Рилски беседи, Съборно слово - 1935 - 1936 г.
Млад, възрастен и стар
Ще прочета 15 глава от Евангелието на Йоан. Тази глава няма пряко отношение към вас. В нея Христос изяснява на учениците си причината на големите противоречия на които те се натъкнали.
Учениците на Христа очаквали да бъдат приети от света с венци, както мнозина са приемали, но не излязло така. Затова Христос казва: "Ако светът ви ненавижда, знайте, че преди вас мене е възненавидял". На какво основание светът ненавижда учениците Христови? Христос продължава по-нататък: "Ако бяхте от света, светът би любил своето; понеже не сте от света, но аз ви избрах от света, затова той ви ненавижда". Помнете: Слугата не може да седи по-високо от господаря си. "Ако мене изгониха и вас ще изгонят; ако пазят Словото ми и вашето ще пазят. Онези, които ме ненавиждат, ненавиждат и моя Отец". Значи, светът не е познал Христа, не е познал и Бога. Мнозина се запитват, защо не могат да обичат. Те не могат да обичат, защото не познават любовта. Следователно, който не обича, той е от онези, които гонят Христа. Каквото Бог изпраща до него, той все го гони. Той е от света. Щом мразиш, щом ненавиждаш, ти си от света. Щом обичаш, ти не си от света. Човек се движи между две състояния, между два момента: ту обича, ту мрази. Това всеки е изпитал и се чуди, защо е така. Христос е обяснил причината на тези противоречия в човешкия живот.
Както виждате за всеки даден случай, всяко нещо в живота може да се прояви по един или по друг начин. Виждате едно цвете, което току-що е цъфнало. Приближавате се до него и усещате неговия аромат, неговото благоухание. Вие го помирисвате и се радвате на неговата миризма. Вашата радост е радостта на самото цвете. След няколко дена отивате пак при цветето и усещате, че то мирише лошо. Защо? – Защото е започнало вече да гние, да се разлага, да изсъхва. Вие скърбите, защото самото цвете скърби. Ако не бяхте отишли при цветето, нямаше да изпитате неговата скръб, но същевременно нямаше да изпитате и радостта му. На другата година, когато цветето отново оживее и цъфне, вие пак го посещавате, пак изпитвате радостта му. Щом се отдалечите от него, то започва да гние, да съхне, да скърби. Значи, когато посещавате цветята, те оживяват, цъфтят и се радват; щом ги напущате, щом се отдалечавате от тях, те започват да гният, да съхнат и да скърбят.
Преведете тази мисъл и вижте, какво приложение може да има в живота. Вие се стремите към хубавото, което Бог е създал, както към цветята. Отивате при него, радвате се, благодарите за неговото благоухание. Щом поседите известно време при великото, красивото, вие веднага търсите друго нещо, искате да промените състоянието си и напущате хубавото, красивото. Като усети това, красивото започва да губи своето благоухание, вследствие на което се явява скръбта, страданието в живота. За кого посаждат житото в земята? За кого житото претърпява страдания? За кого става нужда да го мелят на воденицата? За кого месят брашното? За кого пекат хляба на фурната? Ще кажете, че житното зърно минава през страдания заради себе си. – Не, житното зърно е страдало в земята, на хромеля, в нощвите, в огъня все за другите, да вземат от него всичко полезно, каквото съдържа, докато го поставят в затвор. Яденето е затвор за житото. Като вземете всичко, каквото житото съдържа, най-после го изхвърляте навън като непотребно. Докато е затворено у вас, житото плаче, скърби, а вие се радвате, скачате и пеете, защото използвате всичко, каквото съдържа то. Щом го оберете, както трябва и го изхвърлите навън, вие започвате да плачете и да тъжите.
Следователно, знайте, че когато се радвате и скърбите, не сте вие, които се радвате и скърбите; житото, което сте приели в себе си, се радва и скърби. В този смисъл, вашата скръб ще бъде истинска само тогава, когато се поставите на мястото на житото. Докато не сте на неговото място, вие сте актьори, които играят чужди роли: излизате на сцената и представяте пред публиката страданието на житото. Обаче, да представяте чуждите страдания е едно нещо, а сами да страдате е друго нещо. Да представяте страданията на другите хора в това няма нищо реално. Реално е само онова, което в момента става. Следователно, когато дойдете на мястото на житото и започнат да ви мелят, да ви месят, да ви пекат, да ви ядат, тогава само ще разберете, какво нещо е страданието. Тогава вие ще плачете и скърбите, а другите ще се радват. Скърбящият е житото, което се пече в пещта; който се радва, той пък яде опеченото в пещта.
Защо скърби житото? – Защото го пекат, защото го турят в затвор. – Кога хората се радват? – Когато ядат от житото, което е минало през ред изпитания и страдания. Обаче, радостта на хората още не е Божествена. Какво нещо е Божествена радост? Когато създал света, Бог го украсил с безброй звезди, слънца и планети. Тогава слънцето запитало Господа: Каква ще бъде моята работа? Господ му казал: Твоята работа ще се заключава в това, когато сутрин изгряваш, на хората работа да занасяш. – Ами като заляза, какво ще правят хората? – Тогава почивка ще им оставяш. Оттук ще извадите следното заключение: Човек не може да работи, преди слънцето да е изгряло; и не може да почива, преди слънцето да е залязло. Всяко ново начало, всяко ново положение е работа в която човек влиза. Всеки край, всяко завършено положение носи почивка. Когато завърши добре работата си, човек може да почива. Често се говори за млади, за възрастни и за стари хора. С няколко думи ще представя, какво нещо е младият, какво – възрастният и какво – старият.
Младият извира, възрастният тече, старият се влива.
Младият се ражда, възрастният расте, старият умира.
Младият пее, възрастният работи, старият пари събира.
Младият цапа, възрастният чисти, старият уроци дава.
Младият цъфти и връзва, възрастният зрее, старият плодове продава.
Младият на майка си пее, възрастният я утешава, старият надписи й закачва и знаменита я прави.
Това са мисли, които изразяват сегашното положение на хората. Тези мисли са подобни на законите с които си служат в съдопроизводството. Когато някой човек направи погрешка или престъпление, законът веднага го хваща. И тогава, според еди-кой си член от закона, този човек се наказва, или оправдава.
Ще дам още едно определение за младия, за възрастния и за стария. Младият е любовта, възрастният – истината, старият – мъдростта. Бъди като тях!
Любовта дава, истината разпределя, мъдростта огражда.
Като не разбират тия положения, съвременните хора се натъкват на ред противоречия в живота си и се оплакват, че работите им не вървят гладко. На много хора работите не вървят гладко, но и речта им не върви правилно. Защо? – Защото местността по която се движат е планинска. Когато се изкачва по някоя планина, човек обикаля оттук-оттам, търси гладък, равен път. Той среща на пътя си различни препятствия, които му пречат да върви напред. Следователно, когато речта на човека не върви гладко, това показва, че в ума му едновременно изпъкват много мисли, които се сблъскват помежду си. Всяка мисъл иска да излезе напред, вследствие на което човек се спъва и речта му не излиза гладко. От всички мисли, които се сблъскват в ума на човека, той трябва да приеме само една, най-съществената и важна и на нея само да даде ход. От много мисли, от много идеи, човек трябва да приеме само една. Колкото по-малко идеи има човек, толкова по-гладко говори. Колкото по-много идеи има, толкова речта му е по-спъната, по-нервна. Всяка мисъл, всяка идея има тегло, което се отразява върху човешкия мозък. Колкото по-голямо е това тегло, толкова повече ще измъчи човека. Не е лесно да носи човек голям товар. Обаче, не мислете, че всеки, който не може да говори, той има много идеи, много мисли. Често човек не може да говори добре и когато има малко мисли в ума си.
Всяка мисъл трябва да бъде поетична, музикална, т.е. да съдържа в себе си музика и поезия. За тази цел три фактора трябва да се хармонизират в нея: любовта да е млада, истината да е възрастна и мъдростта да е стара. Ако тези три фактора не са в хармония помежду си, мисълта не може да върви гладко; тя е лишена и от музика, и от поезия. Когато мисълта на човека не върви гладко и животът му не върви добре. Значи, между мисълта и живота на човека има тясна връзка. Когато любовта, мъдростта и истината не присъстват в човека, мисълта му не върви право. Любовта е вечно млада, тя никога не остарява; истината е всякога възрастна, тя никога не се изменя; мъдростта е всякога стара. Понятията на съвременните хора за млад, за възрастен и за стар коренно се различават от нашите. Според нас, стар е онзи, от когото младият излиза. Възрастен пък е онзи, който излиза от стария. Понеже мъдростта е стара, от нея излизат и любовта, и истината.
Ето защо, под мъдрост разбираме проявите на любовта и на истината. В този смисъл мъдростта е всякога стара, без да се изменя. Обаче, вие не можете да повтаряте, да изговаряте една дума няколко пъти по един и същ начин. За пример, можете ли да изговорите думата "любов" сто пъти наред с една и съща интонация с едно и също вдъхновение? Не можете. Ако на сто души трябва да кажете, че ги обичате, като дойдете до последните, вие ще бъдете вкиснати, недоволни от повторението на тази дума. На първия от тях ще кажете с най-голямо разположение, че го обичате, а на последния ще кажете същото с най-голямо неразположение и досада. Когато хората се вкисват в любовта, това показва, че те са дошли до крайния предел на своята любов, до последния човек, на когото трябва да кажат, че го обичат. Когато хората говорят сладко в любовта, това показва, че те се намират пред първия човек, на когото трябва да кажат, че го обичат. Първата дума, първата хапка е най-сладка.
И тъй, за да мисли право, човек трябва да има светлина. Когато слънцето изгрява, той вижда ясно цялата местност около себе си и може вече да говори за нея, може и да я рисува. Докато слънцето не е изгряло и учен да си, нищо не виждаш, нищо не можеш да говориш за нещата. Каквото е слънцето за физическия свят, такова нещо представя Божествената светлина за съзнанието на човека. Щом тази светлина проникне в човешкото съзнание, нещата стават ясни за него и той вижда всичко. Няма ли тази светлина в съзнанието си, човек е в пълен мрак. Той казва: Не виждам, не разбирам нещата. – Как да не виждаш? Как да не разбираш? – Ако си на моето място и ти няма да виждаш и да разбираш. Ако съм на твоето място и аз ще виждам и разбирам като тебе. Който има Божествената светлина в съзнанието си, той сам за себе си свети. Който няма тази светлина, той носи малка свещица отвън, която ту запалва, ту изгасва и по този начин осветява своя път. Тази светлина изгасва и отново се запалва, вследствие на което човек се натъква на ред противоречия в живота си. Докато има противоречия, той всякога ще прави криви заключения за нещата. При такива разбирания животът не може да се обясни, нито може да се измени. Хората се нуждаят от нови разбирания, които да внесат радост и веселие в техния живот. Иначе, животът ще остане за тях винаги неразбран, лишен от светлина, от радост и веселие. Такъв е животът на болния, на умрелия, на фалиралия търговец. Болният на хоро не ходи. Умрелият с никого не говори. Фалиралият търговец никому милостиня не прави.
Какво представя тогава животът на съвременните хора? Животът на съвременните хора е красиво занимание за напредналите същества. Това, което за хората представя неразбория, за напредналите същества е предметно учение. Те оформяват неразбраното и после го предават на хората в стройна, красива система. Ако напредналите, разумните същества не го разберат, хората по никой начин не могат да го разберат. В това отношение човек представя жива, написана книга, от която всеки може да чете. Само той не може да чете от своята собствена книга. Защо не може да четете от вашата книга? – Защото написаното е на гърба ви. Кой как мине покрай вас, дойде зад гърба ви и започва да чете, да се чуди, кой е написал тия ценни работи. Гърбът на човека представя дрехата на неговото минало. Вие можете да прочетете написаното на тази дреха, само когато я съблечете. Това може да стане при условие, когато някой мъдрец пожелае да купи тази дреха. Тогава мъдрецът ще разкопчае дрехата и ще я съблече от гърба ви. Обаче, мъдрецът предварително ще се уговори за цената на вашата дреха. Скъпо струва дрехата на вашето минало! Щом я продадете, ще облечете нова, чиста дреха. Като не знае, какви ценни неща съдържа старата дреха, човек се е считал нещастен, недоволен, сърдил се е на този, на онзи. На кого може да се сърди човек? Човек може да се сърди само на онзи, който го обича. Той не може да се сърди на онзи, който не го обича. Следователно, човек може да обича само онзи, на когото се е сърдил. По никой начин той не може да обича човек, на когото не се е сърдил.
9 август, 5 ч. с.