Младежки окултен клас - ОСМА ГОДИНА (1928-1929)
Гордост и ревност
— Само светлият път на мъдростта води към истината.
— В истината е скрит животът.
Казано е в Писанието: „Знанието възгордява, а любовта назидава“. Който е изказал тази мисъл, той скрил в нея една дълбока истина. Коя е причината, че знанието възгордява? Да се мисли, че знанието възгордява, това говори за изопачаване на правата мисъл. Само горделивият човек мисли, че всичко знае, или че никой не знае работите като него. Обаче, да знаеш всичко, или да знаеш нещата, както никой друг, това е достояние само на Бога, на висшето съзнание в човека, което схваща всички неща едновременно. Когато някой казва, че знае всичко, че като него няма друг в света, подразбираме, че този човек се намира на първото стъпало на възрастващия живот и едва започва да мисли. Той е застанал на пътя, който води към гордостта, т. е. на кривия път на живота.
„Знанието възгордява“. Една от опасностите, в които горделивият изпада, е, че той заема особено положение към всички същества и мисли, че за него са нужни особени условия, особена обстановка в живота. Горделивият постепенно губи своята вътрешна мекота, чрез която може правилно да се развива. Ще кажете, понеже знанието възгордява, човек не трябва да се стреми към него. Обаче, има нещо неизказано в изречението „знанието възгордява“. Има едно знание, което възгордява, но то не е истинското знание, което душата търси. Истинското знание не възгордява и не спира развитието на човека. Знанието, което личността търси, препятства на човека да се развива правилно. То събужда неговата гордост и му пречи за добрия живот. Човек, в когото гордостта взима връх, престава да се учи. Той мисли вече, че всичко знае. Щом престане да учи, той престава и да живее и казва: Аз съм живял достатъчно, всичко съм опитал и разбрал, няма какво повече да уча. Горделивият човек намира, че всички хора трябва да вървят по неговия път. Щом знае и разбира всичко, той е мярка и за живота на другите. Всъщност не е така.
Какво представя гордостта? – Най-голямата суша, която може да се яви в живота на човека, това е гордостта. Според някои, гордостта представя „запичане на съзнанието“. Така се запича и хлябът, когато не се е още напълно опекъл. Може ли да се яде такъв хляб? – Не може. Следователно, всяко запичане представя незавършен процес. Същевременно, този процес е и несъвършен. Когато хлябът се опече, тогава човек може да го яде сладко и с разположение. Значи, човек яде житото по два начина: или както природата го е дала, в естествен вид, или като го превърне в хляб. И крушата може да се яде по два начина: в естествения й вид, и печена. Всеки плод, който е бил изложен на слънцето, като се откъсне навреме, е печен веднъж. Следователно, за предпочитане е да се употребяват плодовете в естествения им вид.
Човек трябва да се стреми към онзи вътрешен процес в природата, в който животът се проявява естествено. Когато житното зърно расте и зрее на слънце, то придобива този живот в себе си. Обаче, печете ли го във вашите пещи, то губи живота, който природата е вложила в него. В печенето, като процес, изчезва всякакъв живот. Ето защо, когато се запече или напълно опече житото, или какъв и да е плод, в човешка пещ, намираме се пред процес, който е резултат на човешката наука, на човешкото знание. От този процес произлиза една нова наука, наречена „готварство“. Какво е допринесло готварството за човека в сегашната си форма? То е довело след себе си редица изопачавания. Ще кажете: Какво трябва да се прави с житото, ако не се мели, меси и пече? Как ще живее човек, ако не готви храните, които природата му дава в суров вид? Човек има право да си задава този въпрос, но той не е зададен правилно. Трябва да си зададе въпроса така: Необходим процес ли е запичането? Нещата не трябва да се запичат. Като процес, запичането не трябва да съществува в човешкото съзнание. Запече ли се човешкото съзнание, всякакъв живот престава. Запичането се придружава със загниване, мухлясване. Не става ли същото с хляба, който е едва запечен? Като постои два-три дена, той започва да мухлясва. Същият процес се явява и при гордостта. Щом се възгордее човек, след няколко дена в него става процес на мухлясване. Затова справедливо можем да кажем, че горделивият човек мухлясва.
И тъй, първият процес, който трябва да се яви в мисълта на хората, които искат да живеят правилно, е отказването им от желанието да пекат нещата, които природата е създала. Не е лесно да печете нещата. Чувате някой да се оплаква, че го пекат на ръжен. Какво ще придобиете, ако печете жив човек на ръжен! Ако го печете и го спасите и освободите от мъчнотиите му, това печене е на място. Но ако го печете, и той цял живот се оплаква от това печене, нищо не сте му дали. Това печене е безсмислено. Следователно, всички неправилни отношения, мисли и желания на човека представят неестествени процеси на неговото съзнание. В това отношение, гордостта е първото болезнено и неестествено състояние на човешкото съзнание. Горделивият си мисли, че притежава някакви особени качества, каквито другите хора нямат. И външно, и вътрешно той счита себе си за особен човек.
Как разбираме външното и вътрешното състояние на човека? Тези състояния имат отношение към външния и вътрешния човешки живот. Физическият живот на човека е неговият външен живот, който се отличава с външно разнообразие, а вътрешно еднообразие. Значи, ако живее само земен, физически живот, човек влиза в областта на еднообразието. Същността на живота се крие в духовния живот, дето цари външно еднообразие, а вътрешно разнообразие. Тази е причината, дето духовният човек се отегчава от външните форми на нещата. Рече ли да се моли по стар начин, както някога се е молил, той казва: Дотегна ми вече да се моля. Той не се отегчава от молитвата, като вътрешен, непреривен процес на душата, но като външен, формален процес. Духовният човек се отегчава от формата на молитвата, но не и от съдържанието и смисъла й. Той се стреми към вътрешния израз на нещата. Неговата молитва е чиста и естествена, както молитвата на детето към майката. Детето се моли на майката за хляб, за круши и ябълки, за бонбончета, и майката задоволява желанието му. Ако след като порасне, то продължава да иска от майка си по същия начин, нищо няма да придобие. Значи, молитвата на духовния човек трябва да се отличава от тази на физическия; молитвата на Божествения човек пък трябва да се отличава от тази на духовния.
Съвременните хора са дошли до положение само да искат от Бога: едни искат къщи и имоти, други – дрехи и обуща, трети – сила, здраве, четвърти – удобства и лек живот, без мъчнотии и страдания. Който отива при Бога, трябва да се откаже от просията. Какво изпитва човек, когато на вратата му хлопат десетина просяци на ден? На едного дава, на втори дава, докато най-после сърцето му се затвори и ожесточи. Бог не се ожесточава, но затваря сърцето си за онези, които само просят, без да дават нещо от себе си. Пазете себе си, и другите от ожесточаване. Понеже горделивият има особено мнение за себе си, като не получи отговор на своята молитва, той се ожесточава и пита, как е възможно да не се отговори на неговите искания. Не знаят ли, че аз съм особен, необикновен човек? Особен може да бъде само съвършеният човек. Ако обикновеният човек мисли за себе си, че е особен, той сам се натъква на противоречия.
Когато човек дойде до положение да се отегчава от земния, т. е. от физическия живот, той трябва да влезе в духовния. Истински духовният човек не греши, понеже живее вътрешен, а не външен живот.. За такъв човек е казано в Писанието, че роденият от Бога грях не прави. Докато живее само на физическия свят, човек постоянно е изложен на погрешки. Гордостта така се подкрадва в него, както в младия момък – мисълта за някоя красива мома, че само той има право да се разхожда, да се разговаря с нея и да й се радва. И момата, в която гордостта взима надмощие, мисли, че само тя има право да се разхожда и разговаря с красивия момък. Горделивият момък и горделивата мома се разхождат заедно и от време на време поглеждат към хората, за да разберат, мислят ли и те, че са един за друг, че само те имат право да се разговарят и разхождат заедно, че само те са особени и необикновени хора. Но самосъзнанието на двамата млади е временно. Момъкът среща по-красива мома от своята възлюбена; момата среща по-красив момък от своя възлюбен. И двамата пожелават да постигнат по-красивото, но не успяват. Като видят, че има нещо красиво, което не могат да постигнат, те започват да се страхуват от своята мисъл, гордостта ги плаши и постепенно изправят разбирането си. Те се плашат и от желанието, което е минало през сърцата им. Същевременно, и на двамата е минала мисълта, че красивата мома и красивият момък могат да ги изместят. Тази мисъл събужда в тях ревността – вторият грях. Първият грях е желанието им да постигнат красивото, което се изпречило на пътя им. Вторият грях се дължи на събудената ревност. Докато момъкът увещавал възлюбената си, че ще остане верен само на нея, в един момент само той измени на обещанието си. Същото прави и момата. Докато говори за верност на своя възлюбен, щом срещне първия по-красив момък от него, тя изменя на своите думи. В желанието си да се разхожда и разговаря с този момък, тя изменя на своя възлюбен.
Това сравнение има отношение към положението, в което съвременните хора често изпадат. Красивата мома, с която се разхождате днес, представя някаква ваша идея, която наричате идеал на вашия живот и на която обещавате да бъдете всякога верни. Обаче, като се натъкнете на друга, по-красива и велика идея, напущате първата и пожелавате да придобиете новата, да работите с нея и за нея. Какво придобива човек, ако постоянно променя своите идеали? Ако всеки момент човек мени идеалите си, той дохожда до уровена на обикновения човек, който живее без собствен идеал и без свои разбирания. Под думата „идеал“ разбираме това, което не може да се замести с нищо друго. Идеалът е това, което може да издържи на всички бури и ветрове, на всички изпитания и страдания. Ако се осмели да замести своя възвишен идеал с друг някой, човек престава да живее. Да заместиш своя идеал с друг някой, това е все едно, да заместиш своя живот с живота на друг човек. Колкото е възможно да направиш това, толкова е възможно да става смяна на един идеал с друг. Всяка подобна смяна води към смърт.
Някой казва, че идеята, която Христос вложил в стиха, „Да станете като децата“, била негов идеал, възхищавал се от нея, но днес отстъпил от тази идея, нещо по-велико го занимавало. Мислите ли, че този идеал може да се замести с друг някой? На физическия свят можете да го заместите, но в духовния – никога. Никой не може да замени любовта с друго нещо. Външните неща не могат да бъдат подбудителна причина, за да изместят вътрешните, съществените неща. Външната красота не предизвиква проява на любовта. Ако любовта ви се дължи на някаква външна форма, тя не е истинска; ако вашият идеал се предизвиква от някаква външна форма, той не е истински; ако вашият живот се поддържа от някаква външна причина или външен подтик, той не е истински.
Казахме, че в духовния свят има външно еднообразие, а вътрешно разнообразие. Затова, ако погледнете хората в духовния свят, ще видите, че всички са еднакво красиви. Ако един момък от физическия свят влезе в духовния свят и види момите, няма да даде предпочитание на никоя, защото всички са еднакво красиви. Тази е причината, че в духовния свят не стават престъпления, както във физическия. Там престъпления стават само в умствения и в сърдечния свят, т. е. в мисълта и в чувствата. На физическия свят престъпленията са външни. Когато някой човек сгреши в духовния свят, пращат го на земята, да изправи погрешката си. Ако той има известна идея в духовния свят и настоява, че тя е права, пращат го на земята, да разбере истината, да провери, доколко идеята му е права. Възвишените същества му казват: Когато идеята ти стане обективна, ти сам ще се произнесеш за нея. Като слезе на земята, той започва да учи, да работи, да прави опити: днес се разхожда с една мома, после с втора, с трета; пада, става, плаче, радва се, докато най-после казва: Побеля ми главата вече! Научих много неща, но видях и патих. Възвишените същества следят, какво прави той и му казват: Сега можем да те поздравим. Ти разбра, в какво се заключава твоята идея и как може да се реализира. В първо време този човек е бил горделив, мислил е, че всичко знае и всичко може да направи, но, като се натъкнал на неуспехи, станал ревнив. Значи, гордостта ражда ревността.
Какво представя ревността? – Сиромашията на живота. Гордостта произвежда запичане на съзнанието, а запичането създава суша в човешкия живот. Какви плодове могат да излязат от сухата почва? Затова, именно, запичането създава сиромашията, т. е. ревността. Когато се казва за някого, че е ревнив, това значи, че той е осиромашал и умствено, и сърдечно – във всяко отношение. Това може всеки да провери, а мнозина имат опитността на вътрешната и на външната сиромашия. Гордият и ревнив човек губи всичко ценно в живота си – своите велики мисли и чувства. С това той изгубва и радостта си.
Като говоря за гордостта, не разбирам проявената гордост, но за състоянието, което е резултат на гордостта – запичането на съзнанието, когато човек престава да мисли и чувства. Каквото и да се каже на такъв човек, той отговаря: Аз зная всичко това. Някой му казва: Погледни небето, виж, колко са светли звездите. – Няма защо да гледам небето и звездите; аз зная, от какво и как са направени звездите; зная, каква светлина имат, зная, че са населени с разумни същества – няма какво повече да уча. Нека учат малките деца, които нищо не знаят.
Дръжте в ума си закона: докато има запичане на човешкото съзнание, ще има безплодие. Щом има неплодородие, сиромашията ще дойде като естествено последствие. При неплодородие и сиромашия, човек естествено се лишава от нещо. Ако види, че съседът му разполага с повече неща от него, ревността обхваща сърцето му, и той започва да критикува Господа, че е несправедлив, че на едного дава повече, на друг – по-малко. Той се чуди, как може Бог да постъпва с него така, да му отнема правата и да не го оценява, както трябва. Не знае ли Той, че аз разбирам всичко, че не съм обикновен човек, като другите? Докато се разхождал и разговарял с красивата мома, той поглеждал самодоволно и гордо към всички хора и мислел, че няма по-красива мома от възлюбената му. Като се разхожда нагоре-надолу с красивата мома, все едно, че изнася на изложба нейната красота. В същност, той сам ласкае своята гордост. Не се минава много време, той среща друга мома, по-красива от неговата, и спира погледа си на нея. И момата среща друг момък, по-красив от нейния възлюбен, и спира погледа си върху него. Тя върви с възлюбения си, но вече й става отегчителен, иска да се освободи от него. Това показва, че тя иска да бяга. Тя иска да бъде свободна, той иска да се уедини, оплаква се от обезличаване. В това се крие друга идея, а именно: и двамата са намерили друго божество, на което трябва да се кланят по друг начин. Това е външната страна на вътрешните човешки състояния.
И тъй, който живее във външното разнообразие на живота, той се намира в физическия свят. Обаче, между всички форми на живота съществува известна връзка. Те са съставни части на един общ организъм. Който не може да схване тази велика идея и дава предимство на една или на друга част, сам внася смут в душата си. Духовният човек разбира тази идея и събира всички части на едно място, за да образува от тях целия организъм. В Писанието е казано: „Ще бъде едно стадо и един пастир“. Един ден, когато всички разнообразни форми на живота се съединят в едно цяло, тогава ще излезе на лице истинският, красив и велик образ на Бога, и всички противоречия ще изчезнат. Задачата на човека е, чрез своето висше съзнание, да намери себе си, да намери Бога и най-после – смисъла на живота. Само така той може да съедини всички части в едно цяло – в образа на Бога. Това значи, да се домогне човек до Вечното Начало. Който не Го признава и не Го търси, той е дал място на гордостта в себе си. Влезе ли гордостта в човека, той се излага вече на опасност – запичане на съзнанието. Оттук, като естествено последствие, иде сиромашията в човека, която го прави ревнив. Когато минава край изораните ниви и увисналите от плод лозя на съседите си, ревнивият поглежда със завистливо око към тях и казва: Да е мое това нещо! Той пожелава това за себе си, но сам не се хваща на работа. Горделивият не може да работи върху своята почва. – Защо? – Твърда, суха е тя. Той страда от твърдост и сухота на съзнанието си.
Какво трябва да прави горделивият,за да се освободи от сухотата на съзнанието си? – Той трябва да се смири. Като разбирали това състояние, в древността още, Великите Учители са проповядвали на учениците си смирение. Гордостта се възпитава чрез смирението. То е вътрешен процес на съзнанието, който се изразява в смяна на условията на живота. За да работи човек, непременно трябва да се сменят вътрешните условия на живота му. Условията на много хора са неблагоприятни – в съзнанието им има сухота, запеченост. На такава почва нищо не може да расте. – Какво трябва да правят тези хора? – Да вземат кофи, пълни с вода, и да поливат. След време тревата ще се освежи, ще стане зелена, и всичко наоколо ще почне да расте. Така, именно, човек ще разбере смисъла на външното и вътрешно разнообразие и еднообразие.
За да разбере смисъла на разнообразието, което съществува във физическия свят човек трябва да влезе в духовния свят, дето се крие смисълът и идеалът на живота. За тази цел, трябва да се съедини външният, физическият живот, с вътрешния, т. е. с духовния; или, външното разнообразие на физическия живот трябва да се съедини с вътрешното разнообразие на духовния живот. Само така животът може да се осмисли; само така може да се разбере голямото разнообразие, което се включва в идеята „Вечно Начало“. Който люби Бога, може да се радва на всичко, което Той е създал – небето и земята, звездите, слънцата, растенията и животните. Той знае, че всичко е създадено за него и за неговите ближни. Помисли ли човек, че всичко, което съществува, е само за него, той веднага ще се намери на физическия свят и ще вижда само частите, но не и цялото. Всички хора, като части на едно Велико Цяло, трябва да влязат в духовния свят, да образуват Великия Божествен организъм. Който може да съедини всички форми на физическия и на духовния свят в едно цяло, той е завършил своето развитие, т. е. престанал е да еволюира, но само се проявява. Той ще минава от физическия свят, дето разглежда външното разнообразие, в духовния – светът на вътрешното разнообразие. Който не разбира разнообразието и на двата свята, натъква се на едно безразличие, като си казва: Защо ли живея? Всичко опитах и разбрах – животът няма смисъл.
Когато човек разбере външната страна на физическия живот и вътрешната страна на духовния живот, той влиза вече в Божествения свят – в закона на единството. Онези, които не са се справили с противоречията, казват, че това е далечна, непостижима цел. За постигането й са нужни милиони години. Не е така, никакви милиони години не са нужни. Дългите срокове са за глупавите хора, а не за умните. Ако някой каже, че за усъвършенстването му са нужни милиони години, той е глупав човек. Ако съединявате частиците на Цялото, една по една без любов, нужни са, наистина, милиони години. Обаче, приложите ли любовта, вие ще ги съедините в един момент и ще образувате общия, красив образ на Бога. Когато любовта действа, всички части се съединяват моментално и образуват Цялото. За да постигне желанията и идеалите си, глупавият се мъчи и иждивява много време и енергия. Умният, обаче, без мъчение постига своите желания. – Защо? – Защото той живее извън времето и пространството.
Съвременните хора си служат с понятията „време и пространство“ за изяснение на дадени състояния. Във физическия свят се говори за време, а не за пространство; в духовния свят се говори за пространство, а не за време. Който се е свързал само с физическия свят, той живее във времето; който се е свързал с духовния свят, той живее в пространството. Някой казва, че се движи само по земята, не може да отиде на слънцето и на звездите. Защо не може да посети някоя звезда? – Защото не живее в пространството. Във физическия свят се изучават процеси и състояния, които имат отношения до времето – разнообразието на всички предмети и явления, както и състоянията, които се раждат от тях: недоволство, скръб, радост и др. Отиваш на училище, учиш се, пишеш съчинения, декламираш – радваш се на всичко. Срещнеш някоя мома, влюбиш се в нея, разхождаш се, разговаряш се и казваш, че си намерил смисъла на живота. Не се минава много време, вземат ти възлюбената, и ти започваш да плачеш. И майката има такава радост – детето. Тя го носи на ръце, радва му се и казва, че като нейното няма подобно. Един ден вижда друго дете, по-красиво, и скърби, че и нейното не е толкова красиво. Идеал, който се мени всеки ден, не е никакъв идеал. Това е карикатура на идеалите.
Време е вече, хората да дойдат до здрави, правилни отношения на къщата. Има ли право красивият момък да хване една здрава, силна мома под ръка и да се разхожда с нея? Ако си позволи това, той е направил вече първата погрешка, която има отношение към съзнанието му. В какво се заключава неговата погрешка? Здравият и красив човек, бил той мома или момък, представя красива ваза, пълна догоре с вода. Правилно ли е, от ваша страна, да наливате още вода във вазата? Красивата мома е пълна ваза, но, въпреки това, вие искате да налеете още вода в нея. Тя е богата, има всичко на разположение, а вие искате да й предадете още нещо, с което да заставите хората да ви отдават нужната почит. Павел казва: „Нито мъж без жена може в Христа, нито жена без мъж“. Идеята, която Павел е вложил в този стих, е съвсем друга от тази, която хората разбират. Един момък среща приятеля си с една красива мома, хванали се под ръка и нежно се разговарят. Той поглежда към тях, въздъхва и си казва: Да бих имал и аз такава мома, и моят живот щеше да има друг смисъл. Този момък търси смисъла на живота в женитбата, но той е на крив път.
Какво се разбира под „женитба“ в широк смисъл на думата? – Свързване на душата със своя велик идеал. Мисълта, която Павел е вложил в цитирания стих, е следната: нито животът може да се прояви без ум, нито умът може да се прояви без живот. Това показва, че животът и умът не са две различни същини, независими една от друга. Те са тясно свързани помежду си и не могат една без друга. В този смисъл, истинската женитба се заключава в създаване на тясна връзка между ума и живота, като велика целокупност. Това обяснение се отнася до онези хора, на които съзнанието е пробудено. Онези, на които съзнанието не е пробудено, правят разлика между ума и живота, между мъжа и жената и ги разглеждат като отделни части, без никаква връзка. И тогава, съберат се мъж и жена да живеят заедно, но веднага се скарват, явяват се спорове и недоразумения между тях. Ние не отричаме женитбата, защото за мнозина тя е такава радост, каквато е радостта на децата, които си играят с кукли. Ние сме против неестествените положения в живота, каквито са гордостта и запичането на съзнанието, защото те лишават човека от възможността да расте и да се развива правилно. Гордостта и ревността внасят сиромашията в живота.
Който е научил законите на прилежанието и леността, нека направи сравнение между гордостта и ревността от една страна, запичането и сиромашията от друга. Как се изразява сиромашията в живота? – В липса на пари, на къщи, на ниви т. н. Парите, къщите, говедата, нивите представят разнообразието в живота. Дойде ли сиромашията, и ревността иде след нея, като нейна спътница. Павел казва за себе си, че бил ревнив в любовта. Това е друг вид ревност. Да бъде човек ревнив в любовта, това подразбира стремежа на душата да постигне нещо велико в живота. Обаче, ревността на обикновения човек води към падение. Такъв човек не живее, но се мъчи. Той се мъчи и като духовен, и като светски. Стане богат, мъчи се; стане учен, мъчи се. Покажете ми един философ, или учен, който да не се е мъчил. Защо се мъчи? – За да създаде една велика идея. Как може човек да създаде такава идея? – Като съедини всички части в едно цяло.
В духовния свят нещата са поставени малко по-другояче от тези във физическия свят. Каквото направи човек в духовния свят, то е общо за всички. Там идеалът на едного е идеал за всички. Ако в духовния свят един момък хване някоя мома под ръка, никой няма да го пита, защо прави това. На другия ден се разхожда с втора, после с трета, без да му се сърдят другите моми. Ако това стане на физическия свят, между двете моми се явява ревност, спор, несъгласие. Първата мома мисли, че само тя може да бъде идеал за своя възлюбен. Като обръща внимание на втора, на трета мома, с това момъкът иска да й каже, че има и по-красиви моми от нея, не трябва да си въобразява, че тя е най-красивата мома в света.
Това, което ви говоря днес, не е нещо ново, но с примери изяснявам нещата, както стават в духовния и във физическия свят. И младият, и възрастният разбират тези болезнени прояви, които ние наричаме „патология на човешкото естество“. За да бъде духовен, човек трябва да знае, как да се освобождава от болезнените състояния на своята душа. Не може ли да се освободи, той ще се намери в областта на външното разнообразие и вътрешното еднообразие. Еднообразието се заключава в това, че всички се чувстват здрави и намират, че животът има смисъл. Също така разнообразието се заключава в това, че всички започват да мислят право и свободно. Докато мислите и чувствате, вие сте здрави; престанете ли да мислите и чувствате, вие сте болни.
Като ученици, вие трябва да се пазите от запичане на съзнанието, което се ражда от гордостта и от сиромашията, която е последствие на ревността. За да се освободи от болезненото състояние на гордостта, човек трябва да превърне гордостта в самоуважение; за да се освободи от болезненото състояние на ревността, той трябва да превърне ревността в прилежание. Влезе ли в закона на прилежанието, той встъпва в правия път на живота. Когато ревността дойде в помощ на прилежанието, човек се домогва до истинското знание. Да се освобождава човек от своите болезнени състояния, това значи, да е опитал силата си като културен човек. В това се заключава красотата на новия живот и на новата култура. Под думите „нова култура“, ние разбираме новите схващания, новата философия за живота, чрез която може да се реализира високият идеал на човешката душа. В съзнанието си човек се стреми да съедини всички части на своя свят в едно цяло и да създаде първичния образ на Бога в себе си, за да има на кого да се моли. Да се молиш на Бога, това значи, да се свържеш с Него. Тази връзка води към самоусъвършенстване.
Да се говори на човека за самоусъвършенстване, това не е нещо ново. Важно е, всеки човек да има любов към Бога, към себе си и към своя ближен. Който е придобил тази любов, той е на прав път в живота си. В любовта има два важни момента, два важни полюса: в единия полюс е животът на еднообразието, а в другия – животът на разнообразието. Щом ви дотегне еднообразието, ще минете в разнообразието, и обратно: като ви дотегне разнообразието, ще минете в еднообразието. Ако попаднете в еднообразието на духовния свят, ще слезете във физическия свят; ако попаднете в еднообразието на физическия свят, ще се качите в духовния свят. В слизането и качването на съзнанието се крие спасението на човека. Който се учи и във физическия, и в духовния свят, той е дошъл до естествения път на развитието си. Да се учи човек, да се стреми към съвършенство, това е правият път на живота. Само онзи човек може да постигне съвършенство, който се учи; не се ли учи, никакво съвършенство не може да постигне.
Мнозина казват, че човек може да се учи само на земята, но не и на онзи свят. Не е така, човек учи и на земята, и в духовния свят. Казва се, че процесът на ученето е вечен. Съвършенството показва, че преди тебе има други същества, които са завършили своето развитие, и ти ще се учиш от тях. След тебе пък идат други същества, за които ти си съвършен. Ако си милосърден, ще учиш другите на милосърдие. Всеки човек може да бъде идеал за онези, които по развитие стоят по-долу от него. Той пък ще има за идеал същества, които стоят по-високо от него. Най-после всеки ще дойде до Бога, Който е идеал за всички.
Някои се отказват от ученето, мислят, че са завършили развитието си. Признай в себе си, че си ленив и се обърни към прилежния човек. Докато научиш закона на прилежанието, той ще бъде идеал за тебе. Други казват, че няма защо да се молят, това отдавна вече са научили. Сега, именно, трябва да се молиш. Който не се моли, той е мъртъв. Молитвата е отваряне на очите. Като отвори очите си, човек вижда красотата на света. Само така може да се разбере дълбокият смисъл на молитвата. Няма по-приятно чувство за човека от това, да се моли по свобода на духа, а не насила. Който се моли насила, той затваря очите си. Това показва, че красотата на духовния свят е затворена за него. Има смисъл да затвори човек очите си във време на молитва, но ако пред него се разкрие красотата на великото разнообразие на духовния свят. Като хване под ръка някоя мома, момъкът може да й се радва, да се разговаря с нея – това не е грях. Грехът се заключава в предпочитането на една мома пред друга, т. е. в различието, което се прави във формите. Момъкът не знае, дали първата мома, с която се разхожда и разговаря, не е по-добра, по-умна и способна от втората, която после среща. Във втората мома той харесва главно външността й, а външността не определя човека.
Време е вече да поставите живота си на съзнателна преценка, т. е. на щателен анализ, а не да гледате на него като на забава, както децата се забавляват със своите кубчета и картинки. Всяко кубче трябва да се поставя на мястото си, никъде в живота ви да не остава празнина. Като изучавате частите на своя живот, ще се научите да ги сглобявате и разглобявате, да си образувате нов, подходящ за вас живот. Така ще възлизате стъпка по стъпка към Божествения свят.
Това са вътрешни процеси на съзнанието, изучаването на които представя цяла наука. Да влезете в Божествения свят, да наследите Царството Божие, това е идеалът на човешката душа. Който се е домогнал до своя идеал, той се е освободил от болезнените състояния на своята душа, както и от всички наследствени или отпосле придобити недъзи и слабости. Грехът е едно от мъчителните болезнени състояния на душата, от който разумните същества се стремят да освободят човечеството. От това гледище, страданието е метод за лекуване на хората от греха.
Като разглеждаме отношението на момъка към момата, имаме два случая: първият случай, когато момъкът замества своята възлюбена с друга мома, по-красива от нея. Тя започва да плаче, да страда и да ревнува. Във втория случай момъкът замества своята възлюбена с друга мома, по-грозна от нея. Тя се възмущава от възлюбения си, но не ревнува. Тук се накърнява нейното достойнство. В нея заговаря гордостта, и тя казва: Аз ще му покажа, коя съм. Как смее той да предпочита по-грозна мома от мене! Какво се постига в единия и в другия случай? – Нищо не се постига. Въпросите не се разрешават нито с ревност, нито с гордост.
Това са процеси, които стават в съзнанието на човека. Като изучава себе си, както и процесите в природата, човек вижда, че каквито процеси стават във физическия свят, същите стават и в духовния. Или, каквито процеси стават в съзнанието на човека, такива стават и вън от съзнанието му. Когато се разберат вътрешните състояния в човека, тогава ще се разберат и външните промени, които стават с него. Следователно, видите ли, че някой пада духом, ще знаете, че неговата възлюбена е срещнала по-красив момък от него и на другия отдала всичкото си внимание. Когато някой се възгордее, ще знаете, че възлюбената му го е заместила с по-грозен момък. Това са две различни състояния и опитности, през които човек минава. Който разбира дълбокия смисъл на човешките отношения, ще каже на по-красивата мома от себе си: Сестра, ела между нас, да бъдеш идеал и за двама ни. На по-грозната мома ще каже: Сестра, ела между нас, да те поставим на твоето място. Като част от цялото, ти имаш свое определено място. В цялото тя не е грозна; вън от него тя губи красотата си и минава за грозна. В този смисъл, няма грозни неща в света.
Грозота съществува само там, дето частите не са поставени на местата си. Поставите ли ги на местата им, както са в Божествения свят, те стават красиви. Това означават думите, че в Божествения свят няма противоречия. Тъй щото, когато някоя идея изглежда грозна, това се дължи на факта, че не е поставена на мястото си. Всяка идея трябва да бъде поставена на това място в ума ви, което Бог й е определил. Тя изглежда противоречива, защото е в сянка. Изнесете я на светло, да я огряват слънчевите лъчи, и тя ще стане красива.
Бъдете носители на светлината, на новата култура, която иде вече в света. Много работа предстои на хората на новите времена. Будно съзнание се изисква от всички; само така ще разберат, защо живеят. Те търсят дълбокия смисъл на нещата, учат, прилагат, размишляват, и по такъв начин стават творци на своите идеи. Като живеят така, противоречията за тях изчезват. Те поставят всяко нещо на неговото място. Дойде ли при тях богатият, сиромахът, ученият, простият, те ги поставят на местата им и така избягват всички противоречия. Това значи, да придобие човек вътрешно щастие, да дойде любовта в душите на хората.
Любовта е израз на Великото Начало, което се проявява в човешката душа. Тя е завършен процес – поставя всяко нещо на своето място. Да любиш, това значи, да поставиш всяка част на мястото й и така да образуваш цялото. Всеки може да намери частите на цялото в себе си още сега, а не след хиляди години. Успее ли да постигне това, човек влиза в закона на съвършенството и става възрастен, на 33 години.
В заключение на всичко, казано досега, повтарям: За да се освободи от своето болезнено състояние, горделивият трябва да внесе в себе си самоуважението, а ревнивият – прилежанието. На всички хора, изобщо, предстои велика задача – да станат носители на новите идеи. Новите времена изискват нови хора – герои. За героя нито светът, със своите изкушения, нито страданията, нито смъртта са в състояние да го отклонят от пътя му, или да го снемат от неговото място. Новият човек е човек на безсмъртието, на Вечния живот.
— Само светлият път на Мъдростта води към Истината.
— В Истината е скрит животът.
2. Лекция от Учителя, държана на 31 август, 1928 г. София – Изгрев