Науката и възпитанието
6. Повдигане на човешката душа
1. Повдигането на човечеството и на човешката душа се извършва по един много сложен начин. Ние не забелязваме този процес, но чуваме гласа на вярата и надеждата да шепне вътре в нас, в нашата душа и да ни призовава да влезем в светлото бъдеще. Там, където ни очакват красивите и благи обещания, където условията се различават коренно от сегашните и положението е подобрено, където животът е тих, добър и благороден, където царуват радост, мир и блаженство.
2. Нашите умове обаче постоянно се смущават и колебаят поради нови впечатления, подобно умовете на младенци. Всевъзможни течения и промени постоянно ни увличат и ни тласкат ту в една, ту в друга посока. Няма спокойствие! „Борба непрестанна е този наш живот” – казва поетът.
3. Природата не престава да действа върху човешкия мозък със своите енергии, като ни принуждава да се стремим към онова, което е непостижимо, да прозрем това, което е невидимо, и да изучим онова, което е непознаваемо.
4. И ние се стремим към него, защото се надяваме, че там именно е скрито онова, за което копнеем и което се мъчим да осъществим с толкова усилия. Времето носи всичко подред, а нуждата прилага всяко нещо наред.
5. „Ние виждаме нещата неясно, като през огледало” – казва апостол Павел(І Кор.13:12). Още повече че това, което виждаме, е само отражение на миналото, на онова, което е било преди нас. Значи само миналото е действителната истина, която е оставила и в нас, и в света отпечатъка на своето присъствие.
6. Що се отнася до бъдещето, което ще дойде, то е само идеал без никаква същност, който ще се осъществи на своето време в една или друга форма. Този идеал е като величественият план на една къща, която трябва да се построи.
7. Има голяма разлика между плана и самата къща. Колкото и да е красив планът, той е само начертан на хартия, а именно къщата е самата реалност, същността, в която пребъдва нашият живот.
8. Съмнението е характерна черта на човешкия ум, който се колебае между вярата и безверието. Обзет от съмнение, човек често размишлява:
– Дали се е родил за нещо, или раждането му е било безцелно?
– Дали светът действително има някакъв смисъл, или човек само така си мечтае и въобразява?
– Дали светът се управлява от някого, или в него царува случайността?
– Как е създаден самият свят, кой го е сътворил и устроил – дали някое велико същество, което наричаме Бог, или някоя велика сила, наречена Природа?
9. По всички тия неясни въпроси, човешкият ум иска да има светлина. Защото такова е естеството на човешката душа, че тя не може да напредва и да се развива, без тази вътрешна умствена светлина.
10. Тя не може да се движи сляпо, без определена посока. Тя се нуждае от идеал, който да я въодушевлява, да я кара да се стреми към нещо велико и възвишено, ала не отвлечено и мъртво, а нещо живо, което да има сродство с нея и да й вдъхва любов.