Статии, посветени на Учителя и Учението
Статии от списание Житно зърно
сп. Житно зърно бр. 21 / 2009 г.
ЗЕМЯТА НА КАТАРИТЕ
Д-р Светла БАЛТОВА
Когато пътуваш в Южна Франция и навлезеш в Прованс и Лангедок, често ще забележиш пътни табели „Земята на катарите". Още първия път настръхнах от възторг, като видях този надпис. Все едно като наближаваш Велико Търново, да четеш навсякъде „Градът на богомилите".
Споменът за катарите е жив във Франция. Отдавна са изтлели кладите, вятърът е разпръснал пепелта от изгорените тела на четирите посоки. Тя е обогатила земята и от нея е изникнал нов живот.
Кои са катарите? Всъщност те първоначално не са се наричали така, наричали са себе си „бон кретиен" - добри християни. И са били такива. Кога е дошло името „катари" - „чисти"? Може би след кладите?
Нека да надзърнем в туристическия справочник „Замъците на катарите", които може да се намери навсякъде и е преведен включително на руски, китайски и арабски. Там се казва следното:
„В Северна Италия и Южна Франция църквата се сблъскала с една съперничеща й религия, обявяваща своята доктрина за по-древна от тази на самата църква. Религията на катарите, „чистите", има своето начало в Ориента и съвременниците й са я приписвали на Мани, основателя на манихейството...
...През 10. век в България се създала сектата на богомилите. Богомилските епископи са проповядвали в цялата Средиземноморска област и през 11. век тази нова вяра се разпространила в Северна Италия и
Южна Франция, като бързо станала полуофициална религия, със своя традиция, история и йерархични структури. През 1167 г. папа Никита, българският епископ, признат за папа на катарите на върховен съвет на катарските епископи, приел в истинската вяра църквите на Лангедок."
Тази истинска вяра, въпреки че са я наричали секта, е била по-близка до хората, отколкото надутото високомерие на Римската църква.
Поразяващо и уникално в европейската история е въздействието на тази вяра. Тя е обединила местните феодали с безимотните катарски проповедници и чрез тях - със селяните и простолюдието. Помислете си, това става в Средновековието, когато думата „равенство" не съществува! Тя е отредила на жената достойно място редом с мъжа тогава, когато жените са били третирани като собственост и дори и тези от най-благороден прозиход са били омъжвани по сметка, т.е продавани. Това е било революция на съзнанието. И тя не е останала ненаказана, била е жестоко, безкомпромисно, планомерно потушена.
Но защо точно на тази територия е процъфтяла катарската ерес? Може би защото населението на Лангедок, както и това на Каталуня, има своя собствена култура, силно повлияна от трубадурите. Трубадурите на са просто певци на любовни песни. Те са носели духа на свободомислието, на преклонението пред красотата и - пред жената. Мисля си, че музи калната традиция на трубадурите е облагородявала десетилетия душите на човеците, живеещи в тези области и по един околен начин ги е обръщала към Сферите на красотата, за да ги свърже по-късно с истинската вяра.
Както при богомилите, и при катарите се различават три кръга вярващи. Най-външният са слушателите, следват вярващите, „фейдити", и вътрешният кръг са посветените - „съвършените". Последните са следвали строг и аскетичен живот, приет по собствен избор. Известно е, че те са минавали през много труден път на посвещение, в края на който са придобивали способности да изцеляват и дълбоки знания. Краят на пътя е бил увенчаван с единствения ритуал на катарите - консоламентум, даващ им пряк досег с Духа. Същият ритуал се е извършвал на смъртното легло при всеки вярващ. Проповедите и начинът на живот на съвършените са се отличавали с голяма простота. Въпреки това те са били желани гости в благородническите домове, често са наставлявали владетелите от този край. А често и самите владетели или членове на семействата им са влизали в катарското учение. „Замъците на катарите", които сега се посещават от туристи от цял свят, са замъците на онези благородници, които са приели катарската ерес или са се обявили в нейна защита и които са давали подслон на „съвършените" при гоненията.
Върху плодородната земя на Южна Франция и зелените й равнини се издигат скалисти хълмове, на които са построени, устремени право нагоре, замъците на местните феодали. Най-известният от тях е Монсегюр - Планината на сигурността. Наречен е така, защото се е смятал за непревземаем и е бил място, където са се оттегляли за усамотение и обучение предимно жените-съвършени. Според преданията в предишните векове е бил свързан с мистериите на Граала.
Катарската ерес е обхванала огромни области в Южните части на Европа и е била трън в очите както на Римската църква, така и на френските крале. Последните са кроели планове как да подчинят независимите благородници на Окситания и да присъединят земите им към Френското кралство. Трябва да се спомене, че населението на Окситания има свой етнически облик, свой език - Ок и е възприемало французите и прелатите, изпратени от папата, като натрапници.
Така че е имало и религиозни, и политически причини за нашествие. През януари 1208 г. е убит папски легат в Сан Жил, което става повод папа Инокентий III да обявяви кръстоносен поход срещу еретиците. За участниците са били обещани земи и опрощение на греховете - индулгенции. Това е събрало под знамената на кръстоносците пъстра смесица от безимотни селяни и граждани, скитници и престъпници от Северните части на Европа.
На 21 юли 1209г. е бил нападнат и изцяло разрушен от кръстоносците град Безие. Населението от 20 000 души е избито - до крак. Историята ще запише с кървави букви думите на папския прелат Арно Амоури, духовния водач на похода: когато го запитали как да различават катарите от добрите католици, той отвърнал: „Убивайте наред, Господ ще разпознае своите." През август същата година за главнокомандващ е назначен Симон дьо Монфор, една зловеща фигура, спечелила си ужасяваща слава на палач. Първото му завоевание е Каркасон - един от най-големите и добре укрепени градове на Окситания. Обсадата на града трае дълго, многократно населението е призовавано да предаде катарите, на което хората от крепостните стени се провикват: „Ние всички сме християни, молим се заедно, живеем заедно и ако трябва, ще умрем заедно." Младият граф Роже Раймон де Тренкавел отбранява града и повдига духа на хората, по-големият му брат граф Раймон, извън града по същото време, е катарски епископ. Симон дьо Монфор обаче отбива реката и така оставя града без вода. Граф де Тренкавел иска преговори и Симон дьо Монфор го поканва в лагера си да преговарят. Веднъж попаднал в ръцете му, 24-годиншният граф дьо Тренкавел е хвърлен в тъмница, където е оставен да умре от глад. Градът се предава и обитателите му са накарани да го напуснат чисто голи.
Падането на Каркасон внася смут у населението в областта. И все пак смелият граф Пиер Роже де Кабаре защитава успешно замъка си Латур и селцето Кабаре. За да сломи съпротивата му, Симон дьо Монфор, след като е превзел крепостта Барм, заповядва да ослепят катарите, да отрежат ушите и устните им и така да ги преведат пред замъка Латур.
Латур се съпротивлява, но е превзет Минерв и повече от 150 души са изгорени на клада. Един по един падат замъците в Лангедок. Навсякъде се издигат клади. Стотици биват изгорени.
Две крепости на катарите остават непревзети - Керибус и Монсегюр.
Монсегюр е символът на катарската ерес. Издигнат е на хълм, обитаван още в праисторически времена, на височина от 1200 м. Мястото е било обект на преклонение преди катарите. През 1204г. владетелят на областта Раймон де Перийе построява замъка, който е непревземаем. Гледката от там е възхитителна - надолу се вижда благодатната долина на Ариеж, а в далечината - планинската верига на Пиринеите. Има останали доказателства, че в замъка са били извършвани астрономически наблюдения и ри-
</center>
туали, свързани със Слънцето. След като всички останали замъци са разрушени и завзети, Монсегюр остава убежище, където се събират катарските посветени, вярващи и хора от населението. Католическите попове го наричат Синагогата на Сатаната, особено след като през 1232г. Гилабер де Кастр, катарският епископ на Тулуза, е принуден да дири убежище там.
През нощта на 28 май 1243 г. се извършва убийство на папски пратеници, пътуващи през Авиньонет, предполагаемите убийци се укриват в Монсегюр. Това възпламенява гнева на църквата и още същия месец започва обсадата на замъка. Той се държи в продължение на 10 месеца. В началото на март 1244г. хората в него остават без храна. В замъка се намират около 200 съвършени, останалите са вярващи и хора от селото. На френския престол има нов крал - Луи Светия, който издава заповед да бъде помилван всеки, който поиска опрощение от епископа, ръководещ обсадата. Катарските посветени решават замъкът да се предаде, за да могат останалите хора да се върнат спокойно по домовете си. Те искат обаче две седмици отсрочка. Легендата гласи, че през това време четирима съвършени изнасят от замъка нещо, което е имало особена ценност за катарите. И досега се нарича „съкровището на катарите" и предположенията за него варират от истински ценности до книги и дори до самия Граал.
На 16 март вратите на крепостта са отворени. 220 души съвършени са готови да посрещнат смъртта си на кладата. Сред тях са и 17 души, мъже и жени от селото, които са помолили катарския епископ да им даде Консоламентум, за да загинат и те като посветени. Тъй като в замъка няма място за толкова голяма клада, тя е построена в подножието на хълма. Казва се, че пламъците са озарявали цялата долина на Ариеж.
Сега на това място се намира обелиск с възпоменателен текст за катарското учение.
Ако мислите, че това е краят на историята за катарите - не е.
Малко по-на юг, близо до Пиринеите, се намира едно селце, където свършва пътят, там е замъкът Монреал де Сос. В него може да се влезе само през пещера в скалите. Монреал е място, където оттогава досега са се извършвали катарски посвещения. Информация за това е била дадена от един тайнствен човек, починал в шестдесетте години на 20. век. Наричал се Антуан Гадал, наричат го още последният патриарх на катарите. Оказва се, че тайното знание е било предавано през вековете от един патриарх на друг. Антуан Гадал не го е предал на никого. Казал е, че си заминава спокоен, защото знанието и учението на катарите вече е възродено. Какво е видял пред духовния си взор, никой не знае.
Познавам много хора, които се вълнуват много от учението на богомилите и неговия френски аналог - катарското учение, които търсят документи, доказателства, връзки, или просто сърцето им трепва и ускорява ударите си, когато се заговори за „чистите", за „милите чеда на Бога". Фактът, че един процес, който се смята за останал назад в историята, е толкова жив, е доказателство за неугасимия огън на Духа, за вечното Сега на духовния свят.
Импулсът, породил двете течения, не само е жив - сега е неговото време за действие. Може би, следвайки 700-годишния цикъл на преражданията, някогашните богомили са се преродили отново. Да си припомним думите на Учителя Петър Дънов, който казва, че който иска да изучава богомилите, трябва да изучава живота на създаденото от него духовно общество. На Запад съм чувала да казват „той е ка- тарска душа", когато говорят за особено чист, скромен и безкомпромисен в убежденията си човек. Има ли „богомилски души" сред нас? И колко са? Ако има достатъчен брой хора, които носят у себе си живо огънче от кладата, ще се повдигне цялото човечество до онова ниво на съзнание, което се изисква сега, на прага на новия еволюционен цикъл - съзнание за това, че сме Едно човечество.
Пророчеството, оставено от катарите, предвещава това.
В сп. „Житно зърно" бр. 1/2000 ние го публикувахме, поместваме го отново.