Акордиране на човешката душа - том 3
НОВИ ВЕЯНИЯ В БИОЛОГИЯТА
Новите факти в биологията все повече я приближават до окултните схващания. Окултизмът разглежда целокупната Природа и специално биологичните явления по форма, съдържание и смисъл. Обикновеното изучаване е по форма, а когато се спира вниманието върху съдържанието, това означава, че се изучават самите сили, които организират формите, докато духовното дирене на смисъла е вече изучаване на разумното, което дава целесъобразност на силите, които организират. По-долу ще приведем няколко примера, които показват новите пътища в биологията.
1. Изследванията на Жорж Лаковски
В 1925 г. Лаковски излезе с книгата си „Произход на живота“, в която изложи своята теория за радиациите на организмите. Нейното второ издание е под заглавие „Тайната на живота“ и тя е допълнена с нови факти. Освен това Лаковски е познат с книгите „Принос към изучаване на болестта рак“ и „Универсион“.
Изпърво Лаковски се е интересувал от качеството, което притежават някои видове животни – да преминават дълги разстояния безпогрешно в посока право към целта си. Той се питал коя е причината за тяхната способност да се ориентират. Наблюдавал пощенски гълъби, които пренасят информация на далечно място и после се завръщат в гълъбарника си. Разсъждавал над миграцията на прелетните птици, които летят денонощно над суша и море по линия, насочена към целта, която не виждат поради недостатъчност на видимостта и поради сферичността на Земята. Въз основа на ред опити и наблюдения над птици, бозайници и насекоми, Лаковски идва до заключение, че способността им за ориентация се дължи на обстоятелството, че могат да възприемат радиации. Пощенските гълъби и прелетните птици, като се издигнат във въздуха, най-напред правят няколко кръга, за да могат да доловят от коя посока идат съответните радиовълни, и след това без колебание вземат вярната посока, дори и нощем, дори и когато целта е на огромно разстояние от тях.
Казамайор описва с подробности опита с пощенски гълъби, направен през 1924 г. в Испания. Във Валенция се намира военен гълъбарник, отдалечен на 8 км от радиотелеграфната станция в Патерна. Когато пускат валенските пощенски гълъби един по един през интервал от 3 мин, същевременно радиотелеграфната станция в Патерна започва да изпраща радиовълни с продължителност половин час; през този отрязък от време гълъбите не могат да се ориентират и кръжат във въздуха. Но само няколко минути, след като се преустановява радиоизлъчването, те се отправят без никакво колебание към гълъбарника си. Същия опит повтарят и на 7 ноември 1925 г. и се установява същият резултат.
Подобен опит се прави и в град Кройцнах, Германия: радиотелеграфната станция се намира точно на пътя за гълъбарника и гълъбите в началото на полета си са ориентирани правилно, но над станцията те се забъркват и изглеждат съвсем безориентирани. Летят в разни посоки и когато се отдалечат от интензивното електромагнитно поле, образувано над станцията, те пак поемат правата посока.
Лаковски стига до извода, че организмът е един изпращателен и приемателен радиоапарат. Въз основа на ред наблюдения той твърди, че приемачи на радиовълните у птиците и бозайниците са трите полуокръжни канала в ушите им. А пипалата у насекомите отговарят на антените на радиотелеграфна станция. Благодарение на радиовълните, възприемани чрез пипалата, насекомите лесно се ориентират и за целта и се движат в права посока. Лаковски цитира чудните опити на френския ентомолог Фабр, изложени в книгите му „Нравите на насекомите“ и „Спомени на един ентомолог“. Неговите опити са много остроумни. Той се стреми да обясни чудната способност на пеперудите да се ориентират с обонянието си. Лаковски твърди, че това обяснение би било валидно само за близки разстояния, докато при опитите на Фабр ориентацията става на далечни разстояния: той пуска в експериментална оранжерия пеперуди, които не са характерни за околността, и към тях се присъединяват други екземпляри от същия вид, но от съвсем друга местност, и то летейки в права посока, въпреки множеството миризми, които разпространява експериментаторът, за да внесе смущение. И затова се приема за най-естествено, че ориентацията при пеперудите става чрез радиовълни.
Насекомото гробар има добра ориентация да се упъти право към разлагащия се труп. Може да се предположи, че го привлича миризмата, която трупът изпуща, но тя може да се разпространи наоколо само на няколко метра. И затова тази хипотеза, както и в много подобни случаи, отпада поради разстоянията. Гробарят се появява 8-10 дни след смъртта на птицата или плъха и следователно техните трупове вече са разложени. Микробите, работещи върху разлагането, имат радиации с определена дължина на вълните и именно това упътва насекомото към неговата храна.
Редица изследвания доказват, че радиацията е общо явление за всички същества. Лаковски изтъква радиацията на светулките, при които дори и техните яйца и личинки изпущат светлинни вълни. У разните видове организми радиацията е с различна дължина на вълните, докато при светулката тази дължина отчасти е в границата на зрителната ни възприемчивост. Лаковси се запитва защо, като признаваме на светулката способността да изпуща радиации, да отричаме способността при други насекоми да изпущат друг вид радиации – такива извън гамата на светлинните вибрации, и поради тази причина да остават нерегистрирани от сетивата ни. Въз основа на опити и наблюдения Лаковски идва до заключението, че центърът, който изпраща радиации от клетката, е ядрото, и по-специално ядрената нишка. Той намира аналогия между известни електромагнитни явления и явленията в ядрото.
Лаковски прави опити в парижката болница „Салпетриер“ с проф. Госе, д-р Гутман и Магру върху растението Рe1агgоnium zоnаtum, болно от рак. Тези опити потвърждават теорията му и доказват, че тя може да намери приложение при лекуването на рака. Ученият прави съобщение за тези си опити до Биологическото общество през 1924 г. и до Френската академия на науките през 1928 г.
Пространството, твърди Лаковски, е пълно с радиации, вълни с различна дължина непрекъснато кръстосват нашата атмосфера. Междузвездното пространство е проникнато от космични радиации, които излизат от Слънцето, планетите, звездите и спиралните мъглявини. Космичните вълни са еманации на звездите и, разбира се, те оказват влияние на биологичните явления. В книгата „Тайната на живота“ Лаковски изследва връзката между слънчевите петна и физическите, метеорологичните и биологичните явления на Земята. За влиянието на звездните вълни върху радиациите на клетките Лаковски е представил чрез проф. Д’ Асонвал доклад във Френската академия на науките на 28 март 1927 г., в който се проследява развитието на лозата във Франция в периода 1851 – 1915 г., като се намира връзка между състоянието на добива и изригването на слънчевите петна. От графиката, която прилага Лаковски, се вижда, че годините на максимум слънчеви петна отговарят и на добра лозова реколта. Също така там се констатира и връзката между слънчевите петна и периодичното разпространяване на известни епидемични болести.
Теорията на Лаковски е вече едно правилно навлизане в изучаването на Природата по нейното съдържание. Радиацията на организмите не е нищо друго, освен слабо загатване за етерния двойник (етерното тяло) на организмите, който е обект на изследване от окултната наука. Изучен е строежът му, характерът и посоката на теченията в него, връзката между етерния двойник и физическото тяло; има се предвид, че етерният двойник е организатор на физиката.
2. Опитите на Мария Статкевич
Немският ботаник Херман Хаберланд отглежда във влажна среда тънки плочки, изрязани от картофени грудки, и така установява наличието на делящи се клетки само в тези плочки, в които има част от лико-дървесни снопчета. Другите плочки, лишени от лико-дървесни снопчета, делят клетките си само тогава, когато се поставят в контакт с прясно отсечени плочки или с емулсия, приготвена от споменатите плочки. Хаберланд допуска, че това се дължи на известни хормони, които може би отделят лико-дървесните снопчета и действат като дразнители за клетъчното деление.
По-късно Мария Статкевич, за да провери да не би това да се дължи на митогенните лъчи на Гурвич, предприема следния опит: отрязва от картофените грудки плочки, богати на лико-дървесни снопчета, и ги насочва като индуктор към меристемната тъкан на някои корени. Индуцирането трае три часа; след микроскопско наблюдение на корените се забелязва увеличение броя на делящите се клетки. Това показва, че митогенните лъчи на картофените плочки оказват своето действие – възбуждат клетките на корена към усилено делене. При контролните опити, направени с картофени грудки, в които напълно или почти липсват лико-дървесни снопчета, резултатът е отрицателен. Мария Статкевич прави заключението, че с тези опити се доказва динамическото действие на лико-дървесните снопчета като център, който изпуща митогенни лъчи, но тя не изключва, че едновременно могат да действат и хормони (обаче при този опит поради разстоянието между картофените плочки и корените действието на хормоните е изключено).
В заключение можем да се запитаме все пак митогенните лъчи не са ли едно и също нещо с радиациите, установени от Лаковски, и с жизнения магнетизъм на Месмер? Но преди да направим сами своя главен извод, нека разгледаме и други опити.
3. Опитите на Хилда Манголд и Ханс Шпеман. Организаторски центрове
През 1923 г. Хилда Манголд установи факта, че ако се вземе част от ектодермата на гаструлата при тритона, и се присади близо до храносмилателната система, ще даде гръбна струна, гръбначни прешлени, вместо мозък или епидермис.
През 1925 г. А. Маркс доказа с опити, че ако се откъсне тръбната част на първичната храносмилателна тръба у тритоновия зародиш и се постави на друго място като присадка, това ще предизвика в ектодермата, която е над нея, образуването на нервна тръба.
В първия случай пренесената тъкан се индуцира, т.е. влияе се от околните тъкани, при които вече е пренесена, а във втория случай новата тъкан – присадката – влияе на околните тъкани, индуцира ги и ги предизвиква към образуване на специални тъкани и органи.
През 1924 г. Хилда Манголд прави следния опит: присажда в ектодермата част от първичната горна устна на тритоновия зародиш и тогава, заедно с участието на околните тъкани, се достига до съвсем ново образувание. Това показва, че клетките на горната устна могат да се считат като „организатори“ на цялата околна област, значи те са като „организационен център“. А Шпеман, който прави множество подобни опити, въвежда термина „организационно поле“ – полето, в което действа организационният център. Значи една част от мезодермата, намираща се при новото си място, е в състояние да накара околните тъкани да тръгнат по нейно направление.
Като пренесем тези термини – организатор, организационен център, в изследванията на Лаковски, Гурвич и Райхенбах, ще видим ясно, че организационният център влияе динамически, т.е. чрез енергиите, които излъчва наоколо. Като се изучава и етерният двойник, се разбира, че действително има известни динамични центрове. Когато присадката се постави в криво положение, то чрез така наречената саморегулация тя си променя положението в нормално и това става далече преди органът да почне да функционира. Обяснението на такива опити е много лесно с помощта на етерния двойник, чиито сили имат организаторски способности и саморегулацията се дължи на тяхното действие.
Опитите, които се изнесоха тук, допринасят за изучаването на Природата по съдържание.