Начални Слова от Учителя в периода 1896-1904 г.
Външните условия на Живота
Външните условия на Живота
Една от най-заплетените и замотани тайни в Природата е Животът. За произхождението му нищо положително не знаем. Онова, което сме научили относително природата му, то е придобито от наблюдение явленията на силата му, която се различава диаметрално противоположно от силите на физическия свят по степента и качествата на своето естество. Онова, което забелязваме относително Живота, е, че той се е явил в системата на природният свят под известни условия, които по необходимост клонят да потвърдят истината, че Природата има определена една каква и да е цел, едно какво и да е стремление. Ние сме принудени да признаем очевидната истина, че Животът е влезнал в настоящето си положение с едно определено подбуждение да се развива, расте и стане фактор и главен деец в по-нататъшното проявление на върховния Дух във Вселената. За да се постигне това върховно стремление в Природата и да се роди и развие настоящия органически живот, когото Духът ни притежава, преди всичко е трябвало почва, на която да тури ногата си. Почвата е съставлявала една от най-важните елементарни първоначални необходимости за съществуване. Почвата е съдържала първата приготвителна стъпка за идването на жизнената сила в царството на Природата, за да завземе новата среда на своята деятелност, да влезе в новите условия на своето битие. За постигането на тази обективна реалност сили са били нужни да приготвят жилището му и да отворят свободен път за неговото влизане, т.е. въплътяване, възприемането на настоящето си естество, облечено в плът и кръв. Природата трябвало да впрегне своите физически и хи¬мически сили и да ги натовари с великата работа да й доставят елементите на почвата, посредством събирането малките частици на веществото, населяющи пространството, в общи маси, названи небули, в центрове, наречени слънца, и в системи, наименовани слънчеви и планетни общества.
От научните факти и сведения се учим, че главният двигател в тази огромна материална работа е бил законът на теготенето. Под неговата сила и влияние всичките отделни частици на материята са били принудени да изгубят своето първоначално положение и да се стекат към общото направление на материалната солидарност, наречена видим свят или Вселена. От тази първоначална мъгливост, състояща се от безбройно и невъобразимо множество атоми, независещи един от други, буйни и неукротими по есте¬ство, движещи се по милиони пъти в секунда, и то в различни и всевъзможни направления, е трябвало да се създаде нещо си. Въображете си какво хаотическо състояние е представлявала тогава видимата Вселена, каква Вавилония е преодолявала помежду частиците на веществото, каква фантасмагория е съществувала в движението на атомите, които повидимому не са имали никакво определено направление! Всичко се е показвало на един развълнуван океан в пространството, вечно колебающ се, без никоя определена цел. От това хаотическо състояние е било нужно и необходимо да се образува и създаде нещо порядъчно и хармонично, отговарящо на условията, изисквани от Живота. Каква велика задача е предстояла пред лицето на Природата – да развие и устрои настоящия свят, настоящата видима Вселена – със своята хубост и вечна хармония на единство, произтекающо от вечни и неизменяеми закони, работещи с математическа точност и последователност.
Ако във Вселената съществуваше и действаше само законът на теготенето – именно частиците да се привличат с еднаква сила, то Вселената не би достигнала настоящето си положение и не би приела на¬стоящия си образ. Имоверно е да предположим, че частиците на веществото биха се сгрупирували в една обща маса, която не щеше да е приспособена за нищо. Атомите завинаги щяха да си останат отделни и независещи единици, без да проявят своята вътрешна деятелност, която е лежала скрита в естеството им. Те щяха да се прилепят един до други по един механически начин, но никога не биха влезли в по-тясна связ. Това заключение извличаме от факта, че теготенето по естеството си е повечето механическа сила на движенията, с помощта на която частиците и телата са били турени в пространството на подобаващите им места. Всичко, което законът на тежестта извършва, е известно налягане върху материята, което науката нарича теготене или падане на телата в пространството към центъра на тежестта. Върху неговата първоначална основа почива неразрушимостта на материята, т.е. на първоначалните форми на веществото, наречени атоми, които сами по себе си не са нищо друго, освен изражение на известно количество сила, която е затворена в естеството им. Всичката работа на теготенето е да поддържа един установен ред, вече отдавна създаден от предидущи причини и начала, освен това да спазва същевременно единство помежду всичките отделни дейци на материалния свят, като ги държи в границите на своята сила и влияние. При всичко, че всемирното теготене играе една от най-важните роли във Вселената, при все това, известни факти ни навеждат към мисълта да заключим, и то справедливо, че ако този закон на теготенето не би се обусловил или пък видоизменил и подпомогнал от закона на всемирното сродство на елементите, то навярно видимата Вселена днес щеше да има друг изглед, не толкова приятен. Във всемирното сродство се крие една от великите тайни на общата деятелност на Природата, която произтича от свободното действие на атомите, които влизат във всевъзможни взаимни съюзи помежду си, от които съюзи се образува постоянна енергия, която се пренася от различни среди по цялата Вселена. Без всемирното сродство светът завинаги би останал вечно безплоден и вечно безцелен. Мрак и тъмнина щяха да владеят навсякъде, влиянието на топлината и светлината не щяха да са понятни на нази, Духът на человеческата душа завинаги щеше да остане затворен във вечната бездна, в която нищо друго не би съществувало, освен вечно мълчание. Светът над вратата си щеше да има надписа: „Изгубен мир“. Любовта и злобата, Обичта и ненавистта, Истината и лъжата погребани щяха да бъдат в пропастта на пространството. Не щеше тогава да има нужда ни от вяра в Бога, ни от възпитание в Живота, ни от наука за развитието, ни от фило¬софия за просвещението. Мозъкът на бедните отчаяни философи, богослови, материалисти, идеалисти щеше да е в блажен покой. Светът щеше да бъде избавен от учението им– „животът е зло, без него е по-добро“.
Но види се явно от фактите, че Природата не взела тия неща в съображение при устройството на Вселената. Това даже на ума й не идвало, че ще дойде един ден, когато ние, разумните твари, ще бъдем обезпокоявани от всевъзможни злини, които ще ни турят да се гоним по лицето на Земята и да се бием всякой с брата си. Навярно ще каже някой: „Ако тя бе предвидила нашите нещастия, тя би ги взела във внимание.“ Но вижда се, че това не влизало в сметката й. Главната й цел и задача била да устрои видимата Вселена тъй, както върховните й закони са го изисквали, и да даде на всякой свят онези условия, посредством които да бъде приготвен и приспособен за всичките нужди на развиващия се и растящ Живот. Дали тя си е въображавала, че когато дойдат разумните същества в дома й, ще подигнат куп разисквания, прения, гонения за всевъзможни предмети, въпроси стежания и имоти кому принадлежат по право. Това, види се, да е бил второстепенен въпрос, оставен настрана да се разглежда, кога му дойде времето. И не е чудно, че днес този въпрос е подигнат на разглеждане. Ако и да не разбираме още достатъчно езика на Природата, за да се ползваме напълно от уроците, които ни дава всякой ден, при все това тя е сполучила да ни научи по нещо си за основните на¬чала. Животът на миналото не е бил иждивен напразно, душата от дълговековната си опитност е научила някои от първите постановления на върховния Живот. Мозъчните клетки са ни предали първата заповед, написана от Вечния Дух. Законът на съвестта е прогласил вече вътре във всякой человек, че дългът е първата стъпка за успеха и щастието на Живота във всякоя душа. Тази е първата аксиома, която трябва всякой разумен человек вече да проумее, защото времето на изхода ни наближава – да се освободим от фараоновото владичество.
Има философи, които гледат с презрение на Живота. За тях человечеството не е нищо друго, освен материална сган, които днес съществува, утре изчезва. Има куп капиталисти и хитри дипломати, които гле¬дат на живота на другите като на известен капитал, който може да се усвои чрез различни благородни и неблагородни средства и да се употреби за частни цели, прищевки и каприции. Върху тази основа народите още се стремят да подигнат своята бъдеща слава и щастие. Голо щастие – измама на человеческото тщеславие. От времето на нашите първи прародители ние все това блаженство търсим в този свят, но то няма да дойде, ако и да го чакаме, за хиляди и милиони години. Тази подла и нечестива философия няма да създаде нашето бъдеще блаженство, нито нашия бъдещ живот, тя няма да ни освободи от отговорност спрямо закона на дълга и Правдата. „Гол излязох от майчината си утроба – казва праведният Йов – и гол ще са върна.“ Най трудната работа, казва един физиолог, е да поправим един развален и разстроен мозък; най-трудната задача, казва един възпитател, е да изправиш един покварен характер; най-опасното нещо, казва един философ, е зле настроеното сърце. Голямата трудност с разваления и разстроен мозък се намира в разглобените му части и центрове, които са изгубили своето физиологическо равновесие – равновесие, което никой не може да поправи, освен самата Природа. Голямата мъчнотия с покварения характер лежи у самата душа, които психически е различно настроена – настроение, което произтича от връзката и влиянието на негативните духовни сили; подобен характер само Добродетелта е в сила да изправи и промени. Голямата опасност със зле настроеното сърце лежи в самата му динамическа сила, която може да избухне като вулкан, когато и да е, щом се докосне злото до него. Подобно сърце никой не може да укроти, освен Любовта. „Сърцето е измамливо повече от всичко и твърде разтленно, кой може да го познае?“ – така е говорил еврейският пророк Йеремия, като е предвиждал източника на всичките обществени злини, които се били следствие и резултат от разобуздани человечески сърца и от разобуздани человечески страсти, които нямали никакъв разумен контрол, но постоянно се менявали като някой вулкан.
За премахването на злото Истината е необходима да се внушава във всякой ум и да се представя във всичките й видове, форми, образи и степени пред всякой человек; и не само това, но и да се прокарва, посява и въплътява в самия душевен живот, гдето да стане сила и двигател в духовното просвещение. Въздигането на человечеството и человеческата душа се извършва по един много сложен начин. Това ние не забелязваме, но ние чуваме гласа на вярата и надеждата вътре в нашата душа, които ни канят да влезем в светлото бъдеще, гдето хубавите и благи обещания ни очакват, гдето условията са променени и положението е подобрено, гдето животът е тих, добър и благороден, гдето Радостта, Мир и блаженство преодоляват. Обаче умовете ни постоянно се смущават и колебаят от нови впечатления, както умовете на младенци. Ние сме влечени постоянно от всевъзможни течения и променения, които ни тласкат ту към една, ту към друга посока. Няма спокойствие, „борба непрестанна е този наш живот“, казва поетът. Мозъкът ни е обезпокояван от енергията на Природата, която ни принуждава да се стремим към онова, което е непостижимо, към онова, което не видим да схванем, и към онова, което не знаем да научим. Времето носи всичко поред, а нуждата прилага всяко нещо наред. „Ние гледаме – казва Павел – мрачкаво като през огледало.“ Но това, което видим, е само отражение на миналото, на онова, което е минало преди нас. Значи само миналото бъдеще е действителната Истина, която е оставила и в света, и в нас отпечатък на своето присъствие. Колкото за идещото бъдеще, то е само идеалът без никоя същност, който има да се осъществи на своето време в една или друга форма. Той е величественият план на една къща, която има да се построи. Има голяма разница помежду плана и самата къща – планът е видът на къщата, начертан на една хубава книга, когато къщата е самата реалност, същността, в която нашият живот пребъдва.
Но съмнението е характеристика на человеческия ум, който се колебае помежду вярата и неверието, като си размишлява дали се е родил за нещо си, или за нищо; дали светът има някое значение в себе си за него, или той така си мечтае и въображава; дали се управлява от някого, или от никого; как се е създал, кой го е произвел и устроил – дали някое велико Същество, наречено Бог, или някоя велика сила, наречена Природа. Такова е естеството на душата, щото тя не може да успява и да се разширочава в своето духовно развитие, без тази вътрешна умствена светлина. Тя не може сляпо да се движи към каква и да е посока, тя се нуждае от идеал, който да я въодушевлява към нещо си – към нещо си не мъртво, но живо. Живо, което да има сродство и Любов с нея. Богословът и теистът казват: „Бог е създал и устроил света, Той го управлява и Той е всичко. Без Него нищо не съществува.“ Натуралистът и материалистът казват: „Материята и природата – те са произвели и устроили света, той се намира под управлението на техните закони, без тяхното присъствие нищо не би съществувало.“ Идеалистът и спиритуалистът казват: „Умът и Духът са пропроизвели и устроили света, всичко, което ви¬дим и усещаме във външния свят, то са само форми и представления на силата на ума, които действа и работи. Вселената е негов продукт, без ума нищо не би съществувало.“ Пред нас стои една дилема, на която който и край да хванем, все ще ни убоде; която страна и да вземем, все ще срещнем противници. Изпречва се пред нас материалистът с всичкото си знание за веществото и природата и почва да ни убеждава, че учението на теиста и богослова не почива на никаква здрава основа. – „Онова, което теологът подържа, да е Бог, който е създал и устроил Вселената, то не е никакъв Бог – казва материалистът, – то е материя, която ние виждаме да работи и действа; тя е единствената реалност, която можем да опитаме, попипаме и проверим в действителност. На същото твърди и натуралистът, затова вън от тази реалност всичко е въображения и мечти, следствия от атомически и молекуларни движения в мозъка; затова те нямат никаква предметна действителност вън от него.“
Работата, както ни я представлява материалистът, върви много добре и гладко, умовете ни са почти убедени да приемем учението му за чиста истина. Разбира се материята е действителност, няма защо да се съмняваме в присъствието й. Но пред нас се изпречва и много ученият идеалист със своите обширни познания за действията на ума и почва да ни убеждава и доказва, че учението на материалиста не почива на здрава основа. „Понеже онова, което виждаме, пипаме, опитваме и проверяваме, то не е материята – казва идеалистът, – но са само образи, форми, впечатления и усещания, произведени от силата на ума. Умът е, който действа,вън от нази и вътре в нази, неговите действия и резултати, материалистът взема за неща реални и независими от ума, който назвал с имената материя и природа. Онова обаче – продължава идеалистът, – което пипа, което усеща, което сравнява и мисли, е умът. Извадена силата на ума от общият резултат на веществото, то изведнъж ще се преобърне на първоначалните си елементарни действия. Под такива условия вселената би изгубила своята материална реалност веднъж за всякога Затова – казва идеалистът – вън от ума никаква реалност няма.“
Въпрос се повдига в ума ни где е истината – дали в учението на материалиста, или в учението на идеалиста. Мислим сериозно: ако приемем учението на мате¬риалиста за истина, трябва да отхвърлим действителността на ума, т.е. да приемем, че человек не е нищо друго, освен един куп от атоми. Да постъпим по този начин значи да влезем в стълкновение с естеството на разума си, т.е. да отхвърлим присъствието на мислите в душата си. Очевидно противоречие и не леност Ако пък приемем учението на идеалиста за основно и допуснем само действителността на ума, а отхвърлим реалността на материята, значи да дойдем в стълкновение със своя организъм и със своя мозък, центъра на всичката ни настояща деятелност. И всякой знае, че всичко у нас не е само ум. Значи нито едното, нито другото учение съдържа цялата истина. Пред нас лежи дилемата на триъгълника, в която всякой ъгъл си предполага да е целият триъгълник и че без неговото присъствие съществуването на триъгълника е невъзможно. Това е нещастието, което е сполетяло богослова, материалиста и идеалиста. Но ако един триъгълник не може да съществува без присъствието на един от ъглите си, то тъй също и един ъгъл не може да съществува без присъствието на една от страните си; но и самата страна не може да съществува без присъствието на една от точките на правата линия. Излиза от този анализис, че точките са основата на всичко – посредством тях се образуват правите линии и ъгли. Но подобен род разсъждения не могат да ни доведат до никакви положителни заключения, защото ние не търсим абсолютна реалност, но относителната. И ако се подигне пак разпра помежду нашите трима приятели, че всякой е точката, въпросът престава да е геометрическата дилема. Той минува в областта на математиката, гдето взема вида на единица, която не може да бъде ни богослов, ни материалист, ни идеалист, понеже нито се дели, нито се умножава, нито се сравнява с нещо друго. Следователно там, гдето няма сравнение, няма и знание, а гдето няма умножение и деление, там не може да съществува и разсъждение.
От това става ясно, че нашето знание е релативно, относително, а не абсолютно. А релативното знание има за нача¬ло три спомагателни средства, именно умножение, деление и сравнение. Вън от тяхната област нищо положително не знаем що съществува. А вътре в тяхната сфера ние знаем много неща и можем да предполагаме всичко, що ни хрумне на ума. Значи пак се срещаме лице с лице с мъчно заплетената триъгълна дилема, която на дали ще се реши някога.
Тогава нека предадем този спорен въпрос на третейски съд пред огнището на науката – да видим и чуем как ще се произнесе. Истината, казва тя, трябва да се гледа в лицето, а не в гърба. Длъжни сме да помним поговорката, че с един камък къща не става. За въздигането й три неща са главно потребни: основа, стени и покрив. Ще бъде неразумно и глупаво да се трудим да убедим когото и да е, че основата или стените, или покривът съставляват цялата къща. Всякой от само себе си ще види, че трите заедно съставляват едно цяло, наречено къща. Отделно взети, не се вече къща, но части. Ако сега основата кажеше, че тя е всичката къща, що би сторила тази къща без стените и покрива? Или пък, ако стените кажеха, че те са цялата къща, що би сторила тази къща без основата и покрива? Или пак, ако покривът кажеше, че той е самата къща, що би сторила тази къща без основата и стените? Затова богословът, идеалистът и материалистът са задължени от фактите да завземат своите места там, гдето им е определено от необходимостта. Къщата е пост¬роена от някого, който не е нито в основата, нито в стените, нито в покрива, но някъде и всякъде. Ако се разговарят за частите на къщата, имат право да различават, но ако смесват понятието за къщата с идеята за автора й, който я е построил, те се заблуждават, понеже не знаят каква е разликата помежду една пасивна реалност и една действующа същност. Но ако говорят за проявлението на неговата сила в цялата къща, те са едно и могат да се сгрупират в едно общо название богослово-идеало-материалист.
Тялото е организирано от вещество посредством силата на Живота, която го е обусловила и свързала с душата и ума. Затова сила, материя и ум не са три неща отделни и независещи едно от друго, но са свойства, качества и форми на едно и също битие, на едно същество вътре и вън от тях. Това същество, кога действа, действа в три главни форми, проявлява три главни качества, показва три главни свойства. Материята се определя от постоянните центрове, наречени атоми или монади; силата от движението и количеството на центровете и ума – от сгрупируването и разпределението на атомите и силите в прями отношения, управляющи се от постоянни закони, работещи с математическа определеност и последователност за постигането целта в Природата, които общият Дух гони. Че това е цяла истина, няма защо да се съмняваме, науката ни е доставила отвсякъде цял склад от факти, които говорят много по-ясно и вразумително, отколкото кой да е философ.
И тъй, свойствата представляват материята, качествата – силата, формите – ума. Всякой атом във Вселената носи на своето съществуване свойствата, качествата и формите, отпечатани в естеството му от първата битност. Тази битност е Духът на Живота – вечната животворяща енергия, която преобладава навсякъде из Вселената; единствената същност, от която произтичат всичките разумни действия и стремления; върховният закон вътре в душата, който я принуждава да се стреми към усъвършенстване; върховната сила на самосъзнанието вътре в нашия Дух, която ни постоянно подканя да се подвизаваме в Доброто, да дирим благородното и възвишено, да любим истинното Всичко това ни води към великия върховен разум – да знаем що правим, да разбираме и разумяваме към какво се стремим. Това значи да живеем.
Но за да се постигне всичко, което е пред душата и в душата на всяко разумно същество, изисквало се преди всичко време, място и условия, гдето да се посади първото семе на Живота. Затова Природата е била длъжна да работи и приготовлява всевъзможните бъдещи условия за това толкова деликатно чадо на вечността. Онези славни епохи, които ни очакват в самата вечност на Живота, които покрай сърцето ни не се минували още, нито в ума ни са влизали. Ако началото е толкова велико, какъв ще бъде зенитът на съвършенството, когато възприемем безсмъртието? Какво ще бъде състоянието ни, когато се облечем в пълнотата на Живота, когато времето изчезне, а вечността настане? „Събуди се, събуди се, ти, който спиш! Стани, стани, ти, който си паднал, и простри ръцете си към надеждата, която си изгубил! Ръката, която те крепи, не е отслабнала и Любовта на Живота към теб не е изгаснала.“
От фактите, добити чрез научните изследвания, можем да допуснем, че вещественият свят не е имал този вид и образ, както ни се представя в настояще. Частиците, от които се състои, са били разпръснати в пространството на такова голямо разстояние, щото едва ли можем да си съставим какво-годе понятие или даже да си въобразим в ума за границите на този обширен океан в бездната, състоящ от безкрайно малки частици, наречени атоми, които не са имали никакво определено движение, освен едно ко¬лебание и трептение. Силата на притеганието и оттласкването са действали с еднакъв момент, следва, че материята, т.е. атомите са били в равновесие, немислимо е да е имало какво-годе физическо търкане или действие. Онова начало, за което Мойсей споменува в първата глава на „Битие“ за Небето и Земята, не е друго начало, освен началото, когато всемирният закон на сродството, т.е. на Любовта проявил своята деятелност както помежду монадите, тъй също и помежду естеството на Силите. Да си представим индувидиумите на веществото, които са били в покой, седящи независими и хладнокръвни един към друг, като да са нямали никоя обща връзка помежду си. С влизането и пробуждането на тази вътрешна сила нещо особено се проявява – цял ред от революции и еволюции се извършват във веществения свят. Особена страст се пробужда в естеството на тия малки същества, наречени атоми или монади – стават безпокойни, като че ли се наелектрисват и намагнитизирват от особена сила, някоя скрита деятелност. Атомите почват все повече и повече да стават безпокойни, немирни и предприемчиви и готови за какъвто да е случай, стига само да им се даде пръв подтик. В средата на това безбройно множество два първоначални атома, x плюс y (да допуснем, че са кислород и водород), които се спущат един против друг с такава сила и се сграбчват и хващат, като че ли поч¬ват някоя частна разправия за неща стари, както человеците на тази земя често правят. Чудим се защо е тази свада, т.е. това явление – търсим някоя причина, но не виждаме никоя, не можем по никой начин да отгадаем това вътрешно произшествие. Най после идваме до заключението, че всичко това не значи нищо. Така въобще покриваме своето честолюбиво невежество – няма нищо, празна работа. Но чудното е, че онова, което мислим за празно, то за чудо е пълно. Кой някога си е въобразявал, че в една капка вода могат да живеят хиляди и милиони животинки. Мислим обаче случката за маловажна, но работата става сериозна. Съседните атоми, които досега се гледаха спокойни и безопасни същества, стават опасни. В един миг хиляди и милиарди сподвижници се вече намират на мястото, хванати един с други, да се навалят към двамата първи, към средоточието на схватката, т.е. към първия център на тежестта. Тук вече ние имаме праволинейно движение, от което са се образували отпосле всички други форми на движението. Почва се тогава тикане, блъскане, тласкане, дърпане – цяла Вавилония, казваме ний. Чува се шум, врява, крясък наоколо. „Бунт – казваме си, – навярно.“
Що за смущение? Вестта се изпровожда навсякъде из Вселената с неописуема бързина – Силите влизат в стълкновение, война има горе в Небето. – Страшна работа! Слушат се дрънкания на саби и щикове, чуват се гърмежи на пушки и топове. Цели огнени едра почват да се изхвърлят в пространството в различни направления – пространството пламва от поднебесния огън. – „Вселената гори – викаме ние, – опасност голяма!“ Светът се свършва, разорението е близо, в ужас сме ние. Но веществото се не губи, силата не престава, умът работи, Господ създава. Минуват се хиляди, милиони и милиони години и пространството изново се населява, но не вече с първите дребни материални частици, но с магливости, слънца и планети, с обширни гигантски небули, извор на безбройни светове, с величествени слънца, източници на първоначалната светлина, с планети, земи хубави, покрити със зеленина – жилища на твари велики, надарени с ум, разум и душа. Идат всички тия множенства със Синовете Божий, създадени в началото на самото Небе, да принесат поклон за почести и блага, приети от Вечния всемирен закон.
Действително пред ума ни се изпречва една величествена картина за мировия свят – обширна по размер, великолепна по естество, чудна по устройство. Ръката, която е работила над нея, силата, що е действала в създаването й, умът, който е теглил постройката й, остават тайна. Авторът на великия мировия свят е скрит във вечността. Накъдето и да Го търсим, на която страна и да гледаме за стъпките Му, не можем да намерим никаква следа, която да ни даде каква-годе загадка – дали е тук, или там; дали е напред заминал, или назад останал; дали е надолу слязъл, или нагоре възлязъл. Навсякъде забелязваме да е присъствал и създания на Своята творческа сила оставил във всяко направление – направо, наляво, нагоре, надолу, но пътят на Своето свято жилище, мястото на Своето пребивание, завсегда скрил от погледите на всички смъртни. Усещаме като да присъства моментално навсякъде и в едно и също време да действа вътре и вън от нещата, но не можем да кажем, че е в това място или в онова. И какво по-дълбоко значение можем да Му дадем от значението „Бог е Дух“.
Пред очите на ума ни Вселената стои в образа на едно чудесно зрелище, в изгледа на един великолепен Дом, на когото сводовете и стълбовете се виждат да се повдигат от под нозете ни и да подкрепят цялото здание в пространството. Обаче основите на този дом не се виждат да се крепят някъде. Светът мяза на израилската подвижна скиния, които се носи из Вселената от силите на Йехова, придружена от безбройното Небесно войнство на Елохима, което се връща от победите си към пределите на вечното царство на Мира – царството на Господа Бога Саваота.
1896 г., Варна