Статии, посветени на Учителя и Учението
Статии от списание Житно зърно
сп. Житно зърно бр. 24 / 2011 г.
Слънцето... Светлина
Атанас Славов
Пиша пътеводители за националните паркове на САЩ. В най-южната точка на Ха- вай съм. Върху истерията на вкаменената лава високо над пристанището, над чистите, богати сгради, накацали като бели гълъби край залива. И прибоят бавно диша. И виждам с вътрешния си поглед приливната вълна, която трябва да опиша в пътеводителя си; цунамито, което се надига дълбоко от недрата на океана, да помете всичко - кораби, яхти, хора, улици, птици...
Отказвам се да мисля как ще го опиша. То ме помита. Смачква ме. Няма ме...
Какви пътеводители?!
От дъното на планетата се надига, бучи, заглушава душата ми гласът, който някога съм чувал преведен на човешки, далече-далече, в Нова Англия: „Направените от хората книги са за празните часове и трябва знае точно какво е, откъде иде и къде отива да се хвърлят настрана, когато може да се изправите лице в лице с природата... „
Не, не се любувам на белите сгради на града. Сърцето ми е стиснато в шепа от слънцето, обливащо фасадите им, калканите им, белосаните им дувари...
Слънцето!
Цитатът е на трансценденталиста Емерсън. Точно от времето, когато се ражда Дънов със своето „Изгрява слънцето... пръска светлина...носи радост за живота тя.“ Точно както в същата година, в която си отива Дънов, се ражда Харисън - авторът на „Изгрява слънцето...Всичко е наред!“
И тук сме изправени пред един поразителен пример на синхронизъм!
Когато тежестта на западната „модернизация“ започна да оказва натиск върху “индивидуалността“ в един свят, яхнат от идеологическа нетолерантност и блокиран от средствата за масова дез/информация англосаксонският свят видя възраждането на добрия стар трансцендентализъм - философията на единия нож, единия чифт обувки, едновходната барака - т.е. брадатата и дългокоса философия на Емерсън и Торо, която те бяха изградили точно на същия етап на източноевропейската модернизация, на който Бялото братство изгради лагера на Изгрева, в Източна Европа - 70 години, след като Торо вдигна колибата си в Уолдън. От своя страна, със заминаването на Дънов (1944) новодошлото следвоенно поколение (Хари- сън - 1945) стартира една чувствителност и култура, която постепенно роди песните на дългокосите, влюбени в мира мъже и жени, които биха могли да бъдет създадени от Учителя за изгревската Паневритмия.
И разбира се шедьовърът на Ленън:
Или може би песента на Харисън да е своего рода далечен, странен превод на братската песен:
Едва ли! Вероятно това е просто учението, което Братството е изграждало през цялото време: Че основните положителни сили във вселената ще бъдат готови за помощ всеки път, когато станем достатъчно мъдри, за да започнем да търсим начин да влезем в хармония с Универсалния дух; и че основните между тези сили са Слънцето (като най-ярката форма, в която Всемирният дух ни се разкрива) и Любовта (която ни води до истинската същност на нашето съществувание).
Както трансцендентализмът залива Нова Англия и дъновизмът залива Европа, така и бийтълсите заливат планетата.
В колибата, която построихме с Ванчо на Хъдзън, дойдоха трима негови приятели новозеландци, на път за Уудсток. За световната десетгодишнина на Уудсток всъщност.
Присъединих се към тях.
Това наистина беше друга планета! Десет дена спах в колата. Разминавахме се с оригиналните участници на Уудсток отпреди десет години, сега трийсетгодишни. С деца на ръце. Красиви. Закусват абсолютно голи на тревата. Казваме си усмихнати „Добро утро“. Безумно красиви! Жителите на селцето не възразяват. И те се усмихват с тях: „Добро утро!“... С нас. Музиката се срива върху естрадата; изплува към небе- то...Ден и нощ! Ден и нощ!
Господи! Защо ми даде толкоз много през този живот!
Из една от последните книги на Атанас Славов „Слънцето, ах, вижте слънцето с костюма на квадрати“