Цветана - Лиляна Табакова, "Съзвучия от бъдещето", СД Алфиола, 1992
ВЪТРЕШНИЯТ ГЛАС НА БОГА
21.1.1943 г. - Изгрева - София.
От утре започвам усилени репетиции с Ерик Ортман, главен диригент на Берлинската Фолкс Опера, който гостува в България. Заедно с него пристигна и синът на Янко Янков (първи флейтист в Операта) – Венцислав Янков. Под диригентството на Ерик Ортман, щях да пея във „Фиделио" от Бетховен в сряда вечерта, на 27 януари, а Венцислав Янков щеше да свири като солист с Филхармонията под диригентството на Ерик Ортман в четвъртък, на 28 януари. Бащата Янко Янков дойде при мен на 23 януари да търси брат Христо и веднага го заведе при Венцислав, който не се чувстваше добре.
Днес 21 януари отидохме с Брат Христо при Учителя по обяд. Часът беше един. Учителят ни чакаше на балкона. Поздрави ни и ни прати в трапезарията да се нахраним. След това ни прие и ние останахме при него до 5 часа и половина.
— Учителю, – казах възторжено аз – всеки ден сутрин и след обяд репетирам с Едмондо Де Веки, Маестро, Главен диригент в „Скала Ди Милано", който гостува сега в България. Той много харесва гласът ми, Учителю, и ми предрича светло бъдеще. Състоя се изпит пред художествената управа на операта и пред Маестро Де Веки. Този изпит се наложи поради това, че се явиха пет претендентки за ролята на Розина от операта „Севилският бръснар", която ще се възобнови от Маестро Де Веки и премиерата и следващите няколко представления ще бъдат дирижирани от него. Петте „Розини" са: Мария Милкова-Золотович - примадона на Операта, Младенка Ангелова, Серафина Динева, Божанка Димитрова и аз. Изпита стана ненадейно за мен, не бях предупредена. След обяд, в четири часа, имах репетиция на „Севилският бръснар", с Атанас Маргаритов. Понеже бях уморена от физическа работа, не пеех с пълен глас, а „маркиpax". Изведнъж вратата се отвори и влязоха директора Петко Стайнов и Маестро Едмондо Де Веки. Непосредствено след тях влязоха и четирите претендентки за ролята на Розина. Изпитаха ни на едни и същи места от операта, посочени от Маестро Де Веки и той хареса мен за премиерата. Учителю, той е бил силно наранен или от бомба или от друго оръжие. В задната част на главата му, там дето е малкия мозък има зараснала дълбока рана. Дясната му ръка има само три пръста. Той дирижира с черна ръкавица и палката му е прикрепена с ластик за ръката му. 
Не знам дали гениалността беше последствие от това нещастие, но видях как прелисти за около минута едно ново българско произведение, което виждаше за пръв път, след което захвърли нотите и започна да дирижира наизуст...
С маестро Де Веки разговаряме на френски език. Каза ми възкликвайки с недоволство „Basta terribile!" (Стига, ужасно!), скъса каденците от нотите ми, пяни преди от бившата примадона от операта и на тяхно място много сръчно ми написа с лявата си здрава ръка, каденците на Тетрацини, конто се пеят от най-добрите колоратурки в „Скала Ди Милане". „Аз – каза ми той, — така ще Ви приготвя в тази роля, че спокойно ще можете да гостувате и в най-големите сцени на Европа."
Снощи, Учителю, след репетицията в неговата стая, Маестро Де Веки ми каза на френски: „Защо бързате? Жена ми ще дойде след няколко дена. Аз скучая тук самичък. Ако обичате елате да вечеряте с мен в ресторант „България" и след това ще отидем някъде!" Аз много любезно и учтиво му отказах, Учителю, и сега си мисля дали не се е разсърдил?
Учителят се усмихна особено и ми подаде една от неговите беседи на немски език — „Учителят говори".
„Ти ще надпишеш тази книга за него. Може и на италиански език да я надпишеш и ще му я подариш и той ще разбере защо си му отказала поканата."
— Какво да пиша, Учителю?
— Пиши му: „Любовта ражда добро! Доброта носи живот, светлина и свобода!"
— Учителю, преди няколко дена си прочетох малко на френски език от оная книга, дето Вие ми я подарихте след концерта ми, на 9 януари 1941 година. Дълго време гледах подписа Ви и буквите на моето име, което надписахте вътре на първата страница. Почувствах, че всяка Ваша буква открива за мен един чуден, непознат свят. А те всичките букви пък заедно ми говорят и ми пеят небесни, безсмъртни мелодии. Колко хубаво говорите, Учителю, за Любовта, за Мъдростта, за Истината, за Правдата и Добродетелта. Учителю, Вие сте ги предали с несравнима поезия и музика, така че всички да ги разбират.
Учителят божествено се усмихваше. Брат Христо каза:
— Преди няколко дена, Вие Учителю, не слязохте в салона на беседа. Тогава един брат цитира думи на Христа и те звучаха тъй сухо, не тъй както, Вие Учителю, ги произнасяте!
Учителят каза:
— Те представляват една ябълка от гипс, а аз давам една жива ябълка.
Аз извадих от чантата си портрета на световния тенор Тито Скипа, който пристигна от Триест. Този портрет ми беше изпратен лично от него. Учителят дълго време разглежда портрета и каза:
— Той има добре оформена брада и е твърде общителен. Има също социално чувство с широта. Подписът му показва, че той се движи в много определена посока, между две релси. Отдолу двете черти, означават „диез", което означава възкачване, повишаване.
Брат Христо разказа:
— Учителю, Тито Скипа се разхождал из централните улици в София, със секретаря на министъра на просветата, Йоцов. Те се разхождали по улица „Цар Освободител". Тито Скипа, току що бил пристигнал от Италия. На улицата видели афиши за премиерата на операта „Отвличане от сарая". Тито Скипа пожелал да чуе българска премиера. Същата вечер, двамата заели ложа в операта. Аз продължих:
— След второто действие, Тито Скипа останал възхитен от моята игра и пеене. Той харесал моя глас и пожелал секретаря да го заведе в ложата на директора и от там, те дойдоха пред вратата на моята стая-будоар*. Жените тъкмо ме преобличаха за трето действие. Почука се на вратата и влязоха Тито Скипа, заедно със секретаря на министъра, и Дик Марцело, диригент в „Скала Ди Милане", също и голям пианист. Ние разговаряхме на френски език. Секретаря на министъра бързо стенографираше разговора.
Прочетох на Учителя този разговор, който секретарят ми беше изпратил в един плик по пощата, заедно с едно писмо от Тито Скипа, връчено му преди неговото заминаване от България.
Ето съдържанието:
Скипа: Bravo! Mes fetititations! Vous chantez tres, tres bien!
Л. Табакова: Je chants mieux dans „Lucia" et „Barbier de Seville".
Скипа: Je le croix bien!
Л. Табакова: Vous ne trouvez, que je sui tres mal grimme?
Скипа: Pour une belle voix, cela ne pas inportente!
Скипа: Браво! Моите поздравления! Вие пеете много, много хубаво!
Л. Табакова: Аз пея по-добре в „Лучия ди Лемермур" и „Севилският бръснар"
Скипа: Напълно Ви вярвам.
Табакова: Не намирате ли, че съм лошо гримирана?
Скипа: За един хубав глас това няма значение.
Ето и съдържанието на писмото:
„Уважаема госпожица Л. Табакова,
Позволявам си заедно с настоящото да Ви изпратя портрета на г-н Тито Скипа, даден от последния преди заминаването му от България, с молба да Ви го предам.
Господин Тито Скипа ми съобщи още, че от Италия ще Ви изпрати специално един голям портрет. В навечерието на неговото заминаване, господин Тито Скипа с приятно чувство си спомни за Вашата наивна изненада, когато го видяхте изправен до вратата на Вашата стая-будоар, дошъл да Ви поздрави по случай участието Ви в премиерата на операта „Отвличане от сарая". Извън думите му, че Вие пеете много, много добре и че имате красив металичен глас, с великолепни височини, той ми каза, че е искал да Ви каже още някои работи във връзка с Вашия хубав глас, но Вие страшно бързахте да се преоблечете за другото действие. Господин Тито Скипа възлага надеждата на Вас, да станете една много известна певица, тъй като намира във Вас много големи данни за това! Това негово мнение се споделяше от Дик Марцело, голям пианист, виртуоз и диригент в Миланската Скала. Господин Тито Скипа ме натовари още да ви съобщя, че би се радвал много, ако му пишете! Заедно с настоящото, използвам случая, уважаема госпожице, да Ви изкажа своите уважения и да Ви предам най-добрите си благопожелания.
Г-н Арнаудов"
След като прочетох горните редове на Учителя, той каза:
— Хубаво, много хубаво! Тито Скипа е човек, който държи на думата си.
Ти в живота си млада и скромна, но на сцената ставаш друга. Една гениална, известна певица на 45 години влиза в теб и пее! Тази певица е със световна известност! Тя отдавна е напуснала земята. Тя пее през тебе!
— Учителю, кажете името и.
— По-добре сега да не знаеш името й...
— Учителю, купих къщичка на гълъбчетата. Те си доближават човчиците.
Учителят ми отговори: — Така те си предават магнетизъм!
— Бялото гълъбче — продължих аз — се кланя по десетина пъти на сивото гълъбче, като чука с клюна си по пода и си друса главичката, а сивото му отговаря с „гу, гу, гу"!
— Те проявяват любовта си едно към друго. Това е Божественото вложено вътре в тях!
— Веднъж, Учителю, бях оставила в една супена чиния вода. Те и двете гълъбчета влязоха вътре и взеха да цапкат с крилете си и да се къпят...
Учителю, голям успех пожънах в ролята на Блондхен в операта „Отвличане от сарая". Сега режисьора се държи меко към мен.
— Когато мечката се облизва, тогава тя е опасна и се готви да направи зло. Ти трябва да намаляваш големите неща и да увеличаваш малките неща. Ето, Слънцето е на такова разстояние от нас, а изглежда голямо, силно, мощно.
— Учителю, преди няколко дена получих писмо от Невена Неделчева от село. И аз и отговорих.
Извадих моето и нейното писмо и ги прочетох на Учителя. Сестра Неделчева ми пишеше накрая винаги да се държа за ръката на Учителя. Той помисли малко и ми продиктува да и пиша следното: „Всяка човешка мисъл е плод в Божествения свят и всяка човешка постъпка е сладчина в Божествения свят. Сокът и сладчината са вътре в плода. Значи, чувствата и постъпките са части на човешката мисъл."
— Учителю — казах аз. — След премиерата имаше банкет в салоните на зала „България". На дълги маси бяха насядали хорът и оркестърът. На друга дълга маса бяха седнали солистите, директорът Петко Стайнов, до него секретарят Георги Димитров. До мен седна Венцислав Янков. И срещу нас беше седнал баща му и брат Христо. Когато келнерите сервираха чашите за вината, Венцислав им казваше: „Тук на нас не давайте такива чаши! Ние сме въздържатели!" Пред всички той каза на баща си, като го буташе от долу под масата с крак: „Не си ми баща, ако пиеш това нещо!" Бяха налели ракия. Петко Стайнов и Георги Димитров му направиха забележка и казаха на баща му да не му позволява повече да го ограничава.
Учителят сърдечно се смееше.
Той отвори кутията, извади цигулката си и засвири една тъжна мелодия. Аз я записах. Учителят пееше и свиреше тази тъжна мелодия с неразбрани думи. Някакъв стар език. Той каза:
— Тези думи са на Ватански език:
„Вену Бахар, Салиму сенет. Туси Бахар, Вену сенет. Туси Бахар, Вену Бахар, Салиму сенет. Вену ил биют.
Биют. Биют. Биют."
Брат Христо попита:
— Какво означават тези думи, Учителю?
— „Люби и свободен бъди. Слушай вътрешния глас на Бога. Върви напред и не се колебай в пътя си". Заглавието на тази песен е „Вътрешният глас на Бога".
Тази песен много ми хареса. Тя ме свърза с един възвишен свят!
- Гримьорна (бел. ред.)