Николай Дойнов - И очите ми видяха Изгрева
КОМУНИТЕ
Няма нищо по-приятно от това да влезнеш в допир с човек, умът на когото е свободен от заблудите, от омразата, от насилието. Само хора, интелигентни и с морални качества, могат да образуват идеално братско общество. Методите на Бялото Братство са единствените, които могат да водят човека по пътя на едно непрекъснато усъвършенстване, защото те са опитани и проверени. Еволюцията на човека, изграждането на неговото съвършенство, е един бавен, но величествен процес. Колко жалко, че една част от братята и сестрите, по специално младите, изпаднаха в голяма заблуда, като приемаха, че така набързо, без каквато и да било подготовка, могат да създадат идеалното братско общество. Те се устремиха да правят братски общества, като изоставиха току-що започналата Школа на Учителя. Това беше най-вече под влияние на Толстоевите идеи за прост и близък до природата начин на живот.
Ето как един от тях описва тази фатална стъпка и последствията от тази дейност: "Ние, група от младите приятели, неотърсили се от влиянието на Толстой, Петър Кропоткин и други проповедници на въздържанието и живот по-прост, близък до природата, бяхме обхванати от неудържим устрем да заживеем сред природата в общ колективен братски живот. Ние горяхме като факли. Решихме, че трябва да имаме земя, да образуваме земеделско стопанство, за да бъдем независими за насъщните си нужди. А всички от групата бяхме студенти. При това вече бяхме отказали да получаваме пари от родителите си, искахме сами да се издържаме. Освен това имахме идеята със собствен труд да спечелим необходимите средства за закупуване на земя. А работа тогава трудно се намираше. Беше се пуснал слух, че каменовъглените мини в град Перник приемат работници и могат да се изкарат добри надници. Ние вече бяхме сформирали група от осем души за основаване на комуната. Решихме да отидем да работим в мините за спечелване на необходимите за целта средства. Но щом отидохме там, веднага се убедихме, че това е измама. Битовите условия за работниците бяха отвратителни, заплатите малки, трудът непосилен. Това ни разочарова, отказахме се от този проект и се върнахме в София. Но мечтата ни за простия селски живот, живот близо до природата, продължаваше да гори у нас. Ние често, посещавахме Учителя, разговаряхме с Него по въпросите, които ни вълнуваха, разбира се най-много по въпроса за комуната. В един разговор във връзка с нашето следване и науките, които изучавахме, Учителя между другото ни каза: "Учете науките, завършете, но научете и по един занаят, за да бъдете свободни." Ние и без това търсехме работа, опитвахме разни занаяти, но можехме да работим само през свободното си време, а такова като студенти нямахме много. Така, в това търсене, срещнахме брат Бертоли. Той беше опитен в мозайкаджийството майстор, дошъл от Италия да търси своето щастие в България. Той беше станал редовен слушател на Учителя и се приобщи към братските среди. Имаше работилница за мозаечни и циментови изделия и при него намерихме работа на парче. Правехме циментови блокчета, чукахме мрамор за мозаечни камъчета. Предимно лятната ваканция работехме с майсторите, при тях учехме занаята. Но което припечелвахме, стигаше едва за ежедневните ни нужди и съвсем не можеше да ни даде някакъв принос за осъществяване на идеята ни за закупуване на земя, с която да образуваме замислената комуна. Идеята за комуна обаче продължаваше да гори с неотслабваща сила. Тя беше ни обхванала тъй, че ние чак решихме да напуснем университета, за да се върнем към простия живот сред природата. В разговори с Учителя по този въпрос, Той всякога ни изслушваше. Но виждайки непреодолимия устрем, в който сме тласнати, Той не можеше да ни възпре, тъй както една кола, полетяла с голяма скорост по даден наклон, е опасно да се спре рязко. Пък и да ни беше казал нещо против този план, у нас все щеше да остане нещо неудовлетворено, което да тлее и смущава нашето съзнание. За това Той ни остави и не ни възпря да направим нашия опит.
Идеята за комуни беше обладала не само нас, но и други идейни общества. Толстоистите създадоха комуна в село Алан-Кайрак, Бургаско. Там обаче комунарите отидоха до голяма крайност, като се впрягаха в ралата, вместо добитъка. Те имаха комуна и в Ловешко. Анархистите също бяха създали комуна, някъде в местността Свирчовица, Русенско. Наши братски комуни възникнаха и в село Арбанаси, Търновско, и в Русенско, и в Нова Загора, пък и другаде. Всред нашите братя и сестри по онова време постоянна тема бяха комуните. Това беше огън, който не можеше да се угаси. Интересно беше да се види с каква сила идват идеите на Земята.
Жечо Вълков, селянин от село Ачларе, Карнобатско (днес Екзарх Антимово), като наш съмишленик, идва един ден при Учителя и му предлага да се образува братска комуна в неговото стопанство. Жена му се беше поминала и това улесняваше неговия подтик. Учителя като знаеше, че ние търсим земя за нашия опит, го насочи към нас. Да дойдат толкова млади хора, учени и идейни, да се включат в съдействието за това, което Жечо е тъй дълго желал, беше посрещнато с възторг. Той се почувства подкрепен и силен, а ние бяхме не по-малко възторжени от създалия се случай.
Напуснахме университета. Само една щастлива случайност ни избави от последиците, които щеше да ни донесе това отделяне от занятията. Точно тогава професорите от университета обявиха стачка, поради недоразумения с властта и университетът беше закрит през цялата тази година, тъй че останахме незабелязани. През това време ние направихме нашия опит в село Ачларе. Все помня онзи дъждовен ден, в който пристигнахме на гарата в Карнобат, беше края на март 1922 година. От Карнобат до Ачларе са 18 километра. По предварителна уговорка Жечо беше дошъл да ни посрещне с кола, в която бяха впрегнати два коня, за да ни вземе багажа, който не беше малко. Ние, осем души, тръгнахме пешком по мокрия кален път, а обувките ни съвсем неподходящи за такова пътуване. Но нали сме тръгнали към Обетованата земя, към осъществяване на тъй желаната мечта, понасяхме всичко. Когато пристигнахме, беше вече късна нощ. Влязохме в пропита от влага селска къща, останала без домакиня. Лавнаха кучета, замучаха крави, някъде проплака дете. Из тъмнината излязоха две момиченца с едно малко дете на ръце, това бяха децата на Жечо. Обстановката - мрачна, хладна, неприветлива. Това ни подейства като леден душ. Но запалихме огън в камината, пръсна се топлина, сменихме мокрите дрехи. Какви чудеса прави огънят! Светна, затопли се, създаде се уют.
На следващия ден пообиколихме наоколо. Къщата беше стара, но напълно здрава, състоеше се от няколко стаи и обширен хол с огнище. Навън чардак, а пред него се ширва двор, широк три-четири декара. В обора съжителстваха два коня, две крави и две телета. Ние мислехме, че ще можем да съчетаем простия физически труд в едно крайно примитивно устроено земеделско стопанство, без абсолютно никаква техника, с изкуството и интелектуалната работа, която ни беше присъща, и която ни беше една насъщна необходимост. Ще работим, ще четем, ще пишем, ще свирим, ще пеем. Представяхме си живота там като песен. Но още на другия ден ни посрещна коравата действителност. От управлението на селската община отпущаха на селяните участъци за изсичане на дърва - това бяха дъбови храсталаци. Даваше се да изсечеш колкото можеш за един ден. Ние бяхме осем души, едни сечеха, други пренасяха, така натрупахме в двора голям куп. Едва що свършихме това и дойде нова срочна работа. Отново в общината бяха разрешили на всеки селянин, от който участък извади дънерите от вече изсечена стара дъбова гора, става негова земя. И ние се заловихме с тази работа. А Жечо беше лаком по селски и макар че имаше вече своя земя от двеста декара, искаше да прибави още. Използва притока на работна ръка и ни турна да вадим дънери. Взима от съседите брадви, кирки, лопати и ние превихме гръб, но понеже бяхме неопитни и сравнително деликатни натури, разбихме си ръцете, изпочупихме инструментите и много работа не се виждаше налице. Вечер след вечер се прибирахме смазани от умора. За четене и свирене не можеше и дума да става. Едва можехме да си направим обща молитва и да си изпеем някоя песен. Когато запеехме, селяните се събираха около нас и обичаха да се заседават. Те не бяха слушали да се пее на толкова гласа, а ние имахме хубави гласове и пеехме добре. При това ни придружаваше чело, цигулка, че и китара, инструменти, които ние носехме. Селяните обаче не бяха разположени към Жечо, имаха лошо настроение към него, поддържано от попа и кръчмаря. Това настроение мина и към нас. Нарекоха ни набожните, та децата често хвърляха буци пръст подире ни. Но станаха събития, които ни възвърнаха благоволението и уважението.
В селото стана пожар, запалиха се две къщи, настана суматоха, селяните се суетяха, викаха и не знаеха какво да правят. Ние дотърчахме и най-напред пуснахме добитъка от оборите. После се разбра, че в едната къща бабичка с детенце са обхванати от пламъците, успешно ги изнесохме. Събрахме съдове, бакъри, направихме жива верига от потока до пожара. За малко време изгасихме огъня, а сетне селяните коментираха в кръчмата за нас. Второто чудо беше това, че селските кучета, които бяха зли и хапеха що им излезе насреща, нас не ни хапеха. Ние си ходехме спокойно, ако и да лаеха след нас, но да ни приближат и да се хвърлят отгоре ни, никога. Това не остана незабелязано и селяните цъкаха с уста: "Бре-бре, не ги хапят пущините." Третият случай беше още по-ярък. Един неделен ден дойде при нас делегация от кмета и няколко съветници. Беше обед и ние се хранехме на двора. Кмета каза: "Ще трябва да напуснете селото, защото селяните, що са тук, ще ви избият с камъни. Явил се бил някакъв ясновидец при черквата и споменал, че ако не си отидете ще падне градушка, ледени парчета, големи като снопи, ще съборят къщите, ще избият добитъка и хората. Миналата година току-що преди жътва падна градушка и унищожи посевите." Тогава аз станах пред кмета и му казах твърдо: "Селото ние няма да напуснем, а градушка тази година няма да има". Ясновидецът беше определил деня и часа на страшното събитие и то наближаваше. Селото в голямо напрежение го очакваше. Какво ще стане, кое от двете пророчества ще се изпълни? Дойде уреченият ден, беше чист, ясен и без грамче вятър. Никакво облаче по небето. Изпълни се нашето предсказание. Тогава вече селяните почнаха да проявяват и симпатии към нас.
Постепенно ние свикнахме с полската работа. Даже някои неща правехме по-добре и от селяните. Тежки класове бяха увиснали по нивите. Но пролетните посеви, царевицата и слънчогледът, искаха големи грижи - окопаване, почистване от плевели, работа, която много уморяваше. А Жечо беше засял 60 декара нива с тези култури. Този тежък труд ни пороби. Книгите, които носехме за четене останаха неотворени. За музика и занимание с нашите музикални инструменти не можеше също да се мисли. За един интелигентен човек науката и изкуството са нужда на природата му, вече създадена и развита в него. Тъй както физическата храна е необходима за нашето тяло и щом като тази храна не се достави в стомаха, човек усеща нейната липса - глад, така вече оформената интелигентност търси изява и ако тази висша природа, не се задоволи - страда. Какво в това направление би могъл да направи Жечо, този примитивен селянин, останал рано вдовец? Пък и откъде ние, осем деликатни натури, които всякога сме били далече от такава дейност, можехме да съберем сили и кураж? Всяка работа е успешна и приятна, когато е и разумно организирана. А такова нещо ние не успяхме да направим тук. Ето защо започна да се промъква недоволство в комуната. Перспективата цял живот да се прекара при такива заробващи условия ни обезсърчи и огънят угасна. Самият общ живот не се оказа така хармоничен, както си го представяхме. Явиха се дрязги и търкания. Пък и житото, което главно ни служеше за храна, и което мелехме на брашно за хляб на трапезата, свърши. Стана нужда да мелим ечемик, който беше определен за конете. Пък ние мислехме, че като правим комуна, цял свят ще ни похвали и ще дойде да живее като нас. Наивни представи, плод на младежкия ни устрем за подвиг, за похвала, породен от едно подчертано честолюбие. Разочарованието идваше постепенно, но сигурно. Някои почнаха вече открито да съжаляват, че са дошли и подчертаваха грешките.
А в София Школата продължаваше и макар че получавахме редовно лекциите, упражненията, темите, това допринасяше още повече за разгаряне на разочарованието ни. Осъзнахме грешката си. Учителя откри Школата, школа на светлина и прогрес, а ние я напуснахме и дойдохме някъде далеч в село.
Дойде и жътвата. Ние, като повече хора, успяхме да я свършим с 15 дни по-рано от селяните. А беше излязла наредба - да не се превозват снопите от нивите за вършитба, докато всички не завършат с жътвата. Тази наредба имаше за цел да предпази от кражба на снопи. И тъй, имахме 15 дни свободни на разположение, така че решихме да направим екскурзия до Коджа Балкан. Тръгнахме пешком почти боси, а пътят беше не по-малко от 60 или 70 километра. Пътувайки, без да знаем, попаднахме на маларийни области по река Камчия, където се наложи и да нощуваме. След екскурзията всички паднахме болни от малария, а беше време за харман. В цялото село нямаше нито една веялка, с която след овършаване да се отвява сламата от житото. И затова, с лопата на вятъра, а негово величество вятърът не винаги захождаше насам, та понякога се събираха по няколко хармана за отвяване. Ако ли пък излезеше през нощта, ставахме да отвяваме нощем. А маларията здраво пипаше. Комунарите едни по един отпадаха, стигна се до там, че от високата температура някои започнаха да бълнуват, да пъшкат. Така премина месец юли. През август беше Братския събор в Търново. Ние трябваше да отидем, а нямахме пари за път. Двама от нас се сдобиха с пари, намериха начин и хоп в Търново. В това време по някакво чудно съвпадение, родителите ми изпратиха пари, макар че бях им забранил. С тези пари можахме да купим билети до Търново за всички останали от комуната. Така завърши този опит. Натоварени на биволска кола, върху куп слама, напуснахме Ачларе и от гара Карнобат отпътувахме с влака към Търново. Там бяхме посрещнати много сърдечно от братята и сестрите. Сам Учителя нареди да ни създадат всички най-добри условия. Славата на комунари ни се беше разнесла навсякъде из братските среди и всички с обич, уважение и почит се отнасяха към нас. Другите образувани комуни не бяха в по-добро положение. С маларията се борихме няколко години, но двама от нас станаха жертва на тази болест. Опитът ни остана за цял живот."
Мнозина биха запитали: "Нима Учителя не е знаел за тези заблуди, обхванали неговите последователи? И защо не се е намесил своевременно, за да предотврати страданията, неприятностите, загубеното време, тежките последици и ред други сътресения, които се преживяват от хората, тръгнали по един погрешен път? Имал съм случай да се убедя по един безспорен начин, че Учителя, спазвайки един висш закон, не обичаше да се меси в личния подтик и устрем за действие на своите последователи. Всеки човек си идва с определена съдба, с определен път, в който той ще трябва да изправи погрешките на едно свое минало съществувание. Необходимо е да мине собствена програма за изправяне и да получи нови опитности и знания. Учителя не обичаше да се намесва в тази програма, освен когато това е крайно необходимо, за да се спасят надеждни ученици от непоправима гибел. Когато виждаше, че в мозъка на ученика няма подготвени условия, за да разбере Неговата мисъл, Неговото предупреждение, едно такова намесване, ставаше безполезно. Най-после, както вече споменах, често пъти устремът към дадена цел у човека е с такава сила, че е опасно да се възпре. Подпушването би създало непоправими сътресения, неизживяното би оставило нещо неудовлетворено да тлее и смущава съзнанието на човека.
Разумният свят, подчертава Учителя, се ръководи от правилото, че всяко нещо, преживяно от ученика, ще му донесе опит и поне малко знания, мъдрост и освобождение от ограниченията. Учителя казваше: "Природата пет пари не дава за вашето щастие. Вашето щастие не влиза в нейните сметки, освен когато то съвпада с нейните интереси за вашия прогрес." Това по-нагледно ще се види и разбере, когато по-нататък изнеса своите опитности, които имах с Учителя.
"На следващата година, 1923 - продължава същият наш приятел, - но вече през ваканцията, създадохме нова комуна. В уреденото по образцов начин стопанство на братя Маркови, в местността "Свирчовица", близка до град Русе. На разположение бяха 200 дка земя, 25 дка лозе, 9 дка зеленчукова градина, обширна овощна градина, коне, богат земеделски инвентар в най-добро състояние. Външните условия бяха много добри. Петимата братя Маркови, бяха не само опитни и здрави работници, но и добри организатори. При това имаха и най-големият колониален магазин в Русе. Тъй че в стопанско и продоволствено отношение бяхме много добре. В комуната участваха и сестри. Имахме готвачка, като че ли небето искаше да ни възнагради за глада, който прекарахме в Ачларе. Ние бяхме свикнали с полската работа и работехме добре. Дойде времето за коситба и жътва, имаше 90 дка за косене и 30-40 дка - за жътва. Реколтата беше отлична през тази година. Към стопанството принадлежеше и образцово подреденото лозе на брат Явашев. Русенската комуна завърши благоприятно и ние се завърнахме вече доволни. А преди започването на учебната година от Ачларе се получиха продукти от нашия труд - жито, брашно, слънчогледово масло, плодове. А и братя Маркови от Русе бяха безкрайно щедри. Тогава Учителя нареди да се храним у Гумнерови, неговите хазаи, на улица "Опълченска" №66. С какъв свещен трепет сядахме на трапезата около Учителя. Там готвеше предимно сестра Янакиева, рядко прилежна и благородна. Помагаха, дежуриха и други сестри и братя. Това беше идеалната комуна. Яденето беше скромно, но обилно и вкусно. Особено важни бяха разговорите с Учителя. Ние студентите, 10-12 души, идвахме направо от университета. Като рояк птички прелитахме и внасяхме оживление, движение и веселие. Задавахме направо въпросите на Учителя, материал за разговор имаше изобилно. Така продължи няколко месеца. Някои от по-възрастните братя и сестри, макар че си имаха домакинства, почнаха да се приобщават и те към тези обеди. Столовата беше много скромна, стаичка на сутеренния етаж, а там нямаше възможност да се събират за хранене много хора. Новопостъпилите полека-лека ни оттласнаха. Получи се ревност и Учителя разтури комуната."