Науката и възпитанието
2.2. Закон на Всемирното притегляне (Гравитация)
1. Гравитацията действа във физическата вселена, която е дом на всички живи същества. Граница на този закон е самата безпределност на вечността. Откъде почва и къде свършва неговото действие, съвременната астрономия не е в състояние да ни каже. Според приведените по-долу данни, ние можем да си съставим едно съвсем повърхностно понятие за обширната област на владение на този закон.
2. В астрономията, поради огромните мащаби, е въведена нова мярка, наречена – светлинна година. Това е разстоянието, което светлината изминава за една година, като се движи с 300 000 км/с. Ако искаме да превърнем в километри светлинната година, трябва да умножим 60.60.24.365.300 000. Така получаваме, че една светлинна година е равна на 9,5.1012 км. Има и други мерни единици за разстояние, например – парсек, които обаче няма да използваме тук.
3. Днес за никого не е тайна, че нашата планета Земя е част от Слънчевата система. Притегателният център на тази система представлява една звезда – Слънцето, около която обикалят осем планети и множество други по-малки обекти.
4. Слънчевата система е част от по-голямо семейство от звезди (ок. 2.1011), наречено галактика „Млечен път”. Нашата галактика има плоска дисковидна спирална структура с диаметър около 105 светлинни години и е леко изпъкнала в централната си част. Пространството между звездите от галактиката е изпълнено с извънредно разредена дифузна материя и с космичен прах.
5. Естествено цялата галактическа система не е неподвижна. Тя се подчинява на действието на един мощен притегателен център, подобно на Слънчевата система, чийто общ център е Слънцето. Предполага се, че притегателната сила на този галактически център е повече от 7,8.1012 пъти по-голяма от тази на Слънцето.
6. Изказани са различни предположения за местонахождението на този галактичен център. Според астронома Асаф Хол, той се намира близо до орбитата на двойната звезда от шеста звездна величина – 65 Риби (Piscium ). Тази хипотеза отрича Медлеровата теория, която поставя центъра на тежестта между Плеядите и Персей. Според съвременните изследвания, центърът на Галактиката, гледан от Земята, се проектира в съзвездието Стрелец.
7. Слънчевата система е разположена много близо до равнината на диска, на разстояние близо 26 000 светлинни години от центъра на галактиката. Слънцето обикаля около галактическия център с приблизителна скорост 250 км/с, а периодът на едно пълно завъртане е около 250 млн. години.
8. Днес е известно наличието на много други галактики, намиращи се на огромно разстояние една от друга. Още преди да са били открити други галактики, някои астрономи са допускали съществуването на светове извън видимата вселена (нашата галактика). Те изграждали своите хипотези върху основата на логическата интерпретация на научните данни и вярата си в единството на света.
9. Астрономът Елард Гор (John Ellard Gore) използва аналогията и пренася отношението между диаметъра на Слънчевата система и разстоянието до най-близката до нас планетна система (т.е. разстоянието от Слънцето до ά (алфа) Центавър ) към мащабите на видимата вселена.
10. В резултат на извършените изчисления, Гор изказва следното предположение: Ако се запазва същата организация на материални обекти в безбрежното космично пространство (звездни системи и разстояния между тях), то следва да очакваме, че съществува друга вселена, отдалечена на определено разстояние от нашата видима вселена и това разстояние, според наличните данни, се изчислява на 5,2.1020 мили. Разстояние, което светлината със своята удивителна скорост от 186 300 мили/секунда (300 000 км/с) ще измине за близо 2,8.1015 секунди или 9.107 години, което е 2.107 пъти разстоянието до ά Центавър.
11. „Ако на такова голямо разстояние – казва Елард Гор – има друга вселена като нашата, то тя би изглеждала само като една малка мъглявина.” Ако това предположение е вярно, тогава защо не са наблюдавани други вселени, отдалечени от нашата видима вселена посредством “празно” пространство?
12. Съвременните астрономи доказаха, че съществуват много такива „мъглявини”, които представляват огромни звездни системи – галактики – намиращи се извън нашата галактика. Всички те, които образуват видимата вселена, са отделени помежду си чрез едно обширно беззвездно пространство, точно така, както нашата Слънчева система е отделена с „празно” пространство от забикалящите я звездни системи.
13. Елард Гор продължава своите разсъждения, като посочва три причини за невъзможността да се види някоя друга вселена:
– Разстоянието дори до най-близката външна вселена е толкова огромно, че нейната светлина още не е пристигнала до нас. Ако вземем предвид епохите от време, през които се е развивала нашата Земя, това предположение не изглежда особено достоверно.
– Отвъд границите на нашата видима вселена светлообразният етер „изтънява” и като че ли се превръща в една абсолютна празнина. Това „изтъняване” прави невъзможно преминаването на светлината от външното пространство към нас.
– Обширното пространство, което разделя нашата вселена от нейния най-близък съсед, вероятно поглъща светлината от външната вселена. Това пространство действа като космично було, което винаги скрива от нашия поглед всички други възможни вселени.
14. Струве твърди, че подобно поглъщане на светлината действително съществува дори и в границите на нашата Слънчева система.
15. Възможно е обаче нещата да изглеждат по съвсем друг начин, когато се отнасят до пространството между вселените. Светлината, излъчена дори и от най-близката до нас външна вселена, изминавайки разстоянието между вселените (9.107 светлинни години), може да се окаже съвършено невидима, дори и с най-съвременната техника, поради голямата отдалеченост и поглъщането на средата.
16. В резултат на своите изчисления, Елард Гор стига до следния извод: “Ако на такова огромно разстояние се намира звезда, каквата е ά Центавър (т.е. на разстояние 2.107 пъти по-далеч, отколкото е в действителност), тогава даже и да няма поглъщане от междузвездното пространство, тя би изглеждала като една звезда от около тридесет и шеста величина. Според формулата на Погсън, за да се види дори само теоретично такава звезда, ще е необходим телескоп, чийто диаметър да е не по-малък от 24 000 фута (ок. 7 км).”
17. Настоящото научно заключение не бива да ни обезсърчава. Каквито и да са хипотезите на съвременните астрономи за нашата видима вселена, колкото и да са различни техните схващания за това, дали тя е крайна или безкрайна, то ние трябва да допуснем, че броят на действително съществуващите вселени, макар и невидими за нас, на практика е безкраен.
18. Нека си представим, че имаме крилата на един ангел и можем да излезем вън от пределите на нашата ограничена вселена, така че разстоянието до най-далечната звезда, видима с нашите най-мощни телескопи, да е просто като една малка стъпка в нашето небесно пътешествие. Какви ли чудеса на мирозданието биха се открили пред нашия смаян поглед?!
19. Пред нас щяха да се открият звездни системи от по-висш порядък. Пред тях нашите видими небеса биха изглеждали като едно пясъчно зрънце край брега на океана. Ние бихме могли да пътуваме милиони и милиони години в различни направления и бихме срещали все нови и нови слънца, нови светове, нови вселени, които постепенно щяха да изплуват из вечността и да се приближават към нас с намерение, като че ли, да ни посрещнат.
20. Как така, питаме се тогава ние, няма ли край, няма ли свод, няма ли небе, което да ни спре? Винаги ли пред нас ще се разкриват нови простори? Къде се намираме тогава ние и какъв път сме изминали?
21. Да, ние сме едва в преддверието на вечността, на която центърът е навсякъде, а окръжността – никъде. Наистина на велики мисли ни навежда вселената със своята необятност – мисли, пълни със смисъл за всички ония, които разбират.