ; времето е настанало вече, когато трябва да се заловим сериозно за предлежащата работа, която ни са пада като человеци и членове от общата челяд на человечеството. Нечестието и порока дълбоко са спуснали корен в нашия живот, загнездили са се като у дома си. Обаче ние, като хора свестни и разумни, трябва да потърсим изходен път. Необходимо е да се постараем да употребим добри лекарства, за да можем поне за в бъдеще да се избавим от тази болест, от тази мания на человеческото извратено себелюбие; другояче, нашата участ ще бъде подобна на участта на един организъм, хванат от проказа, на когото краят е гниене и разлагане.
Науката с откритията си иде да потвърди една истина, която е била занемарена в нашият ум и не се е вземала в съображение. Това показание е следующето: само онзи организъм ще преживее всичките кризи на живота, който се приспособлява на изискуемите условия на управляющите го закони и сили. Този е един важен факт, които трябва да се има предвид в нашето поведение. Това се е потвърдило ясно от отдавна направените вече изследвания на учения естествоизпитател Чарлз Дарвина (Сharles Darwin). Този факт се подвожда под т.нар. закон за еволюцията на органическите тела – преживяване на най-добрите (Survival of the fitest). Според условията на този жизнено-органически закон, само онези животни се спазват и благославят, на които естеството върви в прямо съгласие със законите на последователните стадии на развитието. А тъй като человекът се намира на върха на тази лествица на това развитие, то от него се изисква повече, отколкото кое и да е друго същество. Законът е: комуто много е дадено, много ще се и изисква; комуто малко, малко ще се изисква. От жабата не може да се изис¬ква това, което се изисква от человека. Това произтича от простата причина, че человек е нравствено същество, съвпрегнато от висшата природа със задължения, които произлизат от естеството на неговия Дух. В человека съществуват вече две еволюции, за които ще говорим по-после.
Един от научните факти, който е хвърлил светлина върху естеството на нещата, е този, че в Природата съществуват сложни и деликатни монадически организми, в естеството на които се проявляват и крият тайнствени способности, надарени с разсъдък. Това, мисля, не изисква никакво доказателство, защото е почти очевидна истина, която всякой може сам да провери. Този факт потвърдява онази вътрешна самостоятелна деятелност, която е била пренебрегвана и омаловажавана от мнозина. Тази истина потвърждава това, че Природата гони една обща велика цел в своите действия. Важно е за нас да се не мамим в своите повърхностни внуше¬ния и впечатления – да заключаваме преждевременно, че Природата е мъртва, безчувствена и неразумна. Такова едно заключение открива голотата на нашите детински познания, както на първобитния человек в Едемския рай. Нека не го считаме за унизително да изповядваме Истината тъй, както си е. Най-после в какво се състои чоловеческото достойнство, ако не в изповяданието на тази върховна Добродетел? Само в нейното присъствие ний можем да намерим същинска храна, действителна Радост и верен ръководител към всичко, що е истинно. Природата е жива и пълна с Живот навсякъде, гдето условията на върховните й закони го допускат, и с разумни сили, които ние едвам сега почваме да сапикасваме. Ако тая действителност да не съществуваше, то ние никога не бихме имали възможност да разменим своите мисли един с другиго. Не е ли чудно, че посредством движението на нашият език ние се споразумяваме един с друг? И не е ли още по-чудно, че посредством различно белязане на извести знаци, турени под известен ред, ние можем да разберем мисълта на техният автор, който отдавна може да е заминал от този свят?
По какви физиологически и психологически начини се извършва този процес в нашия мозък и се предава същинската смисъл на известната идея, която така непосредствено минава от едно пасивно състояние от външния свят във вътрешността на нашия ум и ни убеждава за действителността и присъствието на друг един ум, който е мислил и усещал както нашият ум? Ето един важен въпрос, който още не е решен от учените. Действията на физическите сили като топлина, светлина, електричество и магнетизъм се пренасят от едно място на друго посредством вълнението на светлообразния етер – така казват учените физици. Но по кой начин се пренасят нашите мисли от един ум в другий, ако не чрез някоя разумна сила, която не може да бъде друга, освен самият Дух на Природата, който по такъв един вътрешен закон свързва всички разумни същества в тясно единство? Само чрез допущането на такава умствена среда ние можем да изясним явленията на Умствения разумен свят. Има философи и куп учени мъже от първа и втора ръка, които мислят противното. Но що от това, нима същността на Битието и положението на Природата, дали е умна, или не, зависи от нашите предположения и мисли? Ни най-малко. Може да поддържаме едната или другата страна за истинска, обаче всякога е предпочитателно за един разумен человек да поддържа Истината. Стойността на каквото и да е учение зависи от реалността на фактите, които притежава в себе си. Такива действителни истини носят онази небесна Светлина, която има силата да освети и просвети всякой ум, който е готов да я приема.
Разногласието, което повидимому съществува в учения свят, е следствие от устройството на мозъчните клетки и от развитието и качеството на умствените центрове. Тази е причината, защо хората различно разглеждат и оценяват един и същ предмет. „Кой каквото се е научил, това и обича“ – казват въобще простите и неучени хорица. А това означава: в каквото направление умът се е развил повече, в тази посока действа и работи с по-голямо усърдие. Или с други думи, в какъвто предмет душата се е привързала повече, нему и слугува с по-голямо усърдие и любов. Законът е същ – вземи го в какъвто и да е смисъл, резултатът излиза един и същ на дело. Върху този предмет ще говорим по-пространно, когато дойдем да разглеждаме вътрешния характер на възпитанието.
Още един загадъчен въпрос има да подигнем, който начесто ни се представя. Този въпрос е смъртта. – „Какво нещо е тя?“ – питат ни. Действията й знаем, но причините й са скрити. Как да си я представим тогава? Един, който днес е бил помежду живущите, утре изчезва безвъзвратно от света. Казват: „Той замина от този свят.“ Но къде е отишъл, къде е изчезнал, че не се връща? Тялото стои, но то е студено, мъртво, живостта му е изгаснала, животът го е оставил. Различно се мисли върху този въпрос. Но той все остава задача.
Науката ни убеждава във факта, че не съществува абсолютна смърт. Смъртта, казва тя, е нещо релативно и необходимо за такъв свят, с такова устройство като нашият. Там, казва тя, гдето има смърт, има и живот (с това трябва да подразумяваме, че смъртта съществува само за органическия живот; взема се по някой път и в преносен смисъл). В непрестанната смърт е и проявлението на непрестанния Живот. Докато человек умира, то е и знак, че той живее; но щом престане да живее ще престани и да умира. Това е физиологическата истина. Погледнете в человеческото тяло и вие ще видите два процеса да се извършват вътре в неговия организъм в едно и също време – Живот и смърт работят рамо до рамо в един и същ момент. От една страна силите на смъртта действат да турят край на всяка органическа деятелност, а от друга, силите на Живота постоянно подновяват тази деятелност. От една стра¬на, агентите на смъртта постоянно подкопават основите на животните клетки, а от друга, агентите на Жи¬вота постоянно поправят и подкрепяват тези основи. От една страна, смъртта постоянно поразява и разрушава живите клетки в тялото, а от друга, Животът постоянно произвожда, ражда нови – да завземат местата, вече изпразнени. От това следва, че смъртта е противоположен процес на Живота, нещо частно, а не общо. Този процес произлиза от условията на Природата, че Живот живота поглъща В действителност нищо не се губи, нищо не чезне – изчезва само видът и формата. Види се Природата гони някаква тайна цел, която още не е пълно определена в ума ни. Ние можем да кажем, че человечеството не умира, но само че общият Живот минува от род в род, като претърпява постоянно променение у вътрешното си естество, което расте в духов¬но нравствена сила. Значи Животът се пречистя от лошите влияния, вмъкнати в него по един или друг начин от дейци или души, които криво са разбрали целта на този живот, който им е бил даден. Тази мисъл се подкрепя от научно психологическите пока¬зания на положителната наука.
Този двояк процес извършва едно благодеяние за человечеството, понеже другояче не би съществувал органическият живот. И да предположим, че би съществувал в подобна форма като настоящата, то никога не би направил нито крачка към какво-годе усъвършенстване. Това мнение се поддържа от естествените науки. Някои от низшите животни се размножават с такава чудна скорост, щото едвам ли можем да си представим какво ли би станало на Земята след един век, ако смъртта се премахнеше. Навярно светът би се вмирисал само от изверженията на тази сган И наместо да умираме полека, щяхме да умрем изведнъж. Трябва да знаем, че висшата Природа отдавна си направила сметките, като е предвидила всичките случаи. И ако в настояще време тя постъпва грубо и нечеловеколюбиво според нашето гледане и съдене, то за тези си постъпки има дълбоки причини, които я заставляват да действа по този начин, понеже е най-добрият от всички други, които ние можем да си представим.
Целта на Духа в Природата не е да увеличава и умножава органическия живот в количество, но да го развива и усъвършенства в качество и степен. Стремлението му е да въздига достойнството на неговото вътрешно естество, да уякчава силата на неговата върховна природа, която според закона на биос (Живо¬та) може да се пренася в която и да е част на Вселената и да взема онова място и положение, което подхожда на естеството й. Вечният живот сам, по необходимостта на своето естество, изисква и вечни условия, които не съществуват никъде другаде, освен в безпределността на Вечната вселена. Тази е причината защо Животът в никой материален свят не може да бъде вечен – защото самият свят не съдържа тия условия, понеже е изложен на изменения. А тия изменения от самото естество на тия закони на Природата произвождат разрушителни действия. Това странно явление смъртта е следствие от физическите променения на елементите в материята. Кислорода е първата отрова, която поглъщаме, казват учените физикохимисти. Отрова в тази смисъл, че произвожда горене и окисляване в нашия организъм, съвпрегнато с химически действия и променения. А от опит знаем, че всяко тяло, което гори, губи част от своята енергия, т.е. в прост език казано, изгаря. И тъй, право е казал един учен: „Человек е горяща свещ.“ Всичката разлика се състои в това, че някои изгарят по-скоро, а някой – по-полека. Въпросът е свети ли нашата свещ в този тъмен свят. „Обаче ще дойде едно време – казва философът Спенсер, – когато вътрешните условия на органическия живот да дойдат в прямо съгласие с външните условия на Природата; тогава животът ще стане постоянен.“ Нека го кажем – вечен. Онези, които са сдобият с този Живот, ще бъдат блажени.
Но да се повърнeм на предмета си. Целта, която Животът гони, в системата на природата е двояка: първо, образователна и, второ, възпитателна. Образователния процес се занимава с приготовлението на человека, а възпитателния – с приспособлението на силите му в прави направления. Възпитателната сила на Приро¬дата е направила человека способен да се ползва от богатствата й, приготвени за неговото тяло, за неговия ум. С други думи, всякой живот или живо същество със своето появление изисква и съответствующи условия, да подържа и подкрепя своята деятелност, своите функции, своите сили и способности. А тия качества на Жи¬вота никога не биха се появили, ако нямаше съответствующи предмети да ги подбуждат. От това става явно, че человек е бил призован на това земно кълбо да работи прилежно, да работи усърдно според наставленията, които му са били дадени, начертани, предписани и показани от нравствените закони. Необходимостта на собствения му живот е изисквала постоянна деятелност за самосъхранение, самата му съдба от начало го предназначила като същество на постоянен труд, мъчнотии и скърби. Природата, тази негова възпитателка и наставница, не е искала да го остави нито минута на безделие – да се повръща в мислите на своето детинство, в онова положение, в което той за много хиляди години се е скитал в своето незавидно състояние като животно, без да разбира, без да разсъждава и мисли защо и за какво се е той родил. Природата, тази негова попечителка и надзирателка, не е желаела да го гледа лениво и безделно същество – да се попотрива насам-нататък и да си повдига рамената сегиз-тогиз, да се попрозява и казва: „Дай да ям сега“. Тя е предвидила тази опасност за неговото развитие. И да го избави от пропадане в неизвестност, тя е била принудена да го постави в такива условия и обстоятелства, гдето да е заобиколен с хиляди мъчнотии и опасности за своя живот.
Борбата за съществуване се явила пред него като единствено средство да го запази от надлежащото зло. Той трябвало да се бори не само против хищните зверове, които са го застрашавали всякой ден, но и против грубите сили на Природата, които всички като че му са станали заклети врагове. Той е бил принуден да търси изходен път от това трудно положение, но за този изход са се изисквали хиляди и хиляди години от постоянен труд, докато си проправи пътя. Необходимо е било за него да направи избор помежду голия живот и знанието за Истината. В борбата за самосъхранение той е видял едничкото условие за съществуване, в което самата Природа му показала, че е необходимо за него да се подвизава, т.е. да изтреби своите противници и врагове и със силата на оръжието си да прокарва пътя си по лицето на Земята. То е било необходимо, от негова страна, да премахва всичките пречки за безопасността на своя живот, освен това да подготви почвата на Земята за своето развитие, която е била една от първоначалните условия да поддържа неговия род. Само по такъв начин той е можал да се множи и размножава по лицето на Земята и да е направи поле за своята деятелност.
Дотук человек несъзнателно е вършил своята длъжност. Той не е можел да предвиди какво бъдещите векове ще донесат и какво бъдещите родове ще създадат. В него още не било се пробудило чувството на духовния живот, той е бил невеж. Не бил още в сила да разбира онези духовни велики закони, които са съдържали мощната сила да го направят свободен, да му дадат великата способност да мисли и изказва своите мисли. До това време человек се управлявал само от страха на природния свят. Той е бил влечен нанапред от закона на самосъхранението. То се разбира, че ако человек бе оставен под това управление, той не би се подигнал над общото равнище.
Но върховният Дух на Живота предвидил и съзнал тази истина. Той видял опасността за человека, че ако той се остави само на влеченията и подбужденията на този естествен закон на себесъхранението, то не в твърде дълго време в бъдещето той ще развие у себе си най-лошите качества и способности и би станал ужас за всички. И вместо да произведе и възпита от него едно благородно същество – да отговаря на своето име, то тя би произвела и възпитала от него един человечески изверг, който щеше да бъде способен да потопи лицето на цялата Земя в кръвта на своите братя и ближни. И разбира се от само себе си, че нищо не би имало силата да обуздае неговата необузданост и нечестие, освен самата смърт, която щеше да тури край на неговата зловеща деятелност. Този щеше да бъде изходният естествен път от кризата на Живота. В това няма нищо необикновено, подобна участ е постигнала много други родове животни, които са изчезнали от лицето на Земята по различни причини. Какви влияния са избавили человеческия род от подобна участ? Това ще научим, но нататък
Но ние виждаме, че е имало и други средства в ръцете на Природата, за да се избегне такова едно събитие, което е било най-малко желателно от всички други. Става ясно в нашите умове, че каквато и да е друга криза или случка в Живота е по предпочитителна и добра, отколкото уничтожението на человеческия род, който представлява плода на онази жизнена сила, която е работила така усърдно през толкова стотици хиляди години на земното кълбо с някакъв план. Не напразно е тя иждивявала своята енергия върху това същество, което облякла в плът и кръв, както и другите животни, но се показвала някак си по-благоразположена спрямо него, като му дала нещо повече, отколкото на другите негови единоплеменници по кръв. Защо е сторила това не знаем. Защо е отворила свободен път на человека и му дала вход в дома си да се ползва с извънредни при¬вилегии, които на другите животни били отказани? Това остава тайна за нашия ум. Ние ще загатнем само това, че причината на тази разлика стои в естеството на самия Живот. Человек, ако и да се е явил по-късно от всички други земни същества, обаче по естеството на своята природа, е по стар от всички тях. Това твърдение може да се докаже от сложността на неговото естество и от развитието на духовните му сили. Правилото е това, че колкото един организъм е по-сложен, толкова повече време се е изисквало за неговото създаване и произвождане. Видът и родът на человека се е явил подир всички, но естеството му е съществувало преди всички. Редът, който ние виждаме в природния свят, е перспективно обърнат в нашия ум. Всичките стъпки на органическия живот са само стъпала, които ни показват отгде человек е минал и по какъв естествен път той е възлязъл в настоящето положение, гдето го намираме. Душата му възлиза от бездната чрез клетката, а Духът му слиза отгоре, от Небето, посредством силата на Живота.
В този период на человеческото качване по стъпалата на естественото си развитие някъде къде края на природната стълба на първата еволюция се ражда Нова епоха за человеческата душа. Необходимостта на неговото напреднало естество е изисквало той да се подведе под управлението на великия закон на дълга и да се подложи под влиянието на най-великата сила в Природата – силата Любов. Само тази единствена сила в дълбочините на душата му е била възможна да го избави от разкапване и преждевременна смърт. Любовта е съдържала условията, качествата и средствата, с които да обуздава влеченията на грубата му натура и да го подготви да се облече в благородното си естество, нему подобающо като человек, като същество разумно. Любовта е била могъща със своите добродетели, за да го убеди и изведе вън от пътя на варварството и да му покаже правия път на просвещението. За да се постигнат тия резултати в неговия живот, не е била лесна работата. Цяла върволица от променения са били необходими да вземат място в неговия душевен организъм, в неговия духовен живот. Неговата вътрешна чувствителност и душевни усещания, неговите вътрешни мисли и умствени центрове претърпели едно коренно преобразувание, което дало подтик на неговата духовна еволюция, която създала в него понятията за нравствения свят. Само след това радикално променение в естеството на человека той е бил вече в състояние да разпознава дясната си ръка от лявата, правото от кривото, злото от Доброто и истинното от лъжливото. От този духовно-нравствен подтик той е бил принуден да следва пътя на разума. В този път той е трябвал да се подвизава винаги, макар и да е правил чести отклонения. Обаче Любовта вдъхнала в душата му нов живот, истински понятия, добри желания и стремления към Доброто, към истинното и хубавото – самия център на всичкото му съществувание.
От естествата на тия два закона именно – закона на самосъхранението и закона на дълга вътре в человека се е породила борба, която е произлязла от пробуждането на неговата духовна природа, която предизвикала человеческия Дух да се яви на сцената и да вземе управлението на своите действия и отчета на своите дела и работи. Без тази вътрешна борба и без това вътрешно възпитание в изпълнението на върховните закони, и без посредството на Любовта человек завинаги би останал там, гдето си е бил отначало, и не би се различавал твърде много от другите животни. В такъв случай не щеше да има нужда да му се търси т.нар. изгубена халка, която го е свързала с долните животни. Тази „халка“ щеше да си е на мястото, но днес тя е изгубена. И дали ще се намери в скоро време, или не това малко трябва да ни безпокои, понеже в изгубването на едно нещо ние сме спечелили друго много по-драгоценно. „Когато человекът се е изправил на двата си крака върху лицето на Земята, той се научил да мисли“, казва един учен мъж. Тия два закона – на самосъхранението и дълга – можем да ги предположим да са двете противоположни страни на нашето естество или пак двата центъра на нашата деятелност в Живота. Те са две истории, които ни разправят за началото на нашия Живот, за миналото и бъдещето на нашето съществуване. Ние можем да уподобим тия два закона на две политически партия в една държава, които са борят за първенство и власт. Разбира се от самата природа на техните стремления, че едните и другите полагат всичките си старания и усилия чрез органите на адвокатите си да убедят обществото и света наоколо им, че техните стремления, желания и цели са най-добрите под цялото небе и че с тяхното идване на власт всичко ще тръгне по най-добрия път или, както простата поговорка казва, „като мед и масло“. Обаче истината в ползата на едната или другата партия остава да се потвърди от опитността. Това е общо правило. И Христос казва на едно място в Евангелието: „От плодовете им ще ги познаете.“ Може ли трънка да роди смокини или пък смокиня – трънки? Разбира се от самото естество, че не може.
От тази очевидна истина следват две неща: първо, предметите и вещите са ценят според своята стойност, а пък тази стойност напълно зависи от самото естество на предмета или вещта. Второ, действующите сили са ценят според качествата на производящата енергия, която или ни ползва, или ни вреди лично или общо. Ползата се указва от въздигането и съживлението на организма, в които душата действа, а вредата са забелязва от разстройството на този същ организъм. От този общ закон ние сме придобили едно истинско мерило в ума си, което ясно ни показва какви неща са подходящи и съобразни с нашата истинска природа и какви не са подходящи и не съоб¬разни. С по ясни думи, всяка деятелност определя качествата на своето естество от последствията и резултатите си. Ако нашият ум да не бе подложен под влиянието и влечението на страстите, то без съмнение всякой един от нас би избрал онова, което е истинно и добро за себе си и другите. Но за жалост в ежедневния живот това не е така. Опитът показва, че страстите владеят, а пък разумът слугува. От тази разница страда днес нашето общество, понеже не избираме онова, което разумът ни диктува, а напротив – онова, към което страстите ни влекат Обаче всякой знае, че страстите са слепи и неразумни Тогава не е възможно на една сляпа сила да ни ръководи в пътят на добрия и просветен живот. Кой е онзи народ, които е бил така ръководен, че е успял? Има ли поне един пример в историята? – Нито един. Всякой народ или общество, което се е оставило да бъде ръководено от тях, безвъзвратно е пропадало под ударите на съдбата. Но можем ли ние да мислим, че нашата участ ще бъде по-добра, ако не обръщаме внимание на справедливостта и человеколюбието? Съмнително е. Общата поговорка казва: „сляп сляпаго ако води, то и двамата ще паднат в ямата“. Общата истина, изказана в тази народна пого¬ворка, дава ни да разберем, че поне единият от тия двама нещастници трябвало би да има здрави очи, за да се избегне онази грозяща опасност. Оттук става необходимост за живота ни да се отворят замижалите очи на разума, за да можем да предвидим опасностите, които са общи за всякой народ, за всякое общество и за всякой человек. Но всичко това няма да се поправи, докато не са даде място и свобода на разума да управлява и ръководи кризите на Живота. Само тогава ще имаме сила да поправим изопачения ред, от който сме страдали и още страдаме. В това именно са притичва истинският дух на науката и възпитанието да ни помогне да уредим живота си както подобава.
Но нека разгледаме вкратце от где е произлязла несъстоятелността на нашия обществен живот, по какви причини человек е пренебрегнал своята свята длъжност и защо е почнал да върши дела, които никак не отговарят на званието му, нито пък го препоръчат за разумно същество, притежающо духовно-нравствени сили и качества. Тук сме задължени от фактите да признаем една естествена причина, която е дала подтик в человека към това странно явление, наречено разстройство, несъобразност, непоследователност в стъпките на цивилизования живот. Тази причина е следующата: под внушенията на първия закон на самосъхранението, който е имал предвид единичния живот и щастие на индивидиума, человек криво изтълкувал постановленията на общият Дух на Природата. Той се хванал до онова частно впечатление и усещане, което му дало подтик да усвои тази странна мисъл, че неговият живот и щастие са най-важните и съществени неща в цялата Природа и че всички други твари и същества, каквито те и да са, трябва да служи за този живот, за това щастие, което е било мираж, голо провидение гонено в пустинята. Человек разбрал това щастие в буквалния смисъл, във веществения му вид и образ – да яде, да пие и да се весели. По-ясно казано, да му е охолно около врата, да има слободия да върши всичко, що му хрумне в мозъка. – „Може ли да има нещо по-добро от това?“ – ще каже някой. Разбира се, че не може да има за подобно същество. Но общата человеческа опитност показва, че подобна слободия коства твърде много живота на нашите събратя ближни. Ако би изфирясал умът на человечеството един ден да приеми този принцип за начало, то целият свят ще се преобърне на такава първобитна анархия, която ще помете от лицето на Земята всички цивилизовани общества като прах и пепел в небесното пространство, отгдето не биха се върнали вече никога.
Самосъхранението по необходимост на своята природа и стремление е родило себелюбието (егоизма), майката на всички днешни пороци. Себелюбието, от своя страна, според вътрешните пориви и влечения на своето естество, е създало и произвело такива неща, които общата история на человечеството ги е описала в черни краски. Тия паметници стоят на първо място като истински свидетели за онова, което се е вършило в миналото. Те още стоят като такива и за онова, което се върши и в наше време. Нека споменем тогава някои от по главните: себелюбието е покварило душата, поробило е разума, потъпкало е правдата, потушило е съвестта, създало е робството във всичките му видове, произвело войните, изгнало Истината и заточило Добродетелта. Всички тия знаменити дела, нечестиви пороци на егоизма и днес съществуват и владеят, само разбира се в по-цивилизован образ. Навярно думите на онзи хуморист, който е казал, че дяволът е способен да се цивилизова, кога влезе в человека, да съдържа каква-годе истина. Трябва да допуснем тогава, че законът на еволюцията господарува и върху мрачния дух на този паднал ангел, само с тази разлика, че в неговото естество произвожда „дяволюция“. Несъмнено този тартор е тласкан и обезпокояван от силите на върховния Дух на Природата, който без разлика на звание нуди всички твари да се подвизават и работят в общото поле на нейната деятелност, по какъвто занаят или професия тям се нрави повече. Трудът и честността, които бяха препоръчани на вашите прародители като предпазителни мерки против злато, днес са премахнати навсякъде. Честният труд днеска се счита унизителен. Да се работи, но как – ето въпросът.
Старият дявол, за когото ни разправя поетът Милтон в „Изгубеният рай“, че бил изгнан от Небето за свои стари грехове и беззакония, гдето се стараел да наруши мира и блаженството на небесните жители, за което престъпление бил хвърлен с главата надолу с всичките му последователи в бездната, в която падал девет деня. От това падане насам той се е повразумил, станал е дълбокоучен дипломат, не ходи той вече тъй бос през просото, научил се е да се съобразява с времената, нравите и слабостите на хората. Пази се той като от огъня да не би и от тази земя да го изхвърлят с главата нанадолу някъде в страшната бездна. Онова, което е спечелил в человеческото сърце, добре го държи – всичко обещава, нищо не дава. По видимому доброто желае, но в същност злото прокарва навсякъде. Желае той от сърце и душа да опази плодовете от първата цивилизация на естествения себелюбив человек. Този първобитен представител на человеческото достойнство е бил порядъчен человек, който не е мислил за нищо друго, освен за търбуха си. За него нито душа, нито Правда, нито Истина, нито Любов са съществували. За него било безразлично дали человечеството успявало, или пък морално отпадало – дали неговият ближен страдал и от неволя умирал, това за него било все едно, докато неговият живот и щастие оставали непокътнати.
Но види се даже и самата Природа вечно не търпи такава аномалия и хладнокръвие, нито пак постоянства в своите грешки, както человеците често правят. Ако един закон не може да постигне изискуемите резултати, тя привожда в действие втория на сцената да вземе своето място. Несъмнено такова едно променение в установения ред на живота коства хиляди жертви, защото ни докарва в стълкновение един с другиго. Повдига се борба за нови начала, за нов живот, в който мислим, че ще намерим ново щастие и блаженство, за което душата ни постоянно ламти и жадува, както еленът за бистрите потоци. Но минуват се години и векове, а това щастие и блаженство все не пристига. Види се от законите на Природата, че целта в нея се различава в голям размер от нашата. Ние се трепем за храна и се бием за слава, а пак тя се труди да създаде и възпита благородни същества от нас и да произведе хармония и единство помежду разните сили и елементи в обширното царство на своите владения. Защо е всичко това кой знае, трябва да има нещо или нищо. Не може да бъде другояче.
С първата еволюция на самосъхранението в душата се пробужда и втората – на дълга. С първата цивилизация на себелюбието у неговия Дух прониква и втората цивилизация на Любовта. Така действа общият Дух – някак несъобразно, според нас и нашите взглядове, заместя първата еволюция на естествения человек с втората – на духовния. Онова, което му се диктувало според първия закон – да загребе за себе си и своя живот, с наставането на втория закон той е бил принуждаван да дава своето си за поддръжката на своя страждующ брат и ближен. И не само това, но и да се грижи за тяхното Добро. В това му се е откривала една велика истина, че в правенето Добро на другите ще се осъществи неговото щастие и блаженство. Под тия условия ще може да се уякчи неговото семе във всяко добро и благородно дело, под тия условия на Любовта той ще стане и ще се нарече наследник на Земята, която ще му даде всичките благословения, изпроводени от Висшия. Под влиянието и налягането на този закон на Любовта человекът е попрестанал да мисли само за себе си и своето щастие, разумът му се е поокопитил от дългото робство и той е почнал горе-долу сериозно да мисли за подобрението живота на другите.
Това подобрение е основата на всички обществени преобразования. Има ли някой, който се съмнява в казаното? Моля, тогава този мой приятел да посети Народното събрание и послуша на разискванията, пренията и дебатите върху прокарването на различни проекти и закони, в които се полага основата на народното подобрение. Дали те постигат своята цел то е друг въпрос. Колко сила, колко енергия се иждивяват в това място! Тук планове се кроят, въпроси се решават и разискват от общ характер. Колко умове са заети да мислят и то все за доброто на бедния народ! И попитай сърцето колко сила, колко енергия то изпраща посредством кръвта в мозъчните клетки – в тази обширна и многолюдна столица на человеческия живот, която има три хиляди пъти повече жители, отколкото цялото земно кълбо. Тук, в този лабиринт, всичките реформи се създават. Но нека не забравяме, че Народното събрание не е мястото, отгдето Доброто може да се роди? Не, то е само мястото, отгдето Доб¬рото може да се прокара в обществото; и то пак зависи много, какви хора имаме за представители и от какви сили и начала се те въодушевляват. Единственото място за раждането на Доброто е домът – той е първото светилище на человечеството, в което майката и бащата са първите първосвещеници при олтара на человеческата душа. От камъните на този храм – дома – Природата е почнала да полага основите за всецялото въздигане на всички разумни същества. От този общ дом человекът е бил определен да приеме всичките свои дарби, сили, способности и благородни качества, според изискванията на върховния закон на Духа. Този е бил най-правият и естествен път да се постигне онази велика цел, която е пред нази. От дома человечеството е трябвало да очаква за хиляди години като един человек в надеждата за идването и раждането на всички Добродетели. Те са били въплътявани в известни души, които са били олицетворение на общата Добродетел на человечеството. Те са били вдъхновени с истински велики мисли да откриват волята на онзи всемирен Дух, който оживотворява и владее всички. А тази воля всякой усеща и знае – тя е всемирна сила, всемирно стремление за жизнена деятелност вътре в нази и вън от нази. Всякой человек, който желае да съществува, да живее и участва в благата на този ис¬тински Живот, трябва да работи съзнателно за своите длъжности като член от общия организъм на този самосъзнателен духовен живот.
Христос много ясно показва към тази необорима Истина. Дървото се очаква да принесе своя плод. И всякой человек трябва да се роди изново от Духа на истинския Живот, преди да е в състояние и сила да влезе в ония истински условия на този Живот, който е вечен по естество – вечен в тази смисъл, че силата му пребъдва всякога. Че това е цяла истина, няма никакво съмнение. Всичката видима промяна и видоизменение, което ние виждаме да взема място в материалния свят, е следствие и резултат от колебанието на силите му и непостоянството на елементите му. Този характер на настоящия физически свят произлиза от устройството на естеството му, което няма постоянна пропорция, но се изменява постоянно според някакви вътрешни закони, които не ни са известни. Доказано е, че настоящият физически свят постоянно губи от енергията си чрез лъчеизпущане в пространството. Какво става с тази енергия не знаем. Но сме уверени, че не се губи, нито чезне напразно, но върши една велика работа, за която много малко знаем фактически; но времето не ще бъде далеч, когато повече светлина ще блесне в ума ни върху тази тайна.
Под силата на този факт ние сме принудени да признаем тази необходимост, именно, че силите в Природата и силите вътре в Живота трябва да се оползотворят Без това преобръщане и превръщане нашето съществуване е невъзможно. Нужно е като разумни твари да мислим. „Животът е най-голямата важност“, казва един философ. И всякой, който го продаде и прахоса за нищо и никакво, показва, че му липсва нещо в ума. Да, липсва. Ние трябва да почнем преобразованието вътре у нази – тук са именно първоначалните елементи, от които може да се създаде един свестен живот, пълен с хубости и добрини. Тук именно лежат първоначалните закони, по които се е създала цялата Вселена. Нека да се не чудим на това – семето на бука е малко по величина, но с време става великолепно дърво. Всичката опасност стои само в две неща: първо, да се не изгуби вътрешната му сила, която преобръща елементите на физическия свят за в полза на живота, и второ, да се не пропуснат условията, които му дават възможността да постигне тази цел. Тук е тайната на успеха на всякой разумен живот.
Природата не е почнала своите велики творения и произведения по един фантастически начин, какъвто си мислим и въображаваме по някой път. В нея има последователност и ред. Тя е почнала своята велика работа от най-дребните и най-малките неща, незабележителни по своята големина. В този случай тя е странна в своите действия и постъпки. За създаването на материалния свят тя е трябвало да почне първом от атомите, най-малките частици на веществото, които засега знаем – това е твърдението на науката. А въображава ли сте си някога като каква трябва да е величината на един атом? Учени-математици с тънки изчисления са намерили да е приблизително една двайсет и пет милиона част от диаметъра на два сан¬тиметра и полвина или една милиона част от диаме¬търа на един милиметър. От тази дълбочина, от тази ничтожна величина за нашето понятие Природата е трябвала да приготвя настоящата видима вселена пред очите ни. За колко хиляди и милиони, и милиони векове на миналото тя е трябвало да събира и сгрупирва тия малки частици? Кой знае, тя е трябвало с неописуема търпеливост и внимание да събира и сгрупирува атоми, да образува молекули, маси, слънца, планети и най-после – цели системи. Тук е било необходимо труд и постоянна деятелност, за да се произведе и създаде нещо порядъчно, нещо велико и хармонично в естеството на своето устройство.
Ние днеска желаем да създадем едно общество, което да е самият идеал и въплъщение на всичко, що е добро и благородно. Това го желаят и нашите при¬ятели социалисти демократи. Това те и мечтаят, както и ние. Но нека не забравяме истината, че с шум, врява, укоряване един другиго този идеал няма се постигне, нито пък с разрушаване на всичко, що носи името „старо“ и „преживяло“. Нито пък с настоящите начини – да си вадим очите и си трошим шапките по изборите за политически права; нито пък чрез днешната цивилизована политика, в която лъжата е главният елемент. „Лъжата по естество е два вида – черна и бяла“, казва някой си учител по нравствената философия. Черната лъжа дължи своето съществуване на долните класове на обществото, когато бялата лъжа дължи своето съществуване на горните, по-образовани, а особено – на висшата дипломация. Макар и днес политиката да предпочита бялата лъжа пред черната, обаче тя си е все лъжа, няма свойствата на Истината.
От всякой свестен человек днеска се изисква не само шум и врява, но и дела, съобразни с благородния живот. Не трябва да плачем за нещастията на хората с крокодилски сълзи. Светът е бил оплакван по този начин от създанието мира, но каква полза сме придобили от този крокодилски плач? За в бъдеще ние се нуждаем от съчувствие, което произлиза от една душа, пълна с Любов за Доброто на другите. Единствената надежда за подобрението на обществения и честен живот трябва да се тури във възпитанието на дома. Към дома трябва да се присъединят училищата и всички други благородни учреждения, които носят възпитателен характер. Всичките трябва да се хванат ръка за ръка за постигането на тази единствена цел, която е основата на общественото благоденствие. Силата проявлява своята мощ в съединението; но това съединение изисква елементи приготвени, в които силата да покаже своята благотворителна деятелност и влияние. Без тия елементи силата няма значение самата по себе си. Това преобразувание ще се постигне само тогава, когато почнем напълно да съзнаваме и усещаме източника на злото и когато в нас се роди онова дълбоко желание да се освободим и избавим от това робство. Един болен е принуден да повика един вещ доктор да му помогне, щом като усети опасността за своя живот. Злото и порокът не са вънка, но вътре в нашия организъм. Те са последствия от предидущи причини, които тясно са свързани с нашите мозъчни центрове, в които особен род клетки, съвпрегнати с физико-психически стремления, подбуждат ни да играем ролята на дейци и причинители за добро или зло. Къде се крият основните причини за тази двояка деятелност в душата? За това щем говори по-после.
Това извращение на нашите сили и способности е възприето от деди и прадеди. То е дълбока и есте¬ствена наклонност, която се явява в нашия душевно-нравствен живот, щом ни се представят известни условия и причини, които да ни подбудят и заставят да вземем такова направление, което съвпада с течението на природният водопад, силата на когото влече всичко без разлика в едно и също направление. Ако нашият духовен живот няма достатъчна нравствена сила в ръката на волята – да отклони и избегне влиянието на това вътрешно влечение, то опасността е тъй неизбежна, както падането на един камък, който е вече изгубил равновесието си, от върха на една скала. Тук законът е един и същ, всичката разлика е само в начина на действията му. В първия случай всички тела, които губят равновесието си, падат и се разрушават, а във втория всички разумни същества, които престават да следват пътя на своя¬та длъжност, лишават се от нравствена свобода и падат жертва на духовното разкапване
Въпросът, който естествено се повдига в ума, е какъв лек да се употреби против това зло. Днешните злини и нещастия в обществения и частен живот са резултат от тази извратена природна наклонност, наре¬чена първороден грях, душевно разстройство или по-добре – умствено отпадане Светът до голяма степен е под влиянието на тази сила, на тази пъклена страст, която е покварила и заразила всичко добро у нази. Отговорността разбира се пада върху всички нравствени същества, които са допуснали да се развие у техния живот. „Всякой, който прави грях – казва Христос на фарисеите, – раб е на греха. Но ако искате да бъдете свободни, променете живота си. Докле имате Виделината, вярвайте в нея, за да сте синове на Виделината, понеже който ходи в тъмнината, не знае къде отива.“ Тази жизнена Виделина е онази фосфорическа сила, която ни кара да мислим за неща велики и славни. Тя е силата, която е създала в нашият живот всичко добро и благородно. Тя е силата на стремящия се живот, който въздига и оживотворява всичко мъртво. Когато умът е лишен от тази фосфорова сила, той е лишен тъй също и от възвишени идеали за Живота. В него не живее вече человеческият Дух, но скотският. Лицето му се помрачава, понеже то е дарба само на человека – на человека, който мисли и разсъждава. Когато душата изгуби тази съществена сила на Виделината, след нея последва нравствено отпадане и разкапване, И добре е забелязал един учен-философ, че без фосфора и мъртвите не биха могли да възкръснат. Когато человек изгуби тази вътрешна фосфорова сила, той е изгубил вече своите най-възвишени чувства. Неговата душа става тъпа и нечувствителна, за нея вярата и надеждата изгасват постепенно, миналото остава са¬мо призрак, а бъдещето – привидение и гола измама. Хваща се той тогава като слепец за тоягата на видимото привременно, което той почва да нарича „идеал“ – действителната гола тояга.
Нашето общество днеска мяза на онзи сляп человек, на когото, като му отворил Христос очите, попитал го: „Що виждаш?“, а той отговорил и казал: „Виждам человеците като дървета.“ Не е ли такова днес нашето състояние, не виждаме ли ние така реда и порядъка на нещата в природния и нравствения свят? Ние живеем, като че утре ще умрем, и по този начин мислим, че всичко ще се свърши. Причината за това е нашето умствено и духовно неверство, което ни е лишило от истинското знание на законите на разумният Живот. По-ясно казано, ние не знаем още как да живеем като человеци. Само в един добре възпитан Живот могат да се развият най-добрите качества и Добродетели, които да принесат своите плодове навреме. Само в един Живот, пълен с Любов и ръководен от висш разум, може да съществува истинско щастие и блаженство във всякой человек.
Науката за разрешаването на този труден и бодлив въпрос е предписала следующето правило: всяка май¬ка и баща, всякой възпитател и възпитателка трябва да изучват человеческото естество от всяко положение, да изучват условията, под които се пробуждават и развиват известни добри или лоши качества. Тук е именно основата на доброто възпитание. Ние трябва да разбираме в какво отношение и взаимност са разположени человеческите способности вътре в мозъка, кои наклонности са по силни и кои – по слаби, кои органи вътре в мозъка са повече развита и кои не са развити. Веднъж това като се постигне, да почнем със знание и научно умение да възпитаваме своите синове и дъщери (чада). Задачата вече сама по себе си ще се разреши. Ако една майка, горе-долу образована, имаше поне повърхностни понятия за мозъчното състояние на своето дете, тя навярно би го избавила от много злини, които в бъдеще биха му коствали живота. Желязото трябва да се бие, докато е горещо. Същото е и с человеческото естество – то може да се преобразува и възпитава, докато съдържа тази първоначална топлина на младия и гъвкав Живот, който възприема и усвоява всичко, що му се даде. Тук лежи една тайна за нашия ум и една действителна истина. Мозъкът е седалището на всичките наши сили и способности; тук вътре, в този мозъчен лабиринт, всяка сила и способност има свой собствен орган, чрез който проявлява своята вродена деятелност. От преодоляването в нази на коя и да е сила или наклонност, в едно или друго направление, взема определени черти нашият същински характер, т.е. всички други сили и способности се средоточават към тази вътрешна цел, която сме избрали и която действително определя положението ни към кой характер на нравствения свят принадлежим и какъв человек след малко ще станем. Това разбира се зависи твърде много от първоначалното подбуждение на нашите наклонности и сили вътре в клетките – да вземем едно съзнателно или несъзнателно направление. Тези вътрешни подбудителни мотиви решават нашата участ веднъж за всякога
Имоверно е, че против тази научна теория могат да се подигнат куп възражения от известен клас мислители. Но като оставим тия възражения привременно настрана, то и ние ще ги попитаме с един въпрос: от какви причини произлиза изопачаването на правите начала и истини у нашия живот? Въпреки нашето образование и набожност, ние много начесто се повръщаме в живота си да вършим онова, което е низко, подло и недостойно за името человек. Йов е питал кой е родил капките на росата. И ние питаме кой е родил капките на злото, защо един е кротък, а друг – свиреп, защо един е съвестен и благочестив, а друг – нечестив и безсъвестен, защо един е разумен, а друг – безумен, защо един е истинолюбив и услужлив към всекиго, а друг – подъл, лъжец и грабител? Ако тия пороци съществуваха само помежду бедните и невежите, то щяхме да имаме каква-годе външна причина, произтекающа от условията на външния живот. Но за жалост принудени сме да признаем, че това не е така, тия пороци съществуват повечето помежду образованите и цивилизовани хора, които не са заставени поне както бедните и прости хорица от нужда да крадат и да лъжат. Кой ги заставлява тогава да вършат тия дела? Може би, ще каже някой, егоизмът. Но защо едно его да върши злото, а друго его – доброто? Всякой человек има „-изъм“, но в едно той служи за благородни дела, а в другиго – за подли.
Може би ще се намери някой друг да каже с общото определение, че грехът е причината на всичко това. Но грехът сам по себе си е последствие от предидущи причини. Може би ще се намери друг да каже, че падането на Адама в Едемския рай е причината. Но нима с падането на един камък може да се събори една цяла къща и нима с изяждането на една ябълка могат да се повлекат толкова злини в света? То ще бъде много интересно, ако някой може да ни докаже това с научна последователност. Несъмнено, причините на злото лежат някъде дълбоко скрити в самата Природа. Важно е да дирим тия причини. В света има не само колебание и движение помежду елементите, но съществува тъй също и непримирима борба помежду силите, които се разделят на положителни и отрицателни. Това е истинно както за физическите, тъй също и за нравствените и духовни сили. В Живота има два центъра на деятелност: центърът на положителните сили, т.е. на Доброто, и центърът на отрицателните сили, т.е. на злото. Сега зависи към кой център е по-близо нашият живот и кои сили преодоляват повече с влиянието си върху душевното ни стремление. От голяма важност е да знаем причините на лъжата, подлостта, нечестието, грабителството, насилието, неправдата, които се практикуват под различни образи и форми. Действително това е едно от най-странните явления в человеческия живот. Хора, които ние мислим за добре образовани, поставени на длъжност под известни условия и обстоятелства и подложени под известни налягания и влияния, ще извършат всичките почти пороци едно подир друго, и то без да ги бие съвестта или по-добре – без да се разкаят. Где е тогава причината, в человека ли, в условията ли, или във възпитанието?
В химията има един закон, който е следующият: за да се произведе едно химическо съединение, изискват се три неща – първо, два елемента с взаимно сродство един към други и едно условие. Щом съществуват тия три приготвителни стъпки, актът на реакцията последва и съединението е дело извършено. Химиците се ползват от този закон, като възпират или ускоряват химическите действия според нуждата. В този случай условието се вижда да е причината, а двата елемента – дейците, т.е. виновниците на химическото дело. Следва от казаното, че ако условието се отстрани, то и актът на реакцията ще се прекрати. От всичко дотук става ясно, че за да се избегнат лошите следствия в нашия обществен живот, необходимо е да се отмахнат всичките условия, които причиняват и раждат злото. Разбира се, ако не обръщаме внимание на този факт на тази очевидна истина, то проклятията и злините никога няма да се отстранят от вратата на дома ни, нещастията не ще закъснеят да ни нападнат. „Безумният страда от ума си и немарливият – от немарението си, казва една източна поговорка. И право е казал един философ, че немарливостта е майка на всички злини.
Днешните средства и методи за повдигането обществото са лишени от същински научен характер. Всичко е произволно и несъобразно с онези изисквания на истинския дух на жизнените и нравствени закони, от които зависи нашето щастие и благоденствие. Миризливите тъмници, несправедливите закони, острите саби и щикове и големите топове няма да подобрят положението ни, нито пък ще създадат нещо добро и благородно в нашия живот. Те са неща, принадлежащи на старата цивилизация от природния, груб и себелюбив человек, на когото всичкото желание е да тъпчи другите. Духът на дълга ни диктува да търсим по-добър и человеколюбив път. В този стар път хиляди и милиони души са погинали и хиляди и милиони человеци са страдали. Всякой пръст от земя е вече облян с человеческа кръв. Нима това е человеческо, нима това е християнско? Где е Христос и где сме ние? Нима за това сме призовани да се изтребваме един друг? Не, да не бъде! Ние сме призовани да се научим как да живеем и работим съобразно с онзи Живот, към който всички се стремим с един ум, с една душа.
Нека вземем предвид устройството на человеческото тяло и ние ще научим един добър урок. То не е нищо друго повидимому, освен един куп от живи клетки, които, наредени и устроени под известни условия, съставляват всичкия сложен организъм на нашето тяло. За организацията на това тяло знаем твърде малко, понеже немарението ни е държало в невежество доскоро. Нам не се били познати онези тайнствени закони, които владеят, управляват и направляват нашият съзнателен и несъзнателен живот. Но человеческият Дух не седи без работа, той дири и търси скритите стъпки на Природата. Дири ги с цел да се научи, а това знание има за задача да разреши и да премахне мъчнотиите. Първото нещо, което ние забелязваме и ни привлича вниманието, е, че в този организъм има ред, има взаимност на обща деятелност, има хармония помежду всичките дейци, които знаят своята работа много по-добре, отколкото ние нашата. Тук, вътре в този организъм, не се гонят частни цели или пък частни интереси. Не, тук се гони една обща цел, едно общо благоденствие, на което самият человек се радва. Тук е тайната на общия успех, то е съчувствието в целия Живот. В този организъм няма преследвания, няма каприции, няма своеволия, няма криворазбирания, тук съществува единство. И когато една от съседните клетки се поболи и страда, то всички други клетки влизат в общо съчувствие и бързат да премахнат злото по всякои начин. И по някой път и самият вироглав человек се позамисля и почва да скърби, плаче и окайва лошата участ на своята съседка-робиня, която е така тясно свързана с неговия интерес, щото той не може по никой начин да извади от ума си страданията й. Не може, зер! По¬неже негова милост дълбоко се е убедил от опитност, че само от доброто състояние и положение на тези клетки ще зависи неговото общо здраве и общ успех и щастие. Едни от тези клетки съставляват костите, други – мускулите, трети – артериите и вените, четвърти – стомаха (желудъка), пети – белите дробове, шести – сърцето, седми – нервите, осми – мозъка и тъй нататък. И всички, според свойствата и качествата на своите естествени сили и способности, изпълняват своята длъжност, определена тям от общия закон.
Клетките, съставляющи костите, се заняти с по¬ддържането устройството на костния скелет. Клетките, образующи мускулите, са завзети с поддържането позата на тялото и сглобяването на отделните части. Клетките, съставляющи стомаха, имат работа със смилането на храната, клетките в дробовете – с приемането на кръвта, клетките в сърцето – с прекарването кръвта по артериите, клетките в артериите – с пренасянето кръвта по цялото тяло, а кръвта, която е общият капитал, съдържа всичките хранителни елементи, необходими за поддържането живота и щастието на това многолюдно общество, наречено человечески организъм. Колкото за клетките в нервите, те се съединителните жици, които съединяват всичките отделни общества в тялото с мозъка и по този начин пренасят двигателната сила по цялото тяло. Те са единствените посредници, които съобщават за всичко, що се върши вътре и вън от мозъка. Относително клетките, които образуват мозъка, те изпълняват най-сложната и деликатна работа на человеческата душа. В техните малки стаици е разположена человеческата мисъл и человеческите желания. Посредством тях се изпровожда и извършва всичката многосложна служба от общата деятелност на душата, която постоянно работи за поддържането порядъка на своя организъм. Едни от тези клетки имат физическите сили на человека в запас, други – умствените му и трети – духовните му сили. Върху този въпрос ще се повърнем да говорим по-напространо на друго място.
Значи вътре в человека всичко е разпределено с математическа точност. И щом тази математична точност съществува, силите вътре в организъма се уравновесяват една с друга и образуват хармония, която ние наричаме здраве. Но щом се изгуби това вътрешно равновесие на математическите закони на Духа, настава криза в Живота, която може да бъде или частна, или обща, от която человек или трябва да намери изходен път за спасение, или пък, ако не желае да стори това от честолюбие, трябва да престане да живее; а да предпочете нечестивата смърт пред добрия и благ живот значи да се покаже недостоен за званието си. Осъждането на такива человечески същества е справедливо. Онзи человек, който предпочита отровата пред хляба, означава, че не цени онова, което му е поверено от Висшия, т.е. от чувството на разумния Живот. Затова талантът на този недостоен и лукав роб ще се вземе от него и ще се даде ономува, който е достоен и готов да принесе плод и полза.
Хиляди милиони години е взело на Природата, докато създаде настоящите условия за Живота, от които да се образува и направи человеческия организъм, който е жилището на душата, в което тя днес работи за постигането на една по-висока и по-велика цел, отколкото първата – именно създаването на материалния свят и произвеждането на простия органически живот. Милиони години е трябвало да се минат, дорде се произведат и създадат първоначалните клетки. Стотици хиляди години са били потребни, докато да преминат през всичките стадии на развитието и видоизменението и по този начин да станат напълно приспособени за особната си служба, за отделната си работа, която днес занимават в душевния организъм. Хиляди години са се изисквали за Духа на Живота, докато да възпита человека и да пробуди самосъзнанието на разумния Живот вътре в неговата душа и да предизвика Любовта му към Духовния свят, която да го отправи в пътя на онова велико и всемирно стремление, наречено просвещение, духовно въздигане. То е било необходимост за человека да придобие всичко с постоянни усилия и постоянни себепожертвания, за да знае да цени Доброто, което не му капвало от слу¬чая без труд и без жертви, за да го прахосва както си ще. Не, той е трябвал да научи от положителни факти на своята вековна опитност, че всичко му се е дало с цел да върши нещо си. Както клетките вътре в него работят за общото добро на общия му организъм, на който той е господар, и от благоденствието на здравето му, на което той се радва, така и той, като една разумна клетка от онзи по-висок организъм и по-висш живот на духовното тяло, е задължен в името на своето нравствено естество да изпълни своите обязаности като разумно същество, като духов¬но-нравствена личност, като Син Человечески. Да се отрича от своята длъжност и от своето призвание в този благороден Живот, значи да безумства, да беззаконства против Светия Дух на Живота. Не, остава тогава друго средство за великия закон на Жи¬вота, освен да изхвърли подобно нравствено същество вън от святото си жилище като непотребна вещ, която е станала не само непотребна, но и вредна. Това се върши именно и в самия наш организъм, в самото наше тяло. Онези клетки и членове от органическата ни система, които престанат да изпълняват своята длъжност и станат вредителни и опасни за здравето на другите клетки и членове, изхвърлят се навънка от тялото от самия този организъм за общо добро на цялото органическо общество. Върху този предпазителен закон на Природата почива нашето здраве и дългоденствие.
Тогава следва, че ние в нашето по-напреднало духовно състояние не можем да очакваме нещо по-добро от това, ако не се свестим и завземем да променим своя вътрешен живот и своето нравствено поведение спрямо нази си и нашите ближни. Надлежащата нужда и необходимост на нравствено-духовните закони, под които се ръководи разумният Живот, изискват от всякой человек едно вътрешно и коренно преобразувание и новораждане от Духа на Истината. Законът на развитието е вечен, той не търпи застой.