АТАНАС ГЕОРГИЕВ
„IV. Известия на Варненско Археологическо Дружество", 1910,
Издание на Варненското Археологическо Дружество, 1911
Той е бил много добър приятел на вицеконсула Рачински; с него е пропътувал цяла Източна България, за да събира сведения за българското население. За да избегнат подозренията на турските власти, те са пътували като търговци, които купуват вълна. Атанас е имал постоянни сношения с варненските дейци: Братя Георгиевич, свещ. К. Дъновски, Господин и Стоянчо х. Иванов, Ангел Георгиев и др. Той е присъствал на събранията им, когато са раз-гледвали и решавали разни въпроси по въздигането на българщината.
Атанас се е родил в с. Гулица около 1805 г. Баща му Георги (прадедите на Георги произхождат от Призренско, отгдето се преселили в с. Гулица) бил един от по-първите селяни в с. Гулица и имал силно желание към учението. В ближнето село Еркеч енорийският свещеник Михаил имал няколко селски момчета, които учел в къщата си; при него завел дядо Георги сина си Атанаса да го учи. Отец Михаил бил единственият български свещеник в тия балкански села. При всичко, че той имал работа по енорията си, пак успявал да учи няколко деца. Атанас ходил наред две зими да се учи при отца Михаила и се научил да прочита и пише. Това не задоволило дяда Георги. Той пожелал да изучи сина си и на гръцки, затова отишъл в гр. Месемврия, та намерил място, гдето да седи син му и да ходи в гръцкото училище. Тук в разстояние на две години Атанас се научил да чете и пише на гръцки. Не стигало само това, а трябвало и турски да научи Атанас; за тази цел той ходил при един ходжа.
Настанали размирни години и Атанас трябвало да се прибере на село при родителите си. През 1920-21 г. във време на Гръцката завера отец Михаил, заедно с няколко още селски първенци, били вързани и закарани в гр. Месемврия при пашата и затворени. Тая същата участ била постигнала и дяда Георги. Докато отишъл дядо Георги в затвора, присъдата за отца Михаила и други гръцки свещеници и миряни била решена. Отец Михаил бил откаран и заедно с други хвърлен в морето.
За добра чест дядо Георги се отървал заедно с други; той отдавал това на Божието провидение.
Затворниците били закарани до с. Копаран (Анхиалско), гдето бил разположен пашата на лагер. Когато били изклани вече много затворници, настанало едно много бурно време със силен дъжд-град и много светкавици и гърмежи. Бурята дигнала палатката на пашата, който, силно уплашен, извикал: „Харизвам душите на останалите християни" (Баашладъм калан християнларън джянларънъ). И така, отпуснали останалите затворници, между които е бил и дядо Георги.
В руско-турската война през 1828-29 г. Атанас бил преводчик на русите, с които е ходил до Одрин. Баща му се заселил тогава в с. Ни-колаевка (Хадърча). След заминаването на русите и Атанас се прибрал в селото. Като грамотен, той скоро добил уважение от своите съселяни - българи и турци. Той често е ходил във Варна, дето се запознал и с турските и с гръцките първенци и агаларци и с малкото българи-търговци. Селото Николаевка отстои [на] около 4 часа от гр. Варна и [на] 2 часа от с. Везир-Козлуджа, което било тогава кааза (околия) с мюдюрин. Николаевчани там отивали за разни разправии. И тук с честото си отиване Атанас се запознал с агаларите, които при всяко отиване, без да му правили някакво препятствие, извършвали скоро работата, за която е отивал. Това повдигало честта на Атанаса, когото в скоро време избрали за селски мухта-рин (кмет) - чорбаджия.
Като добил Атанас първенство, той вече помислил да отвори училище в селото си и за тази цел той, освен дето говорил тук-там частно на съселяните си, повикал цяло село на общо събрание и ги уговорвал да си направят едно здание за черква и училище. На селяните се виждало това нещо, като че не ще може да се осъществи и стояли хладнокръвно. Обаче Атанас намерил средство да ги убеди. Той захванал да търси учител за селото и желанието му било изпълнено. Някой си момък Константин А. Дъ-новски, родом от с. Читак (Ахъ-Челе-бийско, в Родопите), бил дошъл във Варна да търси място да стане учител. Като се срещнал с него Атанас във Варна, влязъл в пазарлък и на свой счет го условил и завел в селото. Сега трябвало помещение, та и на това намерил Атанас леснината. Накарал да разтребят и да замажат заницата (стая, гдето си турят къщни дреболии за ядене) и там младият учителсъбрал 10-15 деца, та ги учил.
Селяните с любопитство отивали да гледат и слушат как се учат децата да четат и пишат; и захванало да им се харесва, когато взели децата да сричат и позаписват, и още да пеят църковни песни. Атанас вече разбрал, че селяните са готови да го послушат, та ги повикал на събрание, в което едногласно решили да си построят училище и параклис.
Било в 1847 г., когато условил Атанас даскал Константина за 500 гроша и да го храни. Училището захванали да строят на следующата година.
Като се чуло, обаче, че се строи в с. Николаевка едно здание, което щяло да бъде и за черква, и за училище, дошла заповед от Варна да не работят майсторите. Атанас Чорбаджи в тоя случай трябвало да отиде в града, да се срещне с големците, да им разправи работата и да се изкара зданието. Говорело се, че в тая работа имало гръцка интрига. Атанас успял да убеди правителството да проводи една комисия, която да отиде на мястото, за да направи оглед на постройката. Така е станало: отишла комисията, видяла какво се строи и кръстили зданието папаз-еви (попска къща), защото имало един комин. Комисията си заминала, зданието се почнало пак и се изкарало: половината - черква, половината - училище. Това здание стои днес и е цялото черква.
Когато свършили зданието, дядо Атанас вече захванал да работи и пред владиката Порфирий и пред пашата, за да се издейства царски ферман за черквата, та да се освети. И това желание на Атанаса се изпълнило. Ферманът се издал и на 26 октомври 1851 г. бил повикан гръцкия владика от Варна. Той осветил черквата в името на Свети Атанаси Александрийски, при стечението на много народ от околните села. На дяда Атанаса дошло наум да си търсят вече и свещеник-българин, защото до сегашният им бил грък. И за такъв повикали свещеника Иван Громов (родом от Беброво).
Селото Николаевка се уредило вече и трябвало да успява и да става пример на околните села. Обаче на всичко това пообъркала Кримската война.
В селото била уредена военна болница за ранени и болни арапи-войници, които били докарвани откъм Силистра. Болницата се помещавала в четири селски къщи. Селото хранило болните, та е било освободено от носене [на] военни припаси и др. За охрана на болницата имало 150 души войници-арапи, на които предводител бил Халил ага.
През 1850 г. в селото кварти-рували 50-60 поляци от полската дивизия, на която началството било в гр. Варна. Поляците служили на турците. Известно е, че тези поляци дигнали до с. Пашакъой (днес Варненския квартал „Владисла-вово") паметника на крал Владислав. Известно е, че водителят на поляците бил Садък паша (М. Чайковски) и че те имали знаме, на което на червено поле личал турският полумесец, а на синьо - православният кръст. Турците наричали поляшките войници „Инат Казаклар ".
След войната Атанас искал учителят Константин да стане свещеник, понеже той му бил станал вече и зет. Със съгласието на селяните той бил препоръчан на владиката Порфирий, който го приел на драго сърце, защото го познавал лично. Константин бил ръкоположен за свещеник на с. Николевка. Така били в селото двама свещеници, които обикаляли околните български села. Обаче младият поп Константин не стоял много време в селото, защото владиката го повикал в гр. Варна и му дал енория при гръцката черква „Св. Богородица". Дяда Атанас намерил случай да възбуди българщината във Варна чрез зетя си. Свещеник Константин захванал в църквата да се обажда по славянски: кое да каже Евангелие, кое - Ектения. И това се понравило на варненските българи, които се черкували в гръцките черкви. От друга страна, не идело добре на гърците, та най-сетне въпросът се решил: Константин си дал оставката и станал български свещеник. Варненските българи захванали да се сгрупирват, съставили си община и намислили да си купят някоя къща, за да им служи и за училище, и за параклис. Такава намерили и купили на чуждо име (на Кюркчи Коста). Тогава вече се захванала открита борба между българи и гърци в гр. Варна. Атанас вече се готвил да замине по черковния въпрос за Цариград. Преди да замине, обаче, дядо Атанас решил да се споразумее с варненските първенци-бълга-ри и да направи едно събрание в с. Николаевка.
Това събрание станало на 21 март 1860 г. На него присъствали пратеници из следующите села: Девня, Козлуджа, Хасарджик, Кара-ач, Ботево (Юшенли), Крумово (Кумлуджа), Суджаскьой, Геврек-лер, Гюндогду, Чатма и Куюджик. В събранието председателствал дядо Атанас. Държал се приблизително следующият протокол:
„Днес, на двайсет и първий март 1860 г., ний, долуподписаните първенци и старейшини от селата (гл. по-долу), събрани да размислим по черковния въпрос, по примера на нашите цариградски българи от днес нататък ний се отказваме от гръцката патриаршия и нейните владици. За напред нашите свещеници да споменуват в божествената служба името на българския свещеноначалник Иларион Макариополски в Цариград и всичките черковни работи, като за венчавка, вула и др., да се издават в негово име. За всичко гореказано се подчиняваме.
С. Николаевка, 21 май 1860 г. (Следват подписи)
Атанас съобщил това решение в Цариград. На 24 юлий същата година имало друго събрание, в което присъствали първенци от околните градове: Провадия, Добрич и Балчик, които единогласно приели държания в с. Николаевка протокол и упълномощили дядо Атанаса да отиде в Цариград, дето да говори заедно с доб-ришкия представител Хаджи Иван Вълков от името на всичките българи на Варненския окръг (санджак). Хаджи Иван Вълков е роден в Ески-Джумая (гр. Търговище). В Добрич бил известен под название Джумалъ Хаджи Чорбаджи. От Джумая се преселил в Добрич през 1833 г., отдето неговите двама синове Стоянчо и Господин се преселили във Варна през 1854 г. X. Вълков се поминал на 130 годишна възраст; в еничарс-ко (кърджалийско) време той бил на 18 години. Помнил седем войни.
В това събрание се решило още да се моли правителството, за да позволи да се отвори във Варна българско училище. Атанас подир това заминал за Цариград. По неговото настояване и със съдействието на варненския мютесарафин Ашир-бей и мюфтията Кълъчлълъ-Мемиш Ефенди наскоро бил получен ферманът за училището.
Атанас след толкова трудове за българската черковна независимост оставил своите кости в Цариград в гробищата на Егри Капу, като предал Богу дух на 20 юлий 1865 г. Атанас стоял в Цариград четири години на свои разноски. Поминал се по времето на холерата. Той думал: „Дордето не видя да се упътят български владици за в Българско, аз няма да си отида от тук". Роднините на Атанаса имали намерение да донесат от Цариград останките му и да ги погребат в черковния двор на с. Николаевка. Донесена била, обаче, само надгробната плоча, която е поставена върху гроба на един роднина на Атанаса, който бил убит от разбойници. Плочата е мраморна - 1.70 м дълга и 0.85 м широка и 0.20 м дебела. По краищата тя е украсена с лозови вейки и с розетки по ъг-ловете и. На горната страна на плочата са изобразени два ангела, държащи венец, и под тях - човешки череп и две кости, положени на кръст. Върху плочата има надпис: „Брате, благослови мужа, именуемаго А. Г. (следва извлечение от Светото писание гл. XI и XII, стих 19 и др., приспособено в смисъл на черковна борба).