2.Житното зърно
Беседа, държана на 23 март 1914 г. в София.
Ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод. (Ев. от Йоан 12:24)
Житното зърно е емблемата на човешката душа. То представлява велика история в развитието на природата. Ако вие можехте да разгърнете листа на житното зърно, да проследите неговата история, щяхте да разберете напълно историята на човешката душа. Както житното зърно пада в земята и умира, както то пониква, израства и дава семе, същото става и с човешката душа. Може би пред вас житното зърно да представлява нещо много скромно, нещо, което няма никаква цена – една шестнадесет-хилядна част от килограма: на колко бихте спаднали неговата цена, когато един килограм струва един грош? – обаче в житното зърно има сила, възможност, дух на самоотричане, с която сила то храни себе си и другите. И когато вие седнете на трапезата, не мислите никак за житното зърно, не знаете каква радост то внася във вас, какви мисли то носи. Вие не знаете неговия произход. Хората не го оценяват, кокошките също – никой не го оценява. Но то е една велика загадка в света.
Сега, какво се крие в това житно зърно? То е емблема на живота. И ако вземем българската буква „Ж“, с която начева думата, тя напълно съответства на житното зърно – долу две крачета, корени, горе две клончета. Като го посеем, то ни показва накъде трябва да се стремим. Житното зърно ни казва, че трябва да се стремим към Оногози, от Когото сме излезли – към Бога; че за да се стремим към Бога, трябва да се разклоним, да пуснем клончета, да зацъфтим, да вържем храна за света, т.е. „да помагате и да се жертвате за своите ближни, както аз правя“. И затуй казва Христос на друго място: „Аз съм жив хляб, Който съм слязъл от Небето“. И хлябът от какво става? От житното зърно. Съвременните хора казват, че техният живот е нещастен, всички са недоволни – и царе и князе; като започнете от най-високия до най-долния, все искат нещо и като им се даде, пак са недоволни и пак искат. А попитайте ги защо са недоволни. Търсят нещо повече. Но нека се обърнем към историята на житното зърно. Когато го посеят в земята, какво бихте казали, ако бихте били на негово място? Ще кажете: „Свърши се с нас, изчезна нашият живот, изгни!“ Но в житното зърно има повече вяра, отколкото у нас. Когато е погребано в почвата, то гние и се сплува, но веднага разбира езика на Слънцето и щом първите негови лъчи се появяват, казва си: „Аз няма да умра, аз ще възкръсна и ще принеса плод за други“, и в него се заражда енергия, и то почва да се стреми към слънцето. Завързва, узрява. Но хората не го оставят: вземат сърп и го изрязват.
Неговите страдания не се свършват тук: след като го ожънат, стягат го в снопи, после бодват го с вили и го мятат в колата, занасят го на гумното и го слагат едно върху друго на големи, като планини, купи. След това прекарват над него коне и дикани. Какво бихте помислили вие, ако бяхте на негово място? През този процес минава и човешкият живот. Ще попитате: „Защо трябва да минем през всичкия този процес?“ – Човек трябва от този пример с житното зърно да извлече поука. Минат диканята и копитата на коня над житното зърно, извадят го и го слагат в хамбара. Но мъките му и тук не се свършват: пресяват го, лошите зърна падат отдолу, хубавите остават горе, турват го в чували и хайде на воденицата, под ония два тежки камъка да го търкат и смажат съвсем. Ако бяхте на мястото на житното зърно, какво бихте казали? „И това било живот и свят, който Господ създал!“ Но житното зърно има велико търпение; то казва: „Вие ще видите каква е още моята история“. Изваждат го из воденицата на брашно, донасят го вкъщи, но пак не го оставят на мира; запретне се пък сега жената със своето сито, пресява го, едно хвърля, друго изсипва в нощвите, туря му квас и замесва хляб. Вие да сте на мястото на житното зърно, ще кажете: „Нашите страдания се свършиха вече“. Не! – като втаса, хайде в пещта вътре, и като го извадят оттам, виждаме ония хубави самуни. Ако сте на мястото на житното зърно, ще кажете: „Най-сетне нашите страдания се свършиха!“ Но като мине малко, почват да чупят тия хубави самуни и да ядат. Житното зърно по такъв начин влиза в стомаха, образуват се сокове, които влизат в нашия ум, и какво става? В нашия мозък се образуват велики мисли, в нашето сърце – нови желания. Житното зърно носи дрехата, която облича нашите чувства, то се излива в перото на писатели и поети, излива се в лъка на цигуларя. Ето това дава житното зърно. И ако това зърно не беше прекарало процеса на туй развитие, никога не бихме видели тия хубави неща в природата. Защо? Защото житното зърно ни дава сила да гледаме и виждаме. Затуй казва Христос: „Аз съм жив хляб“. А за да бъде човек жив, трябва да бъде в общение със своята среда, да се впусне в нея да помага и да му помагат. Както житното зърно е минало през този процес, и ние трябва да се жертваме по същия начин. И жертвоприношението не е толкова тежко.
Сега нека се обърнем към историята на Христовия живот, към историята на еврейския народ. Как ще си обясните това противоречие: един народ чака с хиляди години своя Избавител, своя Цар да дойде и му даде свобода, а в това време, когато Той се явява, именно еврейските първосвещеници и князе се оплакват против Него? Вие бихте казали, че ако Христос би дошъл в наше време, щяхте да постъпите по-добре. Съмнявам се. И ще ви приведа един факт. Вижте как постъпва мъжът с жена си и обратното, и ще знаете как щяхте да постъпите с Христа. Когато Истината се яви в света, Тя няма да се облече в празнична премяна, а в най-скромна дреха, и затова и Христос се яви между еврейския народ в тази проста форма. Тази е причината, дето хората не могат да проумеят Истината. Такива са законите на този свят.
Но има и друг закон в света, който се проявява в слънчевата светлина. Когато слънцето почне да свети върху всички зародиши и същества на земята, тази светлина, която у човека произвежда радост и веселие, у други произвежда омраза и злоба. Светлината, която у едни докарва разположение, прави други свирепи! Светлината и топлината върху един вълк го карат да мисли къде може да намери овце, да ги изяде; като паднат същите върху един крадец, той ще почне да мисли как да ви открадне пари; паднат ли върху човек, който се стреми да прави добро, той ще помисли да намери някой беден човек, да му помогне. Дайте едно житно зърно на кокошката, тя ще образува хубави пера; дайте го на свиня, тя ще образува хубава четина; дайте го на вълк, той ще образува хубави зъби и нокти; дайте го на рибата, тя ще образува хубави люспи. Физиолозите не могат да обяснят този процес. Всяко същество приспособява храната, топлината и светлинта съобразно със своето развитие и понятие. Тоя закон може да разберете, като опитате тия два противоположни свята. Не може да ви се обясни защо у хората съществува злото, защо те предпочитат омразата пред любовта, лъжата пред истината. Това не можем да обясним; много въпроси „защо“ ще останат необяснени. Българската дума „защо“ е една въпросителна, която подразбира: „Аз искам“. Защо трябва да искаме? Има един закон, който казва, че трябва да се стремим към напредък.
Христос казва, че ако житното зърно, паднало на земята, не умре, остава само̀ на този свят. Какво нещо е самотията в живота? Самотията е най-тежкото страдание, което може да изпита човек. Да се размножаваш – това е смисълът на живота. Всички страдания в света произлизат от това, че хората искат да живеят сами за себе си. Всякога злото се ражда от това желание да бъдем сами и да станем център на света. А в Божествените закони това нещо е немислимо. Нашите мисли и желания претърпяват крах, защото ние ги градим на пясък. В света можем да бъдем щастливи тъкмо когато живеем за Господа. И трябва да живеем за Него. Обяснението на това нещо намираме и в самата природа. Когато слънцето изгрява сутрин, то изгрява за всички, защото то всички обича; то е внимателно към всички същества, от най-низшите до най-висшите, и затова всички отправят очи към него. Оттам иде тази енергия, която ви възкресява и въздига. Но казва ли ни слънцето, че трябва да влезем в него? То ни казва да се възползваме само от благата, които ни дава, и както то озарява света, така и ние трябва да пръскаме светлина, просвещение на окръжаващите нас. В нашия ум има някои превратни понятия, които произлизат от нашия индивидуален живот. Например, ако влезете в една къща, в която има само един прозорец, а има посетители 20–30 души, вие ще им кажете: „Вие нямате право, аз само искам да гледам“, и когато вие гледате слънцето, всички други ще бъдат лишени от неговата светлина, а вие трябва да позовете и тях да го видят, да им покажете пътя да излязат из тази къща и да видят светлината. Затова не е хубаво човек да държи много хора при себе си, защото никога не могат всички наведнъж да се ползват от слънчевата светлина и топлина. Трябва да им кажем да излязат вън. Затуй казва Исус: „Който люби себе си, трябва да излезе вън“; и на друго място: „Който люби баща си и майка си повече от Мене, не е достоен за Мене“. Та ако едно същество се приближи много до прозореца, то ще затули целия хоризонт за другите. Дръжте се 20–30 крачки по-далеко. То е физическата обстановка. С това Исус иска да каже, че животът не се съдържа в материалните блага; те са само едно просто помагало, тъй както учебниците, плочите, писалките представляват помагала за учениците. Да не мислите, че Господ е приготвил за вас само тия дребни неща: Той ви е приготвил по-велики неща. Попитайте една жаба какви са нейните схващания за живота; тя ще каже: „Над блатото, в което аз живея, искам повечко мушички да хвърчат, и да са по-близко, да ги хващам“. И когато някога я видите, като че философски гледа и мълчи, тя наблюдава мухите: като дойдат по-близо до нея, да може да ги улови. Такова е нейното схващане на живота. Като вървим по тази стълба нагоре, да не мислим, че сме вече на върха на своето развитие: в тази стълба на развитие между нас и пътя, към който се стремим, има още много път да се извърви. Разстоянието между човеците и ангелите е толкова голямо, има почти такова отношение, каквото има между един главоч, от който се е образувала жабата, и човека. От гледището на ангелите ние сме още жабички. Казват някои: „Нали хората са направени по образ и подобие Божие?“ Но те още не са добили такъв образ и подобие. Вие виждате какво вършим. За да кажем: „Ние сме направени по образ и подобие Божие“, трябва да имаме чертите на Бога. А какви са Неговите черти? Те са Добродетел, Любов, Мъдрост и Истина. Добродетелта изключва злото, Любовта – омразата, Мъдростта – безумието, Истината – лъжата. Изключени ли са тия неща у нас, ние имаме подобие Божие; не са ли изключени, ние сме още жабички. Нямам нищо против тази жаба; тя трябва да яде мухи. И защо тя яде мухи? Ще ви кажа. Понеже мухата, като хвърката, живее в едно положение по-високо, то жабата, като има и тя стремеж да хвърчи из въздуха, иска да възприеме вибрациите на мухата, да ги развие и да хвърчи. Защо вълкът яде овце? Той трябва да яде овце, за да стане кротък, защото като ядем добри работи, ставаме добри. Артисти са правили опит, когато са искали да играят роля на идеална любов, да се хранят дълго време с овче месо, защото това месо предразполага към такива чувства. Следователно вълкът има право да яде овце, ако иска да стане кротък. И непременно ще стане такъв, защото сега вълкът е много по-кротък, отколкото е бил някога. И дето хората ядат овце и кокошки, ще ви кажа, че те ядат овце, защото искат да станат хубави, ядате и кокошки, защото искат да станат и крилати като ангелите. И имате право да се храните с тях. Злото не е в яденето. Когато забраняват да се яде известна храна, то става от съображението да се не причинява страдание на съществото, което се употребява за тази храна. Казвам, че можете да ядете. Ще отидете в курника и като хванете кокошката, ако не крякне, можете да я заколите и изядете. Щом изкряка, оставете я. Също и овцата – щом заблее, оставете я: тя иска да живее. Следователно вие трябва да ги питате. Питайте коя овца и кокошка искат да живеят във вас. Христос казва: „Аз съм жив хляб и който Ме яде, ще има живот вечен“.
За да можем да разберем думите Христови, трябва да се очистим: да очистим зрението, да очистим и ума си. Нашият ум е едно прекрасно оръдие, когато знаем как да го употребяваме; но той е и много опасно оръжие, когато не умеем да си служим с него. Когато орете с рало една непосята нива, за да я засеете, това е ваше право; вие вървите по естествения закон. Но когато разоравате една вече засята нива, вършите глупост. Някои хора казват: „Ние трябва да мислим и да критикуваме“, защото науката без критика не можела. Да критикувате, но как? Критиката, като хирургията – да изрязвате болно място от човешкото тяло, разбирам, тя е полезна, но да изрязвате здраво място, не разбирам. Да бъде човек такъв хирург, не е мъчна работа: всеки може, като вземе трион, да претрие крака на някого; всеки от вас има тая способност, но малцина са ония, които знаят да вършат правилно своята хирургическа операция. За да се научим, непременно трябва да се обсебим от закона на Добродетелта и на Любовта. Когато ви говоря за Любовта, не разбирайте, че аз проповядвам едно учение на мир и спокойствие; човек, който иска да люби, трябва да опита най-големите страдания в света; който не е страдал, той не може да изпита този Божествен принцип на Любовта. За да обичаме Бога, трябва да сме готови да се жертваме, както Бог се жертва за нас. За да Го познаете, вие казвате: „Господи! Дай това, което ни трябва“. „Дай, дай, дай!“ – ето какъв зов се носи от единия до другия край на света. И никога парите не са били тъй евтини, както днес; всеки от нас днес взема, може би, 3–4 пъти по-голяма заплата, отколкото едно време са вземали хората, и пак нямаме достатъчно. Парите са обезценени, защото няма какво да съответства на тях. А то трябваше да искаме жито, царевица, круши, ябълки. Вие казвате: „Господи! Искам да бъда красив, искам да бъда богат“. Вие искате да обсебите много неща, а знаете ли, че то е нещастие за вас, защото щом станете богати, всеки ще мисли да ви направи зло, и за да се опазите, ще ви са потребни хора, както богатите американци вземат по 3–4 гавази да ги пазят, защото на всяка крачка искат да ги изнудват. А нам трябват не богатства, а ония основни неща, които правят живота добър. Ние сме изоставили развитието на своето сърце и следователно трябва да се върнем към този основен принцип – да развием и облагородим сърцето си. Злото не се гнезди в ума, а в сърцето. Всеки от нас трябва да попита своето сърце какво то желае. Нашето сърце се е покварило по наша вина; ние сме го накарвали много пъти, като слугините, да лъже, да мисли зло и т.н. Господ казва в Писанието: „Сине мой, дай си сърцето“; Той познава и вижда грешките на хората и иска от нас не друго, а да му отворим сърцето си, да влезе Той в него. Ще кажете как? По същия начин, както отваряме прозореца да влезе светлина в нашата стая. Казано е: „Стая, където влиза светлина, лекар не влиза, болест не царува“, или: „Където светлината не влиза, оттам лекар не излиза“; също тъй в онова човешко сърце, в което е влязъл Господ, дявол не влиза. Господ е именно лекарят в този смисъл. Лекарят, като дойде, каже: „Ти трябва да ядеш повече, трябва да пиеш повече, трябва да направиш еди-какво и еди-какво“, и ние търпим, търпим, докато най-после гръбнакът ни се пречупи. Ние често мязаме на онзи камилар, който пътувал през пустинята и чиято камила едва носила товара; като намерил на пътя една лисича кожа, метнал я отгоре на камилата, но от това гръбнакът на камилата се пречупил и товарът останал тогава в пустинята. Гърбът на камилата може да носи само известно количество тежина. Камилата – това сме ние: ние сме, които пътуваме, и ако турим на гърба си повече товар, отколкото можем да носим, един ден ще спънем своето развитие. Аз с това не ви препоръчвам сиромашия; аз ви препоръчвам богатства в трояко направление – не само физическо, не само умствено, но и духовно. Небето иска такива богати хора, защото те могат да бъдат щедри. И когато Христос казва: „Събирайте съкровищата“, Той разбира такива съкровища. Влагайте тоя ваш капитал в Небето, за да може Бог от лихвите да храни бедните хора на земята. Не са ангелите, които изработват нашето спасение, ние сами трябва да извършим това. И имаме всичките условия да го извършим. Законът не е да бъдем всички еднакво учени; всеки трябва да знае толкова, колкото му е потребно. Някой казва: „Мозъкът ми е малък“; аз му отговарям: Ако не можеш да гледаш малък кон, как ще можеш да гледаш по-голям; ако имаш малко сърце и не можеш да го управляваш, как ще управляваш друго, по-голямо сърце, което има по-големи желания?
Какво трябва да правим? Не трябва да мислим за бъдещето, а да използваме всички блага, които ни дава днешният ден, за добро; той ни носи всички бъдещи блага. Законът е такъв, че Бог, който е дал условия за този ден, ще ги даде и за другите: няма защо да мислим какво ще стане с нас в бъдеще, а трябва да бъдем спокойни: има известни закони, които регулират отношенията на хората. Че може някой да направи пакост, това не е никак произволно; то ще стане по самия закон. Всяко нещастие, обаче, ще ви донесе благословение; всяка мъчнотия ще разкрие за вас нов хоризонт. Туй можете да проверите всякога, и затова не трябва да се безпокоите за нещастията, които може да ви се случат. Някои ме питат по политическия живот на България: „Какво ще стане с нея?“ – Чудна работа! Че какво е станало сега? На България ѝ правят малко разтривка – туй е всичкото. Снели са ѝ малко от товара; дали са ѝ нова опитност и задача за разрешение. Ние не седнем да мислим разумно върху законите, които регулират живота, а търсим виновните. Кой е виновен, кажете? Виновните сега няма да ги намерите. Виновен е индивидуалният живот на човека. Когато човек иска да стане цар на хората, той е виноват. И оня, който иска да свали един цар, и той е виноват. Безразлично е за нас, кой е цар – един или друг, трети или четвърти: всички вървят по един и същи път. Не казвам, че човек не трябва да желае да стане цар или царица. Но кому? На себе си, на своя ум, на своето сърце, на своята воля. Как са вашите поданици – вашите мисли, чувства и желания, подчинили ли сте ги, турили ли сте ред и порядък в себе си? Вие първи дайте образец на света. Какъв ще бъда аз проповедник, когато се обръщам към хората и казвам: „Бъдете щедри“, а сам съм скъперник; казвам: „Не крадете“, а сам крада; казвам: „Не лъжете“, а сам лъжа? Учител, който учи хората, трябва да бъде модел – сам да дава пример. И Исус, когато слезна да учи хората, пръв им даде модела, и ако ние усвоим Неговото учение, светът веднага ще се измени. В нас е скрита една динамическа сила, която не умеем да използваме, защото не знаем как да работим. Един трън се изпречил веднъж на едно шосе и заприщил пътя на хората; минавали пътници, удряли го с криваци, но колкото го удряли, толкова повече той расъл, докато почнали да се прекатурват колите. Намерили се всички в чудо; но дошъл един с търнокоп и казал: „И аз да покажа своето изкуство“ и започнал отдалеч-отдалеч да подкопава корените; трънът отначало почнал да се смее и да си дума: „Толкова хора нищо не можаха да ми направят, та ти ли ще ме уплашиш?“ Но търнокопът копал по-издълбоко и трънът по едно време рекъл: „Този син майчин ми намери слабото място“. Докогато и вие не турите търнокоп да работи във вас, всякога трънът ще ви се смее и ще казва: „Аз ще израсна повече“. Това е една алегория, която трябва да схванете. Кой е този търнокоп? Мислете и намерете. Ние трябва да бъдем винаги на мястото на съдия. Например, в американската гражданска война довели двама престъпници, единият бил сляп, а другият – без крака; престъплението им се състояло в следното: ходили да крадат ябълки; градинарят ги хванал и ги докарал пред съдията, но слепият взел да казва: „Аз съм сляп, аз не крадох ябълки, но си прострях ръцете и взех някои от земята“; а онзи, без крака, взел да вика: „Аз нямам крака и не мога да ходя да крада“. Съдията, след като размислил, рекъл: „Турете куция върху гърба на слепия“, и добавил: „Този, който има очи, е намерил ябълката, а онзи, който няма крака, а има ръце, е брал ябълките“. И действително, така са ги хванали. Такъв е и човекът – всеки отделно се състои от две същества, едното – сляпо, другото – без крака. Когато Господ ги хване на местопрестъплението, всяко от тях взема да казва: „Не съм брал, не съм пипал, не съм стъпил с крак“; но Господ казва: „Турете единия върху другия“, и така ги съди. Кой е този без очите? Човешкият инстинкт. Оня без краката? Човешкият ум. И двамата кажат: „Хайде да пооткраднем“, качат се и тръгнат да крадат ябълки, и като ги хванат, единият казва: „Защо ме биете?“, и другият казва: „Защо ме биете?“, но и двамата са виновни.
Еволюция е потребна за нас; нас ни очакват по-големи блага; но трябва да станем доста умни, доста добри, да възмъжеем, за да ни се повери това наследство. Тия три неща, които изброих – Добродетел, Правда, Мъдрост – са велики богатства, и когато вие ги притежавате, ще бъдете здрави и щастливи.
Но ще кажете: „Как можем да приложим това учение в света?“ – Не се изисква от нас ние да оправим света: светът е оправен, в света няма анормалности, всичко върви по определен ред; събитията, естествени или политически, знаем защо идват, няма защо да обръщаме туй течение. Но едно е необходимо – индивидуалното изправление на личността в света, била тя мъж или жена. Когато се изправи личността, ще се изправят нейните деца – синове и дъщери, а когато се изправят те, ще се изправят и техните ближни, и целият свят сам по себе си. Какъвто е квасът, такова ще бъде и заквасеното. Този е принципът, който е положил Христос, и Христос действа, за да се осъществи той. И както една какавида се подема и се образува по-нататък, така и светът ще се подеме и ще се измени към по-добре. В този свят има голямо безпокойствие, защото всички ония, които не могат да завият пашкул, се опасяват как ще прекарат зимата, която наближава. Преобразуванието, следователно, трябва да стане в нашия ум, в нашето сърце, в нашата воля, и когато стане това преобразувание, ще почувстваме, че у нас има известна вътрешна сила. Ние тогава ще дойдем в съприкосновение с ония по-висши същества, които са напреднали и които наричаме светии. Като влезем в свръзка с тях, нашият ум ще се просвети, както учениците се просветяват между своите учители. Светиите са учители на човечеството, и ние всинца трябва да се ръководим от тях – те учат света как трябва да живее. Но ще кажете вие: „Къде са тия учители; на кое място са? Ние им виждаме образите в черква“. Всяко нещо си има сянката, и по нея ние можем да намерим предмета. Вашите желания в света са една сянка, вашите стремежи – също; вие искате да разберете същността, трябва да вървите по закона – от сърцето нагоре, към вашия ум, да мислите за Бога. Как да си представим Бога? Ние можем да си Го представим като най-добър, съвършен Човек, в Когото няма никаква злоба, никаква омраза, Който обича хората, както истински баща обича децата си – такова е отношението на Бога спрямо нас. Как мислите вие, Той слуша ли ни сега, или не? Той слуша и работи в нашите умове. Разположението, което имаме всеки ден, се дължи Нему. Както слънцето ни разполага добре всеки ден, когато изгрее, така и щастливите минути в живота се дължат на това вътрешно слънце, което ни е огряло. И в духовния живот има изгряване и залязване. На зряла възраст слънцето възхожда – вие сте на пладне, в старост вие залязвате, за да изгреете пак. Господ ще изгрее в сърцата и умовете на мнозина, но и за мнозина пък няма да изгрее. Ония, в които Господ изгрее, ще почувстват радост и веселие, а ония, за които няма да изгрее, ще кажат: „За нас животът е нещастие, скръб, страдание“. Те трябва да почакат. Защо? Защото няма у тях условие да изгрее; защото ако изгрее преждевременно, ще бъде нещастие за тях. По-добре е сега да си починат. Не казвам, че ще умрат – ни най-малко; аз ви цитирам един закон.
Когато се говори за залязване, всеки мисли за умиране. Какво нещо е умиране? Това е предположение. Всеки от вас трябва да е умирал, за да може да разправи какво нещо е смърт; а сега само си въобразява. В един свой разказ Толстой ето какво говори: среща един руски монах на 85-годишна възраст, с бяла брада, и го запитва: „Какви бяха причините, които те заставиха да станеш монах?“ И монахът разправил вкратце своята история така: „Аз съм от княжеска фамилия; когато бях между 21–25 години, баща ми и майка ми искаха да ме оженят за една княгиня; в това време паднах в летаргичен сън, дойдоха лекари, пипаха ми пулса – „Сърцето е спряло, той е умрял“, забележиха те и рекоха да ме погребат; казах си в себе си: „Нима това е смъртта?“, не можех да дам знак, че съм жив; идват годеницата и баща ѝ, и слушам той я кани да поплаче – „Да кажат хората, че си го обичала“, „Никога не съм го обичала, а обичам богатствата му“, отговори тя; а аз си рекох: „Ако Господ ме върне в света, аз ще захвана друг живот“; колко е тежко да си жив и да не можеш да кажеш, че си жив; да виждаш, че плачат всички, и не можеш да кажеш, че си жив!“ И колко души са заровени тъй! Няма нищо по-тежко от това, да те заровят жив. Най-голямото нещастие е да останеш с дни и месеци в земята и да не можеш да се освободиш от тялото; то е най-тежкият затвор – ад! Ако бяхме чисти, щяхме да знаем кога душата е излязла от тялото и никога нямаше да имаме такива страдания. След като каже лекарят, че болникът не е жив, отведнъж хората рекат: „Вдигайте го!“ Ще му направят красив ковчег и с песни и музика ще го отнесат. Де остава тяхната любов? Това е любовта на ближните и на обществото! Някой казва: „Аз ви обичам“. Как? Както котката обича мишката, или както вълкът овцата? И то е любов. Но то е любов такава, от която светът страда. А Любовта, която е потребна на света, е да обичаме другите и да им помагаме да бъдат щастливи, както ние сме щастливи. И затуй Исус е казал: „Онзи, който вярва в Мене, ще прави това, което Аз правя, и който Мене люби, ще го възлюби и Отец Мой и ще дойде и направи жилище в него“. Вие казвате: „Какво ще стане с България?“ Аз ви питам: „Какво ще стане с вас?“ Не знаете, че дяволът е взел всичката ви собственост, продал ви е дори кожата, а питате: „Какво ще стане с България?“ България – това сте вие. Трябва да се молите, да ви помогне Господ да изпъдите този неканен гост из вас, да запазите своята собственост, своя ум и своето сърце. Дяволът е виновник на тия страдания. Не трябва да му се сърдите. Аз го похвалявам само в едно нещо – че е много работлив, не се обезсърчава: ако го изпъдите из една врата, влиза през друга; ако не сполучи по един начин, търси друг, трети, четвърти. Ето една отлична и насърчителна негова черта. И Господ казва: „Вземете пример от него: той е учител на хората, учи ги и ще научи всинца“; като ви лъже, лъже, най-сетне вие ще кажете: „Научихме твоите лъжи, и не можеш вече ни излъга“. Един рекъл на един свой приятел: „Моята маймуна не можеш я излъга“; отива приятелят му при маймуната, почва да се преструва, че спи, зажумява и маймуната, а той задига парите; връща се господарят ѝ и я набива хубаво; втори път маймуната си отваря хубаво очите, не замижава, защото знае, че има дърво. С опитността, която имаме в света, след страдания, когато дяволът дойде, ще му кажем: „Моите очи са отворени“. Когато почнете да страдате, казвайте: „Още не съм минал целия процес на житното зърно“, и когато вашите мисли и вашето сърце се преобразят и станат прекрасни, тогава ще добиете образа и подобието Божие, тогава Бог ще ви възкреси, тъй както слънцето съживява посятото житно зърно.
Беседа, държана на 23 март 1914 г. в София.