Работна среда на електронния архив
Кр. Тулешков - Ние, Учението и животът
Когато Бог говори, Неговия глас всеки познава.
Учителят.
Човек е въже, вързано между животното и свърхчовека; онова, що е велико у човека, то е, че той е мост, а не цел. Това, което е за обичане у човека, то е, че той е преход.
Аз обичам ония, които не дирят чак отвъд звездите причини да загинат и да станат жертва, но ония, които се жертват за земята, за да стане донякога земята за свърхчовека.
Ницше.
Основанията на всичко в света лежат върху "Тайното Учение"; докато избраните се посвещават на изучаване "Учението", светът е в равновесие и неговите стълбове остават непоклатими.
"Z"
Животът е процес на превръщане семето в плод.
"Ние, Учението и животът" - това са трите главни стълба, върху които се гради битието, като започнем от подминералните сфери и достигнем до сферите, които се губят в ослепителното сияние на Божествеността. Това са три абсолютно необходими елемента за проявяването на каквото и да било, дори и най-малкото движение. Те са в абсолютно тясна връзка помежду си, преливат се тъй, преплитат се тъй, че наистина не могат да се разделят едно от друго, нито пък да се проявят едно без друго, а то е, защото и трите имат едно общо велико начало.
Заглавие на раздел
ТЬ сж три всепроникващи елемента, бездънни, прЬобширни, но въпрЬки това, а може би, и именно затова, тЬ ни сж най-малко познати. За тЬхъ сж мислили, за тЬхъ сж говорили отъ дълбока древностъ и до днесъ, но тЬхната сжщина, заседнала въ самата мисъль на търсещитЬ я, остава винаги незасегната. Погледътъ по нея, мисъльта и волята се плъзгатъ като по гладка стоманена поВърх- ность; всЬки истински погледъ, всЬка права мисъль и всЬка воля сж по принципъ нейни. Първиятъ пунктъ, на който можемъ да се спремъ, е онова, което ни е най-близко, което е нашата сжщина. За него ВсЬка сжидест- вуваща единица може да каже "азъ", а Всички изобщо взети "ние". Какъ ще погледнемъ на тоВа "ние"? Дали подъ него ще разбираме насъ, събранитЬ тукъ Въ името на изВЬстнитЬ общи за насъ идеи? Дали подъ "ние" ще разбираме ония, които сж едно съ насъ по идеи, независимо отъ мЬстото, независимо отъ това дори, дали се познава¬ме. Дали подъ това ще разбираме човЬка, човЬчеството, или ще разби¬раме онова, което макаръ и проектирано въ безброй посоки, въплотено въ безброй форми, остава по сжщина едно - съзнанието, единично съ Божественото? Въ зависимости отъ това и тоя въпросъ може да се разгледа отъ много страни и въ много форми, като се взиматъ прЬдъ видъ и взаимоотношенията между единицитЬ въ това "ние". Мисля, че всЬка граница, която би се поставила между двама души, взимайки се въ съображение тЬхнитЬ насоки въ живота, или тЬхното вжтрЬшно или външно състояние, е относително естествена и може да се прЬвъзмогне отъ едно по-будно съзнание. Подъ "ние" азъ разбирамъ всички ония живи единици, които промЬнятъ мЬстото си въ, тъй да се изразя, "духовното пространство", които, оставайки по сжщина неизмЬнни, реализирашъ пжтя въ себе си, като постоянно прЬвъзмог- ватъ днешното и постигатъ утрЬшното. Ние сме поставени въ най- различни условия, както вжтрЬшни, тъй и външни, затова и начинитЬ на дЬйности сж при всЬки едного различни, а отъ това зависи и отноше-нието помежду ни. Едно се иска отъ насъ, и ние го даваме, често въпрЬки волята си, това е дЬйностъта. Има два вида дЬйность: една, при която цЬлокупната ни вжтрЬшна природа диктува, а дЬйствията ставатъ като по инерция, машинално, по необходимости. Тамъ воля нЬма, съзнанието почти отсжтствува, чувството за удобство и покой прЬобладава. Това всички знаемъ. Вториятъ видъ дЬйности е свързана съ прЬодоляване всЬки послЬдователенъ мигъ по една микроскопическа прЬчка. Това е дЬй-ность на непрЬривно минимално напрЬжение. При него диктува съзна-нието, което е антипода на инертностьта. Това се изисква отъ насъ. ВеликитЬ идеали сж абсолютно необходими, тЬ се постигатъ въ вЬко- ветЬ. ВсЬки великъ идеалъ е сборъ отъ малки идеали, както всЬка стжлба отъ стжпала. Да не пропускаме малкото, помрачени отъ копнежъ по великото, защото въ природата скокове се не правятъ. Ние не можемъ избегна жалонитЬ, съ които творческата природа ни води. ТЬ сж втъкани въ насъ, ние сме вковани въ тЬхъ. Другъ пжть освЬнъ тЬхъ нЬма; отдЬлянето отъ тЬхъ се нарича гибели, а даже и постигналия гибелита, пакъ по моста отъ тия закони ще постигне по необходимости идеала на творческата природа. ТЬзи закони сж Учението. ТЬ сж онова Учение, което е едно: въплощавайки се въ много форми, влива се въ всЬко сжщество; оцвЬтявайки се въ разни цвЬтове, озарява всЬко съзнание. НЬма ново учение, нЬма старо учение. Учението, което ние признаваме, което е истинско, е едно; него всЬки, въпрЬки желанието си, познава и често, въпрЬки волята си, слЬдва. ВеликитЬ идеи иматъ единъ центъръ и за да озарятъ ума на всЬки човЬкъ, тЬ не се нуждаятъ отъ посрЬдникъ. Ржководи се дЬйностьта на човЬка, но не и потока отъ идеи. Има два вида отношение къмъ Учението, а именно: съзна¬телно и несъзнателно. Хората не се ржководятъ отъ еднакво велики принципи въ живота. РжководнитЬ принципи, относително зависятъ отъ съзнанието на индивидитЬ. Когато пжтя се налага, самъ регулира движението на съзнанието, като всЬки мигъ създава сътресения въ него, поради промЬната на посокитЬ. Учението се налага по необходи- мость, то е нЬидо външно, което се стреми да извика къмъ дЬйность вжтрЬшния животъ. Това ние виждаме на всЬка стжпка около насъ, а можемъ, ако пожелаемъ, да го прослЬдимъ и въ самитЬ насъ. Това не може да бжде за насъ идеалъ. Ние трЬбва да можемъ да гледаме и да виждаме. ТрЬбва да виждаме поне слЬдващата си стжпка и тя напълно да зависи отъ нашата воля и разумъ. Ние трЬбва да живЬемъ въ сравнително по-голЬма свЬтлина, като никога не губимъ желанието да корегираме свЬтлината на нашия свЬтилникъ съ оная свЬтлина, която всички можемъ да доловимъ дълбоко въ себе си, за която имаме безпогрЬшно понятие, и която тъй често и тъй живо се изнася прЬдъ очитЬ ни отъ нашия Учитель.
' > ч Малко повече воля, малко повече активность! Казватъ, че животътъ е едната половина на онова, което е, безъ обаче останалото да е неговъ антиподъ и да го отрича. ЦЬль ли е животътъ или срЬдство? Това може да бжде съвсЬмъ очевидно. Ни¬що отъ онова, което е не може да бжде извънъ живота. Животътъ е най-изобилното, всепроникващето благо. Той не е отреченъ никому никога. Той се проявява въ много форми. Заражда, възраства, разруша¬ва форми въ всички свЬтове, въ които тЬ сжществуватъ. Отъ това е ясно, че той не може да бжде цЬль, а е благо, което най-внимателно трЬбва да се пази и най-рационално да се използува. Имайки Учението за пжть, чрЬзъ основната срЬда на битието- живота "ние" непрЬстанно, по силата на неизмЬнни закони се стремимъ къмъ далеченъ идеалъ. Този идеалъ е подобенъ на хоризонта: винаги е близко, но никой не е миналъ подъ него, защото постоянно се отпечаата. Въ този свЬтъ всичко се мЬни, защото трЬбва да се мЬни, за да може постоянно въ новъ видъ да се изявява онова, къмъ което ние се стремимъ. Това сж, може би, много общи фрази. Но кое може да бжде важно за насъ? Това е фактътъ, че ние, Учението и животътъ сме, сжществуваме, обвързани сме здраво и по силата на непреклонна воля слЬдваме опрЬдЬлЬна не отъ насъ цЬль. Изборъ не можемъ да правимъ. Да се отклоняваме можемъ, за наша смЬтка. Младежи винаги сжщест- вуватъ. Младостьта е порта, прЬзъ която всичко изгрЬва, обсипано съ импулси за животъ и творчество. ПрЬзъ тази врата минава всичко, достига зенита на своя небосводъ и залЬзва, за да изгрЬе наново нЬкога. Само младостьта не остарЬва, тя е постояненъ изгрЬвъ. И ние минах¬ме прЬзъ тази порта, обсипани съ импулси за животъ, пламтещи отъ желание за творчество. Ще минемъ ли и ние по стария пжгпь, за да достигнемъ точката, въ която всичко залЬзва и то безъ да реализира¬ме нЬщо отъ онова, по което сме тъй-силно копнЬли? Млади братя по импулсъ, идеи и творчески пламъкъ, да създа- демъ условия и да откриемъ сами пжтищата за реализиране на свЬтли- тЬ ни идеали, посочени отъ Учителя.