Всемировият Учител Беинса Дуно и Велико Търново - том 2
СПОМЕНИ НА НИКОЛА ГРЪБЛЕВ
(От личната тетрадка на Гръблев)
През есента на 1921 год. бях назначен за председател на комисиите, които получаваха санитарни материали. Пристигаха цели влакове от резервните санитарни складове в Пловдив, Шумен и Плевен. Ходех да разпечатвам вагоните и да проверявам материалите или с файтон, или с двуколка, или с кон.
Една заран отидох сам да си взема коня от нестроевата рота, за да отида с него на гарата. Беше пристигнала композиция от тридесет и няколко вагона и аз трябваше да я получа. Друг път пращах войник да ми докара коня, но сега отидох сам да го взема. Като влязох в конюшнята, направи ми впечатление един грамаден кон – жребец с кръвясали очи, който гледаше кръвнишки. Казах на фелдфебела на нестроевата рота:
– Оседлай ми този звяр!
– Господин поручик, не го вземайте, защото ще ви убие, много е лош, не е язден от три - четири месеца!
Обаче аз се амбицирах и казах:
– Не, него ще ми оседлаете! Турете му нова амуниция, ново седло, да е здраво всичко, да не се скъса нещо, да мога да го управлявам!
Много трудно го оседлаха, още по-трудно му се качих; конят риташе, скачаше, изправяше се на задните си крака – трима души не можехме да го удържим. Скъсих му предварително стремената, за да мога, когато хвърля чифте, да стоя на краката си, за да не ме свали от себе си. Едвам го изведох из вратата навън, качен върху него, и той хукна като бесен по Марино поле – през трапове, дупки, деренца – скачаше, докато се запени и започна да върви по-полека. Държейки здраво мундщука, аз успях да стигна до гарата. Предадох го на двама войника да го държат. Към 11 часа си свърших работата, възседнах го пак, макар и доста трудно, и тръгнах за града. На около двеста крачки от гарата, някой ми извика:
– Гръблев, къде си ходил, бе?
За момент си обърнах главата да видя кой е, но в този момент, вероятно съм отслабил малко държането на мундщука, конят усети това и веднага го захапа с беззъбата част на устата си. Усещайки, че не мога да го управлявам, той с най-голяма сила хукна да бяга. Веднага легнах на шията му и се помъчих с две ръце да вкарам мундщука на мястото му, но не успях. В това време той наближаваше Стамболовия мост на Янтра, където трябваше да завие под прав ъгъл. При тази скорост обаче това беше невъзможно и конят неминуемо щеше да се сгромоляса в пропастта зад моста. За да не гледам как ще падне в пропастта, аз си затворих очите и на ум си казах: „Учителю, помогни ми!" Веднага усетих (всичко това траеше само няколко секунди), че конят трополи по моста. Отворих очи и видях, че той връхлита върху една жена, която се беше навела да си завързва обувките. Като забеляза коня, тя се изправи. В това време усетих как конят се вдигна във въздуха, изви краката си наляво и прехвърча над главата на жената, без да я докосне. След малко конят отново затрополи по моста и постепенно намали хода си. Стигнах до вратата на казармата и като влязох, гледам, че група от около двадесет офицери тичат срещу мен. Като ме видяха, спряха се и един ротмистър (капитан от конницата), който беше в отпуска в Търново, ме попита:
– Как изви на моста?
– Ами – отговорих му – и този звяр, нали и той душа носи, и на него не му се иска да се хвърли в пропастта.
– При този алюр (ход) той е сляп и нищо не вижда – ми отговори ротмистърът. – Нали аз петнадесет години се занимавам с коне. Интересно, как е могъл да завие под прав ъгъл?!
Офицерите от щаба на полка, когато видели от прозореца как конят лети, си рекли: Сто процента е сигурно, че Гръблев ще бъде убит заедно с коня!" И се затичали да видят катастрофата...
Предадох коня на двама войника, за да го закарат в нестроевата рота, и забравих за това произшествие. На другия ден, отивайки към казармата, срещнах брат Костакев. Той ми каза, че сутринта пристигнала от София сестра Иларионова. Погледнах си часовника, видях, че до занятията има още време и рекох да прибягам до тях, за да видя, какви новини носи от София. Иларионови живееха на склона към „Картала", където вместо улици имаше стълби. С бързи крачки тръгнах по стълбището и като наближих тяхната къща, сестра Иларионова излезе на площадката, като втренчено гледаше към мен.
– Какво щяло да стане вчера с тебе? – ме запита тя, щом отворих вратата.
– Нищо – казах аз, без да отдавам значение на вчерашното произшествие.
– Как нищо – каза тя – аз вчера към 11 часа отидох при Учителя да си взема сбогом и сестра Савка излезе от стаята на Учителя, и ми разказа следното: „Както четях стенограмата на беседата за корекции от Учителя, Той изведнъж каза: „Брат Гръблев е в голяма опасност!" и затвори очи за известно време. След няколко секунди ги отвори и каза: „Мина опасността".
В тези две-три секунди аз можех да полетя заедно с коня в пропастта. За тези две-три секунди Учителя от София е взел управлението на коня, управлявал го е да върви по моста, да прелети над главата на жената, за да мине всичко благополучно.
Когато сестра Иларионова ми съобщи това, аз останах поразен. Явно видях намесата на Учителя и си помислих: „Какви сили владее Учителя, за да може от София, когато Го извиках мислено тук, в Търново, да ме спаси от явна гибел!" Тази случка затвърди моето доверие и обич към Учителя, и когато отивах при Него, просто отивах като при Бога и виждах, че Той е нещо много голямо.