Николай Дойнов - И очите ми видяха Изгрева
ОПИТ ЗА ВНЕДРЯВАНЕ НА ПАНЕВРИТМИЯТА В БЪЛГАРСКИТЕ УЧИЛИЩА
Предавам разказаните от Милка Периклиева спомени, като активна участничка в опита за внедряването на Паневритмията в българските училища, тъй като тя беше лишена от възможността да ги напише.
„Имах - започна Милка - приятелски връзки с една близка на Лулчев, която живееше в съседство с него. Там много често го срещах и водехме разговори. Той всякога е подчертавал, че Учителя много държи на Паневритмията. Учителя е искал цар Борис да знае, че за спасението на България и на българския народ, трябва да се приеме Паневритмията. Аз не мога да приема, че Лулчев не е казал това на царя.“
По това време Милка е учителка в детските градини на София. Един ден тя получава бележка да се яви при секретаря в Министерството на просветата - Борис Йоцов. Тази бележка събужда в нея тревога, като предполага, че ще й искат обяснения във връзка с нейните убеждения като последователка на Учителя Петър Дънов. Кога точно, в коя година Милка е получила тази бележка, тя не можа да си спомни. Но като се има предвид, че на 23 октомври 1939 година Георги Кьосеиванов, който преди това в продължение на пет години е министър-председател на България, съставя новия си и последен министерски кабинет, в който министър на Просветата става професор Богдан филов, а секретар на това министерство Борис Йоцов, то ще трябва да приемем, че Милка е получила тази бележка някъде към края на 1939 година или в началото на 1940. На 15 февруари 1940 година имаме нова министерска промяна, при която Богдан филов става министьр-председател, а секретарят на Просветата Борис Йоцов - министър на Просветата. Тези данни са от значение, за да се види кога е започнало осъ-ществяването на този велик план и колко време е пропиляно в колебание и отлагане от страна на Милка, за да не се реализира то.
И така, тя отива в Министерството, изчаква реда си и се явява при Йоцов.
„За голяма моя изненада Йоцов ме посрещна многo добре - казва Милка. - Любезно ме покани да седна и ме запита къде съм учителка, как работя и пр. Отговарях предпазливо и внимателно. Казах му, че съм учителка в училище „Стефан Караджа“, намиращо се на улица „Пиротска“ и допълних, че през летните месеци съм учителка и в детската градина при Близкоизточната фондация. Там имаше игрище, идваха учители от цяла България, където изкарваха курсове за ръководители на летните детски игрища. Тези учители бяха насочвани от Министерството на просветата. След обясненията, които дадох на секретаря Йоцов, той ме запита: „Какви гимнастически упражнения знаете, с какви игри занимавате децата?“ Изредих програмата си, която прилагам на игрището, като изтъкнах авторите, от които съм се ползвала, споменах и мои лични методи придобити от опита и творческите ми усилия в тази област. Най-после като ме видя, че заобикалям въпроса, който го интересува, той ме запита: „Нещо друго прилагате ли?“ Аз не отговорих. След минутка мълчание той ми каза: „С Паневритмията не се ли занимавате, знаете ли за нея?“ - „Да, зная за Паневритмията, но в училище не работя с нея.“ - смело казах аз н започнах да разбирам накъде отива работата. Въздъхнах с облекчение като разбрах, че за добро съм повикана и отговорих: „Досега не съм прилагала тези упражнения.“ Тогава той ми каза: „Помислете как може да се приложи Паневритмията в българските училища и ми донесете доклад за тази възможност, при пръв удобен случай“. Разбрах задачата си, станах и напуснах министерството. От там като с криле се отзовах на Изгрева при Учителя. Явих се при Него и с възторг Му разказах за случилото се в министерството със секретаря Йоцов. Учителя ме погледна и ми каза: „Можеш ли да изпълниш задачата си като ученичка? Трябва да се бърза“. И сериозно допълни: „От Паневритмията зависи бъдещото положение на България. Направи доклада и ми го донеси“. „За Слава Божия, Учителю, с Ваша помощ, аз ще бъда само проводник на Волята Божия. Вие ще ми помагате да напиша най-добрия доклад“ - отговорих аз и горда, загрижена, с чувството на голямата отговорност, която поемам, гледах Учителя в очите. След това се прибрах вкъщи, отправих молитва за помощ и написах доклада ръкописно, а след това го преписах на пишеща машина в четири екземпляра.“
От този доклад, за съжаление, не можахме да намерим нито един екземпляр. В него, доколкото Милка си спомня, първо е написала няколко реда за значението и силата на Паневритмията, а след това е пояснила пътя, начина, по който тези упражнения могат да се въведат в училищата. Най-напред да се почне в едно училище, като утринна гимнастика, преди занятията, а в последствие да се разшири по всички училища. За тази цел ще бъде необходимо, да се организира курс за учителите по физкултура от цялата страна. Те ще имат за задача да усвоят цялата Паневритмия и начина, по който тя се преподава.
„След два дни занесох доклада на Учителя - продължава Милка, - прочетох Му го и Той го одобри. Оставих Му един екземпляр. Втори екземпляр занесох на г-н Лулчев, и той го одобри. Трети беше за главния секретар Йоцов. Той го прочете пред мен и като свърши, нареди да извикат началника по физкултура за цяла България Петър Петров. След като Петров дойде, Йоцов, подавайки му доклада каза: „Дайте ход на тази работа. Госпожицата е дългогодишна учителка. Гимнастическите упражнения, които тя ще ви предложи, да се проведат масово във всички училища“. Петров също прочете доклада и се уговорихме с него в близките дни да донеса описанията на упражненията, както и музиката, която ги съпровожда.
След като се прибрах в къщи, подбрах и приготвих 18 от 28-те упражнения, които съдържаше Паневритмията. Причината да направя този подбор, беше желанието ми да дам по-динамичните упражнения и да не бъдат изведнъж дадени толкова много. Написах описанията им, а за музиката и нотите, които съпровождат всяко упражнение, отидох при брат Калудов, който ги преписа грижливо и прегледно. Когато ги отнесох на Учителя, Той се връщаше от малкото лозе, което имахме на Изгрева. Посрещнах Го и Му казах: „Учителю, приготвих описанието и музиката на 18 от всички 28 упражнения на Паневритмията.“ Той ме погледна и много сериозно ми каза: „Българският народ трябва да разбере или да приеме Божественото Учение точно, изцяло, без заобикалки, или ще си счупи главата и Аз ще си отида. Аз повече няма да се занимавам с него“. „Тогава Учителю, да занеса на началника цялата Паневритмия“ - сконфузено казах аз виждайки вината“в себе си и си тръгнах разплакана. Бай Ради, обаче, ме настигна из пътя и ми каза, че Учителя му казал да предам в министерството само тези, които съм приготвила. Така и направих. Йоцов и началникът по физкултура ми възложиха да намеря начин за тяхното практическо внедряване.“
По това време стават министерските промени, за които споменахме. И тъй като за министър на Просветата вече е Борис Йоцов, това още повече улеснява осъществяването на това красиво дело, тъй като той беше запознат и сам му беше дал ход.
„А на мен - поясни ми Милка в разговора, който имах с нея, - задачата ми се видя доста сложна в практическото й осъществяване.“ И както разбирам, от нейна страна започва един период на плаха нерешителност и протакане за осъществяването на това красиво дело. Едно ново събитие, според нея, е също донесло усложнения. В първата половина на месец март 1942 година Видин и някои села са потопени катастрофално от водите на Дунава, разрушени са много сгради, налага се евакуация на населението. По-голяма част от тях идват като бежанци в София. Някои са настанени в училището, в което е работила Милка, а учениците са разпръснати по училищата. „Моите ученици бяха изпратени в училището „Константин Фотинов“. Там като гостенка намерих за неудобно и нямах смелостта да искам от директора на училището разрешение сутрин да се играе Паневритмия от децата на цялото училище. От своя страна не се сетих, че мога да проведа упражненията и само с моите ученици. Пък и от друга страна, въздържанието ми беше и за това, че моите ученици бяха шестгодишни, а пък аз исках да направя опита с по-големите и с всички ученици. По това време често бях на Изгрева и се срещах с Учителя. Той, разбира се, винаги ме запитваше загрижено: „Какво става, Милке, с работата?“ А Лулчев, с когото също се срещах, доста сериозно ми се скарваше, че работата се протака, като ми напомняше, че Учителя е казвал да става по-бързо. За причините на това забавяне, разбира се, аз давах своите обяснения - липса на помещение, 6-годишни деца и пр. Така се загуби ценно време. Един ден получавам писмо от министерството, че ме назначават да преподавам физкултура на един клас ученици от четвърто отделение в училището „Тодор Минков“. Госпожа Величкова, доста възрастна жена, много се зарадва, че ще я замести млада учителка, каквато бях аз. По това време Учителя сдържано, но сериозно изчакваше резултат. Най-после започнах работа в салона по физкултура при това училище. Учениците с радост приеха упражненията и с нетърпение очакваха всеки час по физкултура. Много често и майки на децата идваха да гледат. Най-напред музикалната част се изпълняваше от сестра Кисьова, една наша съмишленичка, която добре свиреше на пиано и имаше дар за композиране. След около месец упражнения учениците усвоиха Паневритмията отлично. Сега оставаше да поканим министър Йоцов и началника по физкултура, за да видят упражненията. За този случай увеличих състава на музикантите с кларнетист, цигулар и китарист. В уречения ден дойде само началника. Когато след това казах на Лулчев, че само началникът е дошъл, той каза: „Страхливец!“ Явно беше, че Йоцов, станал вече министър на Просветата, е сметнал, че ще се изложи, ако присъства на една такава детска демонстрация. Децата бяха облечени празнично, момиченцата с бели роклички, а момчетата с бели блузки и сини панталонки. Те играха великолепно и с настроение изпълниха 18-те упражнения пред началника. След като свършихме, той ме покани да отида в Министерството на конференция. Помолих го да отложим това за след два Дни, тъй като баба ми беше починала и аз трябваше да тичам по уреждането на погребението й. Той се съгласи. От разговора в министерството разбрах, че той одобрява упражненията от Бялото Братство. Но направи забележка, че ги намира за много бавни и малко..., търсеше дума и я намери - малко вегетариански, не са като другите гимнастически упражнения, отсечени, отривисти, бойки. Отвърнах му, че ние в училищата няма да подготвяме войници. Тези игри хармонизират силите на тялото и на духа. Те внасят бодрост, настроение, те носят живот. В този дух ги защитих. Възпитаваме разумни същества, разумни характери. Хармоничните движения изграждат и хармонични личности - продължих аз. Докато бях още при началника, той се свърза по телефона с министър Йоцов. И веднага министърът ме повика в кабинета си. Там той ми каза: „Първият опит е излязъл добър. Сега остава т се повикат на курс учителите по физкултура от цяла България, за да научат Паневритмията и да я предават всяка сутрин на учениците. Този ход на работа беше добър.“ „Но кой ще преподава на тях?“ - попитах аз. „Вие!“ - посочи ме министърът. Аз се замислих и казах: „Известна съм сред учителските среди като детска учителка, но да преподавам на висшисти! Дали ще бъда авторитетна пред тях?“ Министърът ми отговори: „Ще ви изпратим на специализация в Чехия или в Унгария. Помислете по този въпрос и ми докладвайте.“. Аз се страхувах, страхувах се не за себе си, защото имах опит във Фондацията да ръководя деца и учители в курсовете. Но тук мислех, че случаят е по-специален. По този въпрос говорих няколко пъти с Учителя и с Лулчев. Учителя предлагаше да поема аз работата. И тук пак сгреших, умувах, не се съобразих, че щом Учителя казва да бъда аз, Той ще поеме отгоре грижата за моя успех, заради успеха на Делото. Този мой страх, тази ми неувереност в себе си споделих с Учителя, и тогава Той пак ми каза: „Въпреки това, ти ще трябва да бъдеш.“ Обаче аз не се съгласих, смятайки, че само ще проваля делото. Тогава отново ми каза: „Ти как мислиш?“ Аз предложих да имам помощник и то по възможност да бъде с висше образование, за по-голям авторитетност. Тогава с Учителя започнахме да изреждаме имената на братята и сестрите, подходящи за тази работа, но не се спряхме на никого. Най-сетне се сетих за една наша сестра, с висше образование, макар да знаех, че тя не е физкултурничка. Имах чувството обаче, че с нея ще потръгне, че е подходяща за задачата, като моя помощничка и в моя подкрепа. Познавах я още повече и като много музикална. Спрях се на нея. Учителя тогава ме запита: „Ти хармонизираш ли си с тази сестра, бихте ли могли да работите заедно?“ - „О, да, Учителю, много ми е приятна. Тя е при това тъй музикална. Би свършила задачата по-добре и от мен даже.“
Докладвах на министъра за решението, което бяхме взели с Учителя. Сега беше въпрос да има курс. И само след дни получих писмо, че съм назначена за преподавателка в курса на учителите за летните детски училища игрища. Веднага се срещнах с Учителя и му съобщих за това назначение. Той от своя страна нареди сестрата да ме потърси. При срещата с нея, тя изрази своята голяма радост. Подадохме си ръка за обща работа. Двете застанахме пред Него и Той ни каза: „Сега вие, като две свещи ще светите в едно.“
Курсът се водеше на открито, в Борисовата градина. Млади учители от цяла България, на брой 60, бяха на пансион. Ръководители на курса бяха двама специалисти с висше образование по физкултура - Кирил Петров и Кънчева. Явих се аз, като трета ръководителка по ритмични игри. С тези двама специалисти се познавах от игрището на фондацията и те ме посрещнаха много добре. Моите часове се определиха два пъти седмично, от 7 до 9 часа, преди обяд.
В първата ми среща, в първите ми определени два часа, на курсистите говорих върху теорията на ритмиката и музиката, за ритмиката, като стимул в живота. Следващият път пристъпихме към практиката. Курсистите възприеха много лесно и с радост всичко каквото им се показваше. Като свърши първия час от определените ми за този ден два часа, предложи им се почивка, но курсистите спонтанно изявиха желание да се продължи без почивка. И така определените за това два часа бяха взети без прекъсване. Работата тръгна много леко. Курсистите заявиха, че това са най-приятните им часове и добавиха също, че вечер в салона на училището ги играят, като пеят мелодиите. Един ден моите холеги Кирил Петров и Кънчева, слушайки похвали от курсистите за игрите, пожелаха да присъстват в някой час. Поканих ги. Те дойдоха още на следния ден. Засвири музиката и всички започнахме да играем. Петров седна на страна и взе нещо да записва, а Кънчева възторжено се включи в кръга да играе. Беше красиво, хармонично, приятно. По утрините слънчеви лъчи се сипеха светли пътеки от висините- Всички играеха съсредоточено с тиха радост и жадно поглъщаха небесната благодат. Когато урокът свърши, Петров и Кънчева възторжено ме поздравиха. Петров каза весело: „Какви чудеса се правят тук! При мен курсистите бягат, гледат по-скоро да свърши часът, а тук се работи без прекъсване - два часа и при това искат да им се увеличат!“ Изразиха и своето възхищение и за това, че така добре може да се съчетае движение с музика. Кънчева от своя страна се изрази, че всичко и харесва и предложи, ако може при обръщането на упражнението Евера, да става с подскачане. Отговорих, че упражненията не могат да се изменят, тъй като друг е авторът им. Накрая Петров попита, дали биха могли музикантите да посвирят някои от мелодиите и на неговите упражнения. Разбрахме се, че и така не може да се смесва музиката на Паневритмията с други упражнения.
Наближи краят на курса. Само след няколко дни, в неделята курсът щеше да се закрие и курсистите щяха да получат удостоверение за завършен курс по летните детски игрища и да се разотидат. На тях трябваше да им се раздадат нотите с мелодиите от Паневритмията. Но...това не стана. Защо, кои са причините, за да се спъне това тъй красиво и с възторг прието дело? Явно беше вече, че е много късно. Скоро след това започнаха бомбардировките над София. Учителя беше в Мърчаево, когато можах за първи път да отида при Него след всичко това, тогава Той ми каза: „Времето изтече, сега ще гледаме какво ще стане!“
Първите бомбардировки, първото нападение от Американски бомбардировачи над София стана на 14 ноември, 1943 година. По сведения те са били 170 броя и са хвърлили около 200 бомби, при което са били убити 58 граждани и разрушени около 187 сгради. Следващите бомбардировки през тази година са станали на 24 ноември и 20 декември. Бомбардировките продължиха и през 1944 година, от 4 януари до 30 юни, като най-тежкото нападение стада на 10 януари през деня и през нощта.
Направената проста сметка показва, че Милка в протакане, колебливост, плахост, нерешителност и ред други спънки от психологическо естество е загубила за осъществяването на това красиво дело около четири години. От края на 1939 година, когато е била повикана от секретаря на Министерството на просветата до началото на бомбардировките.
Тази история, която Милка Периклиева ми предаде, във връзка с внедряването на Паневритмията в българските училища е от особено значение за делото на Учителя и Неговата дейност в България. Внимателното преглеждане на тази история, не може да не повдигне въпрос у всеки един, който я проследи, не може да не се запита какво би станало, ако Милка е действала по-активно, по-смело, по-самоуверено, с по-голям устрем, без страх и с упование в себе си, без тази критичност към самата Паневритмия, която я навежда на мисълта да отдели и да даде само 18 от 28-те упражнения. Тя е виждала и вярвам, че е разбирала добре, че Учителя е бързал. Тук времето е било от особено значение и въпреки това, тя не се е активизирала. Тогава това начинание би успяло и всеки сам ще си извади заключението от отражението, което би дало то върху България и българския народ.