Статии, посветени на Учителя и Учението
Статии от списание Житно зърно
сп. Житно зърно бр. 24 / 2011 г.
Като усетя духа
Атанас Славов
Тихи океан.
На един загубен нейде остров, откъснат от дъното на времето и пърхането на света, две шепи полинезийци вдигат кула от пръчки и отгоре слагат едно разперено нещо като с крила. Като птица. И извършват ритуали под него по изгрев слънце. Правят го на всяко пролетно равноденствие.
Ако питаш някой цивилизован човек каква е тази работа, какво става, и защо, той ще ти каже: „Ами, защото са диваци!“ С пълното съзнание, че знае какво точно е божественото, и къде и как трябва да се боготвори. И аз съм от тези като него. И аз ги имам за диваци.
Само че, чакай! Чакай да видим за какво всъщност става дума.
През Втората световна война над този остров няколко пъти прелитат американски бомбардировачи. Към Япония. И островитяните, за които ви разказвам, както са си изолирани от света поколения и поколения наред, решават, че в небето над острова минава някакво божество! И сетне се кланят, да кацне при тях, всяка година по времето, когато са прелитали американците с бомбите.
Разбира се, че ще кажете: „Тъпи езичници! Даже не се причестяват, а ще чакат да ги навести Бог.“ Само че тъпи ли са наистина?
Те вярват - ВЯРВАТ, - че светът, небето, вселената е повече от ограничения им животец, дето свършва всеки двайсетина-трийсе години дали в устата на акула или заради някаква чума - все то!
Като спреш да си помислиш, всъщност не са ли те по-богоугодни от църковните роби, подкупващи дядо Господ с изображението на селския им чорбаджия върху тарабената икона над главите им, да им даде каквото ТОЙ казва, че трябва да просят от него: Прошка? Хляб наш насущний? Радост? Деца? Здраве?... Все то!
Ако забравим за глупавите икони обаче, боготворящите от цялата планета искат със сърца, тупкащи от любов, да почувстват, че животът им, усилията им, любовта им идват от нещо надчовешко и - дай Боже - ще продължат да идват и нататък, и след като те самите си отидат от този свят. И даже се събират да се молят за това заедно, дали в катедралата на Парижката Света Богородица или на кула от клечки - все то!
Всеки! Черен, бял, жълт, червен, син, зелен - търси божественото знамение, за да го пренесе. Препраща божието послание, без да Всички! И загубените човешки души на Великденските острови, които вдигат гигантските си истукани с невиждащи каменни очни ябълки, вперени в небето в очакване на небесните сили, да ги навестят в пътя им към бъдещето.
И плачещите от вълнение хавайци при появата на белите крила на корабите на Джеймс Кук, слезли от небето за тях.
И дядо Руси на вечерната софра долу, на хасъра, като се прекръства с простото „Сляз, Боже, да ядем!“
И американските негри, разтрисащи църквите си, ритмично пляскайки с ръце в потресающите си духовни „спиричуалс“:
Духът да преминава
през сърцето ми
се разплаквам!“Примитивни или не, нима сливането на сърцата им с Бог не е толкова пълно, колкото на служителите на която и да било, тънеща в злата, хорали и екзотични благоухания, религия?