Всемировият Учител Беинса Дуно и Велико Търново - том 1
СПОМЕНИ НА ЕЛЕНА ИЛАРИОНОВА
В това време дойде г-н Дънов да държи сказка по френология в читалище „Надежда”. Аз я посетих с единия си брат. Читалищният салон беше препълнен. Той с ред картини доказваше, че човек е господар на своето тяло. В човека са складирани много способности, неразвити още. Със своя живот, със своите мисли, чувства и вътрешни стремежи той гради това тяло и може да му даде красива форма. Тъй че, по външния вид на човека може да се определи и неговият живот, характерът му и пр. Всички слушаха с притаен дъх и внимание. Той каза, че няма болест неизлечима. Когато човек разбере и се свърже с великите закони на природата, сам ще се лекува. На това д-р Георгиев му възрази, но Учителя отговори на неговите въпроси задоволително. Аз жадно поглъщах всяка дума и всяка мисъл, изказани от Учителя и ги приех за една велика истина, която той изнесе. Исках да му благодаря, но толкова много народ го заобиколи, та не бе възможно да се срещна с него. Потърсихме го из града, но не го намерихме.
В това време моят интерес за духовния свят растеше. Запознахме се с учителя на моята братовчедка, Васил Узунов, който предаваше литература, същевременно беше и писател. Разговаряхме често по духовните въпроси и той, при все че не беше много верующ, беше чел изследванията и опитите на много учени, които доказват, че душата продължава да живее след напускане на физическото тяло. Аз пожелах сами да направим опит, за да се убедим в това.
Една вечер поканих в дома семейство Узунови, моята братовчедка (сега г-жа Кинкел), нейната другарка Саша (сега д-р Събева в Плевен) и моята съученичка Молка Досева; хванахме се за ръце в кръг около масата. Стаята затъмнихме добре, за да не прониква отникъде светлина. Като медиум се прояви Саша и искаше да пише. Аз исках в тъмното да пиша и угасихме лампата. Аз и братовчедката ми почувствувахме едно полъхване около нас. Трябваше да пазим голяма тишина, а Костадин изгуби търпение и излезе навън с детето на Узунов. След няколко минути стаята се освети. Две светли топки се задвижиха на стената, където бяхме поставили карта на България. Костадин в това време влезе и като видя стаята осветена, извика: „Къде сте оставили лампата, какво се е запалило?” Светлите топки леко изчезнаха и в стаята стана тъмно. Запалихме лампата, прочетохме следното, написаното чрез медиума Саша: „Костадин да не пуши. Лекият дъх, който почувствувахте, бях майка ти, Ана. Мъчно ми е за Крума, че го оставих малък, като кораб без кормило”. Саша не знаеше нищо за майка ми, нито за най-малкия ми брат; аз бях на 13 години, когато почина мама. Светлите топки бяха проявление на св. Иван Рилски. „Аз бдя над България — каза той. Тя е страдала и има още да страда. Но Божието око е над нея. Ако изпълни волята Му, ще стане велик народ.” Това бе написано в тъмното, а и Саша не знаеше що пише. Всички останахме доволни и изпълнени с вяра в Бога.