СЕЛО ХАДЪРДЖА И ВЪЗРАЖДАНЕТО ВЪВ ВАРНЕНСКО
Проф. д-р Петър Ников
„Българското възраждане въ Варна и Варненско " Българска академия на науките, София, 1934
Едно особено средищно положение във Варненската околия заело голямото варненско село Хадърджа (днес Николаевка), което първоначално заместило дори в това отношение града Варна. Населението му е било българско и състояло главно от преселници, преселени предимно след войната в 1828-29 г. от балканските села Еркеч и Гулица. Ето някои статистически данни за неговото население: в 1867 г. то е брояло 94 венчила, в 1871 намираме 130 венчила, в 1874 г. - 153 венчила, а при Освобождението в началото на 1879 г. то имало 120 къщи, 162 венчила или всичко 884 души.
Особеното значение и положение на това село се дължи преди всичко, за да не кажем напълно, на един без-заветно родолюбив и забележителен български балкански селянин, първенец на това село. Също както в Балчик, и тук българщината, българският език и просвета твърде рано се възродили, благодарение дейността именно на селския чорбаджия Атанас Георгиев. Роден в с. Гулица (Месемврийско) и получил, според тогавашните понятия, едно доста добро местно образование на български, гръцки и турски, Атанас Георгиев постъпил през време на Руско-турската война в 1928-29 година преводчик при русите, с които ходил до Одрин. След войната, след като баща му с много свои съселяни напуснал Гулица и се преселил и установил в Хадърджа, тук дошъл и Атанас. Благодарение на своите знания и интелигентност, на своите връзки с турските и гръцки първенци във Варна и на покровителството, което оказвал на своите съселяни, той се издигнал след смъртта на баща си пред тях като най-влиятелния човек в селото и те го избрали за селски мухтар (кмет), чорбаджия. Атанас Георгиев е бил един рядък, издигнат българин, който, въпреки невежеството и неотзивчи-востта на своите съселяни, сам и на свои разноски отворил в 1847 г. първото българско училище в селото си, което е било и първото българско училище във Варненската околия, като условил за пръв български учител Константин Дъновски. След училището той убедил своите съселяни да построят на следната година в Николаевка и българска църква, в която станал пръв български свещеник споменатият Константин Дъновски и която в 1851 г. била осветена от Варненския митрополит Порфи-рий, а в 1857 г. извикал за нея и втори български свещеник Иван Гро-мов.
В „Описание на село Хадърджа (Деде-Бунар) " - ръкопис от неизвестен автор, без дата, но изглежда доста стар, във Варненското Археологическо Дружество VIII, N° 38. Забележително е, че в това последното описание е дадена 1790 год., като рождена година на А. Георгиев, докато Ив. К. Радов дава по-приемливата 1805 г. във „Възраждането на българщината във Варна. Атанас Георгиев", в „Известия на Варн. Археол. Дружество", kh.IV (1910), Варна, 1911, стр. 11 сл. А (рхимандрит) М(ихаил) Ч(авдаров), „Петдесет годишнината на първата българска църква „Св. Архангел Михаил" в гр. Варна", Варна, 1915, стр. 11 сл. П. Никое, „Иконом Константин А. Дъновски", в „Духовна Култура" год. I, кн.1 и 2., София, 1920, стр. 4 сл.
За Ат. Георгиев Варненско-пре-славски митрополит Симеон казва в спомените си, записани от пишещия тия редове, следното: „X. Атанас беше буден и пъргав човек. Беше облечен във френски дрехи и с турски чизми до под коленете. Той беше изпратен в 1861 г. като представител на Варненската епархия в Цариград. Обстоятелството, че той остана да действа в Цариград и не замина, както други представители от други епархии сториха, показва, че е бил човек, въодушевен от делото. Той живееше при българската църква. Във време на чумата (1865 г.) той заболя и умря в Цариград".
Благодарение на тази родолюбива дейност на Атанаса Чорбаджи и поради слабостта и неорганизираността още на варненските българи, на с. Хадърджа се паднало да заеме на първо време едно особено средищно положение във възродителните усилия на българите от Варненската околия. По такъв начин създаденото в Хадърджа българско просветно-наци-онално огнище не останало без влияние върху развитието изобщо на народните работи в областта.
Атанас Чорбаджи се намирал във връзка с българските търговци във Варна. Свещеник пък Константин Дъновски, който станал негов зет, се преместил за свещеник във Варна, дето внесъл високия български дух на своя тъст и, както сам разказва, понякога във време на службата в гръцката църква във Варна произнасял Евангелието или някои ектении на славянски. Когато с акта на 3 април 1860 год. цариградските българи, начело с Илариона Макариополски, провъзгласили основаването на отделна самостойна Българска църква, както в другите краища на България, така и във Варненско българите се раздвижили и подкрепили тая народна инициатива. И забележително е, че не във Варна, дето българите се чувствали още слаби и неорганизирани, а в с. Хадърджа било свикано за целта на 21 май 1860 год. (по споразумение между дядо Атанаса и варненските български първенци) едно събрание от представители на българите във Варненско, именно от варненските села Девня, Козлуджа, Хасърджик, Караач, Юшенлии (Ботево), Кумлуджа (Крумово), Суджаскьой, Гевреклер, Гюндогду, Чатма и Куюджук, в което било решено, че се отказват от Цариградската гръцка патриаршия и нейните владици и признават оттук нататък за свое църковно началство новата Българска самостойна църква в Цариград, начело с Илариона Макариополски. Това решение, подписано от всички представители-първенци, придружено с особено писмо на варненските българи, било изпратено в Цариград на Илариона Макариополски, с покана да посети и обиколи Варненско.
Ив. К. Радов, в „Атанас Чорбаджи", стр. 556-557, съобщава сведения, които той дължи несъмнено на устни съобщения, предимно на Константин Дъновски, зет на Атанаса Чорбаджи (вж. Спомените на същия в Изв. Варн. Археолог. Д-ство, IV, стр.18), u които не отговарят напълно на някои известни факти и затова не могат да се приемат за точни във всичко. Известието за събранието в Хадърджа на 21 май 1860 г. е приемливо, обаче съмнително е, че К. Дъновски, който тогава е бил свещеник в гръцката митрополия във Варна и който изобщо още не се бе лансирал в народните работи, а се държал доста настрана, е станал секретар на събранието, какъвто е могъл да бъде и свещеникът в Хадърджа Ив. Громов. Освен това погрешно е, че тогава (1860 г.) Атанас Чорбаджи се готвил да замине като представител на българите от Варненския окръг в Цариград, защото самата идея за изпращане в Цариград се повдига най-напред от Пловдив и се осъществява през следната 1861 год. (вж. П. Никое, „Възраждане и пр. " стр. 164). Погрешно се споменува при това като варненски български първенец В. Христов, който се преселил във Варна много по-късно. Невероятно и неприемливо е и твърдението, че на 24 юлий 1860 г. в Хадърджа се било състояло ново събрание за избора на Атанаса Чорбаджи за представител на Варненския окръг и че на това събрание присъствали представители на Добрич, Балчик и Провадия. Защото, първо, представителите пристигнали в Цариград през лятото 1861 г. и следователно са били избрани не по-късно от пролетта с.г., когато е била отправена от Цариград до провинцията покана за тая цел, а второ, отделните градове държали за своята самостоятелност и по-късно не искали да признаят първенството дори на Варна, а камо ли на с. Хадърджа, а пък Добрич е избрал в 1861 год. особен свой представител за Цариград, именно х.
Иван Вълков, и за целта е отправил специално писмо до българските водачи в Цариград (вж. в Архива на Бълг. екзархия в Св. Синод в София). Въпросното второ събрание, което е имало, види се, за задача да избере и е избрало Атанаса Чорбаджи за представител на Варненска околия, ще се е състояло през пролетта на 1861 год.
По такъв начин с. Хадърджа заело едно особено средищно положение във Варненска околия. На следната година в Хадърджа в ново едно събрание на селата от Варненско тоя забележителен българин, Атанас Чорбаджи, бил избран за представител на Варненско по народните работи в Цариград; и той наистина заминал за там, дето останал като такъв на свои разноски до своята смърт в 1865 г.
Българщината, българският дух и съзнание почнали по такъв начин да се пробуждат и издигат твърде рано още през първата половина на XIX в. най-напред по селата и градовцете на Варненската област. И колкото повече течало времето, толкова българското възраждане тук напредвало, сблъсквало се с настъпващия елинизъм, бивало отблъсквано назад от него и накрай влизало в борба с него.
В самия град Варна, центъра на епархията, положението е било по-друго, отколкото в областта. Тук народностното съотношение на християните е било тъкмо обратното, и българите са били в малцинство. Масата на християнското население образували гагаузите, които говорили турски и при всичко, че не били от гръцки произход, фанатично се гърчеели; обаче това е било вече към и след средата на XIX в. До 40-те години във Варна, както и във Варненско, национални противоречия и изобщо въпрос за националности не е имало. Църковната мантия на Цариградската патриаршия е обгръщала и покривала всички православни, без разлика на език и народ. Българите си имали там, дето проявявали нужда и съзнание, свободно своя език в църква или училище, както е било например, както знаем, в Балчик, гърците - своя гръцки, а гагаузите -турски. Забележително е, че тогава във Варна владеещ език в църква и общество е бил турският, т.е. езикът на мнозинството - гагаузите. Църковната служба е била извършвана на турски също така, както в наши дни още у караманлиите в Мала Азия. Впрочем, и напоследък още във варненското гагаузко село Кестрич (днес варненския квартал „Виница"), апостолът се четял на турски. В обществото пък гръцкият език е бил много слабо разпространен и се е говорил освен от митрополита и от неговото духовенство, само от 2-3 души гърци...
Изглежда, че върху духа и настроението на варненските българи влияние е оказало тогава и пребиваването във Варна на стария, изпитан и широко известен наш народен деец, писател и общественик Петко Р. Славейков. С изтичане на 1863-64 учебна година Сава Добро-плодний напуснал Варна и отишъл за учител, в Тулча. На негово място варненци призовали от Ески Джумая (днес гр. Търговище) П. Р. Славейкова, който наистина пристигнал във Варна, значи, към септемврий 1864 г. Точно колко е стоял той във Варна засега не може да се каже, защото липсват данни. Във всеки случай, в началото на 1865 г. Славейков е в Цариград, дето ще е отишъл около това време за редактиране на българския превод на Библията. С варненските български първенци той е бил във връзка още от 1860 г., когато по тяхно искане им изпратил за първи български учител своя ученик К. Арабаджиев, а сега няколко месечното му стоене във Варна не е минало без въздействие върху тях. И надали е една случайност, че скоро след неговото заминаване настъпват във Варна важни събития по пътя на българското възраждане.
В писмото на неговия бивш ученик Жеко Иванов Мараджиев от Ески Джумая, 12 февруарий 1865 г. до П. Р. Славейков във Варна, което се съхранява в архивата на Б. Даскалов в Трявна, дето същият му иска някои книги и между другото казва: „За туй днеска, умислен какво да правя, взех перото писмено да ви попитам за здравето ви и за доброто ви име, че сте станал по общо мнение даскал във Варна, и дано се продължи за дълго време. Ако виж-даш да си спокоен и ако си вижда приятно, и ако тамкашните ста-рейшини имат съгласие."
От приведеното в предишната забележка писмо на Мараджиев следва, че Славейков не ще е напуснал Варна много дълго преди 12 февруарий 1865 г., защото това не би останало неизвестно в Ески Джумая.
Видяхме, че варненските българи си бяха извоювали свое българско училище и се бяха сгрупирали в една българска община. И при всичко, че формално те бяха прогласили отделянето си от Цариградската патриаршия, все пак фактически нямали във Варна своя отделна църква и духовенство и не скъсвали с Варненската гръцка митрополия и духовенство. Те се чер-кували в гръцките църкви, служили си с гръцките свещеници при венчав-ка, кръщене, смърт и други църковни нужди, изобщо задоволявали се с гръцкото духовенство. Добре, но в Турската империя властта признавала народностите в лицето на тяхната църква и църковни водачи. Та, за да изпъкне българският елемент напълно като отделна обособена народност, трябвало е и фактически да си създаде във Варна отделна църква.
Въпросът за българската църква във Варна е бил, значи, напълно назрял тогава. Руският параклис не задоволявал вече българите. Идеята, да построят отделна църква, която ги е занимавала още в 1863 г., поради липса на средства, се оказвала неизпълнима в тоя момент. Затова първоначално българите са се съблазнили от мисълта да заграбят една от гръцките църкви във Варна, именно „Св. Георги", която и така стояла затворена. Поради противодействието обаче на властта, те изоставили това намерение и се спрели на мисълта да приспособят долния етаж на своето училищно здание за църква.
За събитията около откриването на първата българска църква във Варна имаме две известия: първо, спомените на Кон. Дъновски, съвременник и съучастник в събитията, второ, едно писмо-изложение на един от българските тогавашни варненски първенци и виден непосредствен съучастник, Рали х. Мавридов, писано 2-3 дни след самите събития.
„На 30 ноемврий 1864 г. се помина гръцкият владика Порфирий, при когото служих като свещеник на митрополията.
През 1865 г. се събрахме българите в кантората на Сава Георгиевич и решихме да протестираме пред правителството и патриаршията, че не можем вече да стоим без черква и че няма да приемем новия владика от патриаршията, докато не се разреши черковния въпрос. Протестът ни се подписа от 50-60 села на варненския санджак. Българите искаха от властта или да им се разреши да си построят нова черква, или пък ще вземат насила една от гръцките черкви. Българите тогава решиха да вземат черквата „Св. Георги". Известно стана на всички, че на 10 февруарий 1865 г. ще се отнеме насила казаната черква, както биде взета в 1861 г. черквата „Св. Богородица" в Пловдив. Турските власти приготвиха 12 души турци, които да употребят и хладно оръжие в случай, че стане нужда, само да не допущат отнемането на черквата. За да се избегнат кръвопролитията, българите се отказаха от намерението и аз сам отидох при мютесара-фина да му съобщя решението и да го помоля да не изпраща приготвените 12 души турци. Реши се да се приспособи долният етаж от училището за черква и да се нарече „Св. Архангел Михаил". На 14 февруарий 1865 год. пръв път служих в нея и аз й бях първият свещеник. На Великата събота, когато трябваше да се обикаля черквата (черковната процесия), тогавашният мютесариф Абдул Рахман се разпореди да се преоблекат 25 души млади българи в стра-жарска форма, за да пазят ред и тишина и да предотвратят възможните смутове от страна на разсърдените га-гаузи и измирли-гьрци. За новата черква взехме икони и други черковни принадлежности от Николаевската църква, с които си служихме почти година, докато такива се набавят. Тия черковни вещи бяха донесени от свещ. Иван Димитров Бакърджиев, Петър Атанасов, Курти Добрев, Слави Стоянов и Добри Бацов.
Те се допълват едно-друго и имат следното съдържание:
След освещаването на черквата ни пристигна в гр. Варна на, 20 февруарий нов гръцки владика Йоаким, сегашен гръцки патриарх. Първите епит-ропи на българската църква бяха Киро Патриков, Спас Димитров, Кожухар Коста Димитров, Константин Димитров и х.Никола Абаджията"
Забележително е, че К. Дъновски и в тоя случай се старае да се постави в центъра на събитията (Още по-ясно личи това у Архим. Михаил Чавдаров, „Петдесетгодишнината на първата бълг. Църква", стр. 26, дето в основата на разказа имаме пак устни съобщения и спомени на К. Дъновски), докато от следващото писмо на Р. х. Мавридов се вижда, че той тогава се е намирал в Хадърджа, отдето варненските българи го извикали да им стане свещеник, а следователно - да участва и в отварянето на българската църква. Той не е бил, следователно, от инициаторите на събитията. Ясно е, че при това положение не може да бъде вярно и е очевидно празно самохвалство, че „в дома на Г. Маринович от Свищов се е крил през 1860 г. свещ. К. Дъновски, който без знанието на гръцкия владика Порфирий е отишъл да направи около 50 венчавки без взимане вула за владиката в с. Хасърджик, Хам-барли, Караач, Ботево, Гюндолу и др."
Ето и писмото на Р. х.Мавридов, което за пръв път се изнася тука в печата:
Варна, 17 февруарий 1865
Г-не П. Р. Славейков
в Ц-град
Благодарно се отговарям на Вашито почтено от 11, в нем со-держание то приумях, й гу прочетох на Общината, кояту се отговориха „много сме изгубили, нека да бъди според щението на Г-на Славейка", ми рекоха да ви пиша да броити Гр. 1500 - чи да са сключи сметката.
И така щом приемити настоящото ми, да сторити добре да броити Гр. 1500 - тамо на Г-да Хр. Мавридову й Д. М. Преславски, чи да сключати споредени сметката, чи пак, дай Боже, здрави да сми приятели от напред по-добри.
И да Ви явя ний тука направих-ми една работа (Дели мемет йшй), кату са разговорихми, пи-сахми на Хъдърчя на Поп Констан-тина да доди в градо ни за свещеник; така доди на 8-сущаго, й на 9-го направихми собор на училищи-то й решихми едногласно да направим на училищито долния кат Дом Божий, да са молим Богу; тутакси направихми едногласно писмо й са подписаха всичките Българи, й проводихми Поп Констан-тина да отиди на селото си да донесе треботиите неща, Антимис й пр. Така на 10-го и 11-го гледам от нашите Българи никой ни са мърда, заспаха, сякаш чи от Бога ша да слезе церквата готова; на 12-го в петак, угуждам един майстор, та сабори вратата за дверите й от лева страна другите врата, й стана Олтар истински; отвън прозорците до половина об-ковахми с дъски, така й вънкашни-те врата, за да не са види кату служи светая служба свещеника, й зарачах до Дорамаджия да направи Престолу й проскомидията. Така в суббота са зготвиха всичките; Гагаузите, кату приумяли, про-вождат Мастор Спиру (дюлгер-ски калфа) на управителат, та на-клеветява как Българите са заловили да правят Църква й угудили темелете. И без да му заповяда управителят за воспиранието, връща са Майстор Спиру, та воспи-ра Масторат, дето работеши, да ни работи, й така дюлгерину утожда на дорамаджийскиа дюкян, та довършат треботните й вечеря нареждат наред всичкото. Кату чува х.Стамат (страха пъзлю), дету треба да отиди да посрешни работата, но дохожда на магазията ми с един гняв, та ми казва: „ Тебе кой ти каза да угуждаш майстори да развалят й правят? Ето сега са се восп-ре да ни са месиш, на нищо да не стъпваш в училищито, ти казвам" Като чух това, му рекох „Тварде добре". Кату си отиди, нажали-ми ся и заплаках й рекох „Боже мой, ни ми истудявай сърцето". Ймаши още някои си неща за приготвени, не отидох да ги купя, ала казах на другиго да ги земи, както й са извършиха.
В Суббота на 13-го доди от селото Поп Константин с Поп Иванна, донесуха всичките треботии. Нея вечер никой от Общината не са явява в училищито, сякаш че има някои си зверове - да не ги глътнат, чи са изгубят от своето. Вечерта провожда Поп Константин да ма вика да отида; рекох, чи не мога да дода, защото съм запритен; но рекох „нека да правят какту знаят, да са изварши всичкото". Кату наредили, в неделя, на 14-го, щеше да служи Поп Константин с Поп Иванна; кату има Антимис, можи да служи, но проввождат страху-пъзлювците едного, та воспира Попът да не би чи служи. Така Поп Константин, за да не направи раздор, направи им волята, чи само йсчитат часовите й водосвеща-ват. Й народат са восблагодари й на това й си утожда сяки с голяма радост, чи са удостоиха да чуят по язикат си да са чете и да са молят Богу.
Вечерта срещу понеделник на вечерната сабира се много народ й става отпуст й всекий се прощава да заговеят. Гръкогагаузите, кату чули й са научили от шпионите, чи са чело в училищито во болгарски, тутакси в неделя саби-рат са на митрополията й направят собор й мислят как да развалят, да съборят Българите. Й писват на патрика „как Българите направили си церква в училищито й довели два свещеника й служили св. литургия; й молили патрика да гледа да воспре тази работа да не напредни". Й ходили в неделя на управителя, та й гу молили да воспре Българите да ни четат по Български, но управителят до днес нищо не казал, чи не зная за напред. Но научавамися, чи управителят, кату проважда скришом да разгледа й распитва, й ги намеря лъжливи гагауйзите.
Така в понделник вечерта на вечерня не са старпях, колко й да сам воспрян, отидох в училищито, така-ту чух по наши язик да са чите и кату чух Евангелието по български, многу са благодарих Богу, от радост заплаках й рекох „слава тебе, Боже, удостоихся да чуя въ Варна да са чете Български, па сега й ако да умра, ша ма упоет по Български!" Забравих, х. Стамат, кату ми каза „кой ти речи да угудиш дюлгери да работят", рекох му: „Вашият подпис й на всичките Братия Българи, според съгласителното писмо, дету стана на 9-го".
Гръкогагаузките архиреи й фарисеи гледат ма криву-криву, да намерят леснина - с една капка вода ша ма удавят. Й казвали, чи всичката причина ази съм бил, ази сам, дето деиствувам на всичкото; и не е лъжа.
Чи не зная сига оттам Патрика да не направи нещо си, да воспре; та-мо вищи внимавайте, научетиса добре, чи ни явети треботаите. Й ако обичати, можити нящу си да отбирети, да вместити въ Вашият Вестник „ Гайда " Поздравявам Ви й оставам Ваш искрения
Р. х. П. Мавридов (P.S)
Г-не, Ви явявам - днес в училищния Дом Божий служи са редовна светия литургия, да е на помощ на всичките Българи Братия христиани. Кату стовях й кату зачна светая литургия, й кату чух по язикат ни, от радост заплаках й рекох „ Слава тебе, Боже, удостоихми са да чу-ими в град Варна да служат по Български". В йстина, от няколко години насам ймахми Руска церква, но не кату Българска. По някой пат ако да ходех на Руската церква от неволя, не са восблагода-рявах. Й през месец Януарий ути-дох една св. Неделя да са черкувам, чи кату чух Поп Панают помена имято на Владиката Йаким, многу ускорбих й си отидох й веки ни ходих. Умразил сам Гръцките Владици, нища да им чуя имято. Бог да отърве всичкийте братя Българи от Гръцките ръце,
Сащият.
Това писмо, писано на синкава хартия, голям октав, е писано и подписано от Р. х. П. Мавридов собственоръчно. Оригиналът се намира на хранение и притежание у г-н Богомил Даскалов, учител в Трявна, отдето именно е взето копие, и се изнася тук за първи път. От това писмо се вижда, че между българските първенци Р. х.Мавридов и х.Стамат Сидерев е имало съревнование по народните работи и както К. Дъновски, така тук и Р. х.Мавридов се старае да се похвали пред П. Р. Славейкова, като очернява Сидерева и приписва на себе си заслуги по изкарване на работата. И същевременно моли Славейкова да изучи намеренията на Патриаршията по въпроса и да съобщи, като публикува нещо и в своя вестник „Гайда". Всичко това навява на мисълта за вероятни внушения на Славейкова по въпроса за църквата във Варна, в битието му на учител там.
И така, на 30 ноемврий 1864 г. умрял Варненският гръцки митрополит Порфирий. На 11 декемврий бил назначен и ръкоположен за негов приемник митрополит Иоаким, по-късно Цариградски патриарх, който се забавил малко, докато се приготви, и решил едва през март 1865 г. да потегли за епархията си. Варненските първенци-българи, обсъждайки събитията, дошли до заключение, че е настъпило вече време да се откъснат съвсем от Гръцката варненска митрополия, като образуват и своя българска църква. Поради невъзможността да имат някоя от гръцките църкви, защото властта не искала да допусне никакви ексцесии и смущения в града, те решили още сега, преди да пристигне новият гръцки владика, да пристъпят към дело, като обърнат долния етаж на училището си в църква. Те повикали от с. Хадържа иконом Константин Дъновски за свой пръв варненски български свещеник, който със смъртта на Порфирия се освободил от своите тесни връзки с Гръцката митрополия и от своите задължения към тоя владика, който го протежи-рал още от младини и при когото служил до смъртта му, подир което се оттеглил в с. Хадърджа. На следния ден след пристигането на Дъновски на 9 февруарий българите направили събор в училището и единодушно решили да превърнат долния етаж на училището на църква, като същевременно направили и подписали всички едногласно едно съответно писмено протестно изложение до правителството, подписано и подпечатано след това и от 50-60 села на Варненския санджак, какво не могат вече да стоят без църква и че няма да приемат новия гръцки владика, докато не се разреши българския църковен въпрос. К. Дъновски е бил пратен в с. Хадърджа да донесе нужните свещени потреби, икони, Анти-минс и пр. След това пристъпили и към преобразуване на долния етаж на училището, при което не са липсвали съревнования, страхове, недоразумения и караници между дейците, при което се отличил със своята ревност Р. х.Мавридов. На 12 февруарий един майстор, повикан от последния, почнал да работи нужните промени в долния етаж на училищната сграда, направил олтар и престол, обковал прозорците отвън с дъски, за да не се вижда като се служи вътре служба.
На 13-ти, когато всичко било готово, гъркоманите се научили и почнали да противодействат, но без успех. Те пратили майстор Спиро при управителя да интригува, че българите турят основите на църква, и да пречи на работата и да спре работещия майстор. Обаче до вечерта всичко било приготвено и наредено, пристигнал и поп Константин Дъновски с поп Ивана Громов от с. Хадърджа и донесли потребните църковни работи.
Според съобщението на Стоян Иванов, иконите, одеждите и всички други потреби били пренесени от Хадърджа от няколко души и внесени в града през крепостната врата "Ибрахим Капусу" (която се намирала в парка пред Мъжката гимназия), след като бил предварително известен пазачът на портата, по името на когото била наречена тя и който симпати-зирал на българите.
На другия ден, неделя, 14 февруарий, трябвало да се отслужи литургия на славянски, но изникнали спорове и опасения у някои първенци; и литургията била отложена. Така поп Константин чел в неделя само часовете и направил водосвет в присъствието на много българи.
Досега се е смятало, въз основа на сведенията, давани от К. Дъновски, че първата литургия в Първата българска църква във Варна се е отслужила на 14 февруарий 1865 г. (вж. Спомени на К. Дъновски, стр. 24. Архим. Михаил Чавдаров, „Петдесетгодишнината и пр.", стр. 27). Обаче паметта е излъгала К. Дъновски; писмото на Рали х.Мавридов показва ясно, че първата литургия, която се е предвиждало първоначално да се отслужи на 14-ти, е станала на 17 февруарий.
На вечернята имало пак много народ, както и на следния ден. Опитите на гърците да интригуват пред управителя, за да попречат на службата, не дали никакъв резултат и те отнесли работата до патриарха в Цариград. Неутралното държане на властта окуражила българите и на 17 февруарий в новата българска църква била отслужена вече тържествена редовна литургия, както и на всеки празник след това, в която името на патриарха било изхвърлено и вместо него се поменувало името на Илариона Макариополский. В своите крилати младенчески надежди варненските българи се носили тогава с идеята да съберат средства и построят хубава църква „Св. св. Кирил и Методий", но тая мечта не могла да се осъществи преди Освобождението.
Първи църковни епитропи станали Киро Патриков, Спас Димитров, Кожухар Коста Димитров, Константин Димитров и Хаджи Никола Абаджията.